Алфред ван Вогт
Битка за вечността (26)

XXVI

След първите сблъсъци Модиун не беше предвидил какво да прави по-нататък.

Ако такава мисъл го беше споходила, той би се разколебал, а при подобни свръхскорости, това щеше да се окаже фатално. Каквото и да се бе случило, за него то беше енергетично явление. И в дадения момент Модиун бе чисто и просто изключително заинтересуван да наблюдава едно пространствено явление, за каквото много бе слушал да се говори, но никога не бе виждал.

В самото първо полумигновение мозъкът му сигнализира за появата на черна дупка. Действителните й размери, които можа да определи, бяха осем километра.

Черната дупка беше неизмеримо малка, по-скоро нищожна!

Доколкото успя да прозре, първоначално тя бе синьо слънце. След изгарянето на всичкия водород, слънцето се бе увеличило до размерите на червен гигант, и бързо, необичайно бързо бе изконсумирало своя хелий, въглерод, кислород, силиций и така до момента (в понятия за звездно време), в който бе стигнало до желязото и бе възникнало устойчиво положение. Ала желязото също се беше изчерпало. Огромната стара звезда бе продължила да търси и за кратко време бе намерила друго устойчиво състояние под формата на бяло джудже.

Следващият етап бе неправдоподобното безумие на материята — неутронна звезда. Но да се установи равновесие, дори и за такава малка маса с размерите на земна луна, се бе оказало невъзможно за тази необичайна структура. Така в пространството се бе появило това особено нещо с диаметър от осем километра.

Гравитационна дупка.

Модиун бе озадачен, а безброй мисли се рояха и блъскаха в главата му. „Ганианците трябва да имат такова чудо-невиждано в близкото околно пространство. Явно са изучавали някои от нейните закони и сега се готвят да нанесат съкрушителен удар на комитета!“ На пръв поглед изглеждаше невероятно. Колкото и да напрягаше мозъка си, трудно му бе да осмисли, че технологията им е толкова напреднала. Но… нямаше никакво съмнение: те управляваха гравитацията й от разстояние.

Тъкмо затова сухопътният торпильор бе изгубил маневреност и се бе застопорил на повърхността, впримчен в жестоката гравитация на гигантското червено слънце, което не му позволяваше да мръдне.

Десетина секунди отминаха, докато Модиун осмисляше станалото. Твърде много време за микрокосмоса на една черна дупка.

Той чувстваше как под краката му корабът вибрира, а компютрите се опитваха да го балансират в непрестанния гравитационен и магнитен поток. Опитваха да се противопоставят на особеностите на пространството, на безумието на материята и енергията. Което, разбира се, бе невъзможно.

За десет секунди гравитационните сили преодоляха уравновесяващата сила на гигантските корабни двигатели, които не успяха да намерят устойчиво положение.

Огромният кораб започна стремително да пропада.

Тогава Модиун се досети, че гравитацията не бе сила. Даже не беше поле, в обичайния магнитен смисъл на думата. За две тела в пространството бе много по-лесно да се стремят към привличане, отколкото да се отблъскват едно от друго. Това бе единствената причина, поради която такъв огромен кораб можеше да се приближава към повърхността на планетата. Да, беше по-лесно да се привличат… но такава връзка не бе задължително да съществува. Двигателите на кораба се стремяха да създадат поле, в което всяка частица от корпуса на гигантската машина да игнорира присъствието на планетата.

Силата можеше да бъде контролирана, можеше да се регулира с изключителна точност. По същия начин корабът бе маневрирал и по-рано, достигайки гравитационно равновесие на около осемстотин метра височина над повърхността на Ганиа.

Използването на гравитацията на черната дупка обаче бе нарушило това равновесие.

Корабът падаше със скоростта на свободното падане в атмосферата. На Земята тя бе 4,9 метра в течение на първата секунда и 9,8 метра във втората. На Ганиа бе почти същото.

Не съществува никаква система за въздействия, която директно може да се справи с такива колосални сили.

„Някой упражнява контрол и направлява всичкото това! — прокрадна се в съзнанието на Модиун. — Тъкмо с него или с тях би трябвало да установя контакт!“

Той все още не мислеше за случилото се като за битка. Той просто изпълни своето взето по-рано решение — да се вмъкне в мозъка на генерал Доер и да извлече оттам информация. Когато го стори, откри там страх и и объркване. Мозъкът и тялото на Ганианеца излъчваха фатална увереност в очакващото ги неминуемо бедствие.

— Добре, добре! Съгласен съм, с всичко съм съгласен! — крещеше неистово в тъмното предводителят на Ганианците. — Ще се махнем! Но за Бога, само не разрушавайте кораба!

Той не знае.

Озадачен, Модиун предприе следващата стъпка: включи системата за въздействие и възприятия към съзнанието на окръжаващото пространство.

И тогава пред него изплува лице.

Не беше лице на човек. Не беше на Ганианец. Не беше и на Нунули.

Лицето бе сурово, напрегнато, изпълнено с решимост. Триъгълна глава. Две тесни очи, червени, почти кървави. Дръпнатите очички сякаш се бяха вперили право в очите на Модиун. А може би наистина беше така — за кратко мигновение погледите им се кръстосаха в грубия физически смисъл на думата. В продължение на това безкрайно кратко мигновение, съзнанието на извънземното не долови, че някой го наблюдава.

Точно този миг използва Модиун. Отправи към съществото своята мисъл с въпроса:

— Кой сте вие? Защо правите това?

Автоматическият отговор мълниеносно долетя през пространството:

— Аз съм един от членовете на комитета — специален агент, който унищожи хората, живеещи зад бариерата. Сега с помощта на друг способ със същата сила, чиято тайна е приоритет единствено за членовете на комитета, аз…

В този момент съществото долови присъствието на Модиун. Автоматическият поток на мислите му се прекрати.

Модиун бе стъписан от реакцията на извънземното.

В надвисналия край него непрогледен мрак Ганианците обезумели се мятаха и надаваха несвързани хрипливи звуци. С неописуема бързина корабът падаше под краката му. Стомахът на Модиун се надигна, все едно човекът се бе озовал в пропадащ с бясна скорост асансьор.

За Модиун събитията бяха второстепенни. В настоящия момент жаждата му за знания беше такава, че той насилствено бе пожелал да получи отговор от член на комитета… без да обърне внимание на факта, че нарушава неприкосновената тайна в мозъка на извънземното.

Когато силата на желанието му достигна своя максимум, причудливото, изпълнено с решимост лице не стана по-ясно. Напротив — помръкна, изчезна. Вместо него, все едно прозиращи през бистро, но набраздено от повеите на вятъра езеро, се появиха глава и рамене, посипани със златисти коси. Видението се залюля, после се стабилизира, за да се превърне в…

Судлил.

Модиун почувства, че между жената и него има огромно разстояние. Ала сините й очи се взираха право в неговите, сякаш двамата бяха на сантиметри един от друг. Мисълта й достигна до приемника му на мисли — чиста, ясна и безпогрешна, но удивително тъжна.

Модиун, нужна ми е твоята помощ. Аз съм пленница на член на комитета…

Телепатичната връзка се прекрати. За такова разстояние изображението й оставаше удивително ясно и видимо, но до Модиун не достигаше никаква мисъл. Тогава той си припомни какво му беше разказал Нунули за метода на контрол на Зувгите и за едностранния способ за управление на разума.

Оказа се истина!

Немислимо и невероятно, но един Зувг, без ничия помощ, се оказваше способен да излъчи толкова интензивен едностранен мисловен поток, че… създаваше съпротивления и блокираше предаването на мисли.