Алфред ван Вогт
Битка за вечността (15)

XV

В самото начало Модиун се погрижи да си намери собствена постоянна кабина. След като се раздели с четиримата си приятели, които имаха запазени помещения, той тръгна напосоки по един коридор и скоро стигна до врата, зад която се откриваше гигантска зала.

Зашари с поглед и бързо разбра, че диаметърът на това помещение бе повече от километър, а височината не по-малка от сто метра. Накъдето и да се обърнеше, навсякъде растяха дървета, в далечината зеленееше пасище и, разбира се, хиляди хора-животни се наслаждаваха на приятната гледка на това открито пространство. Беше идеалното място да проведе тук първите свои няколко часа на борда на звездолета. Модиун понечи да мине и установи, че вратата беше заключена.

Към него се приближи жена-животно. Беше облечена с вкус и напомняше — ами да! — напомняше на женска маймуна. Тя изгледа преценящо двата метра и четиридесет на Модиун от висотата на своите два метра и двадесет, после заяви:

— Тези оградени места, господине, са един вид неприкосновени. Когато на борда на звездолета има толкова много пасажери, откритите пространства трябва да се ползват само в определени часове. Ако ми дадете името си и номера на вашата кабина, ще ви запиша и ще гледам да ви информирам, за да можете да дойдете в назначеното време.

Ситуацията бе неочаквана, но разумна. Тъй като все още нямаше кабина, Модиун отрицателно поклати глава в отговор на нейното предложение. Но продължаваше да изучава жената с неприкрит интерес.

— От коя част на Африка сте? — запита я.

— От източното крайбрежие. — Тя очарователно му се усмихна и стана още по-привлекателна. — Откъдето идват най-красивите… Не желаеш ли да се настаниш в моята стая?

На Модиун му стана интересно.

— Как бихме могли да уредим това?

В отговор на неговото съгласие тя се усмихна възхитително.

— Ако жената успее да си намери мъж, това й дава правото на голямо легло. Има по няколко такива във всяка обща спалня.

— Идеята ми се струва чудесна! — каза Модиун. — Къде е спалнята?

— Сега ще ти напиша! — нетърпеливо отвърна тя.

Той наблюдаваше как тя набързо измъкна от чантичката си малък бележник и с изящен миниатюрен почерк написа няколко редчета. После откъсна листчето и му го протегна:

— Ето.

Модиун пое бележката, погледна и прочете: Палуба 33, секция 193, коридор Н, спалня 287. И подпис: Трьолдн.

Той пъхна бележката в джоба си. Жената-маймуна го запита:

— А ти как се казваш?

Той й даде своето африканско име — Модиунн, след което добави:

— Ще се видим довечера, преди лягане.

Вечерта настъпи, а след нея нощта. Дойде времето да отиде на адреса, който му бе дала Трьолдн.

През нощта жената-маймуна разбуди Модиун. Покатери се върху него, докато той продължи да лежи по гръб. Жената бе по-скоро тежичка и докато обмисляше възможността дали да й позволи да лежи така върху него без коментари, Модиун наруши мълчанието и с тих, вежлив тон я запита:

— Събуди ли се?

— И още питаш дали съм се събудила! — отвърна му и тя също така тихо.

— По такъв начин ли са свикнали да спят маймуните от твоята част на Африка? — запита я той.

— За Бога, какви са тези въпроси, дето ми задаваш? Ти мъж ли си или какво?

Наистина, по въпроса можеше да се спори.

— Хайде да обсъждаме подобни загадки на сутринта, искаш ли? Сега просто ми се ще да поспя мъничко.

Последва дълго мълчание. После, без нищо да промълви, жената се отдели от него и извъртя в другия край на леглото. Вероятно остана там, защото повече го безпокоиха. Когато на сутринта Модиун се събуди, Трьолдн бе станала и нещо правеше в далечния край на спалнята пред някакво огледало.

Модиун започна да се облича. Наведе се да обуе обувките си и почувства как подът отдолу потрепера. Събитието бе така значимо, стана за един бегъл миг и носеше в себе си такава енергия, че мозъкът на Модиун отбеляза този факт, без съзнателно разпореждане.

В главата му нахлуха картини.

В началото бяха само вълни в затворено пространство. Квадрилиони движещи се линии, които създаваха един видим свят.

„Магнитно-гравитационни вълни! — помисли си Модиун. — Разбира се, че е така… Корабът трябва да промъкне през магнитно-гравитационните полета на Земята, за да може гигантската му маса да се отскубне от гравитационните сили!“

Значи излитаха. Съвсем леко. Простичко. Без никаква опасност и напрежение.

Съзнанието на Модиун се успокои, картините се измениха. Появи се лицето на човек-хиена: офицер в униформа с медали, който седеше в голяма стая някъде на кораба. В стаята блестяха механични уреди, други хора-хиени в униформа стояха пред пултове и командни табла с прибори.

Сцената избледня, изчезна. За кратък миг се появи спокойното сиво и гладко лице на Нунули, опасано от коси, чиито кичури бяха плъзнали отгоре му като червеи. Очите на съществото, подобни на сивозелени валма мъгла, се бяха взряли право в очите на Модиун.

После и тази картина изчезна.

Модиун най-сетне се обу и осъзна, че изпитва удоволствие. Сега, когато вече бяха поели в космоса, той можеше да отиде да хапне. Беше се разбрал с другите да не ходи в столовата през целия вчерашен ден и така беше направил, ала подобно деяние поставяше в затруднение тяло като неговото. Впрочем, подобни проблеми сега можеха да бъдат решени.

Модиун скочи на крака и приближи жената-маймуна.

— Ще се видим довечера! — подхвърли й весело.

— Не те съветвам отново да идваш! — отряза го тя.

Модиун, който почти бе тръгнал, се извъртя на пети и я загледа.

— Долавям враждебни нотки в гласа ти — отбеляза. — Това ме учудва, защото се държах с теб твърде галантно!

— Не ми е нужна такава галантност! — последва безпощаден и сух отговор.

Хрумна му, че раздразнението на Трьолнд навярно е свързано с мистериозното й нощно поведение. Запита я дали е така.

— В това ли е причината?

— Разбира се, че е в това! — отговори рязко жената-маймуна. — Смятам, че един мъж трябва да се държи като мъж, когато е с жена!

— О! — едва успя да произнесе Модиун.

В съзнанието му блесна просветление, той всичко разбра. Запротестира:

— Нима вярваш в съвъкуплението, от което се раждат смесени видове?

— Кой ти говори за съвъкупление? — подхвърли му тя.

Въпрос-загадка. Но той си спомни за неудачата си със Судлил.

— Имам проблем, който трябва да разреша. — започна да й обяснява. — Нека най-напред да се консултирам с моите приятели, а после отново да поговорим?

— Не си прави труда! — хладно отвърна Трьолдн.

Явно беше в лошо настроение. Модиун прекрати всякакви разговори и излезе.

Запъти се право към столовата, която бе забелязал по пътя предната вечер, преди да сигне до кабината на жената-маймуна. Назова в компютъра истинското си име и малко след това носеше табла към една масичка в ъгъла. Съсредоточено, без да бърза, изяде онова, което му бяха сипали. Тогава забеляза униформените хора-хиени, които се подредиха край четирите входа на столовата.

Модиун въздъхна. Пак ядове, пак щяха да му досаждат.

Нова мисъл прониза съзнанието му: „А колко още ще трябва да ги търпя?“

Усещането отмина. В столовата бе влязъл човек-хиена, върху чиято униформа имаше повече златни нашивки, отколкото у другите. Хиената не се поколеба, отправи се право към Модиун.

— Името ви е Модиунн? — запита го той любезно.

— И ако е така? — отвърна на въпроса му с въпрос Модиун.

— Тогава почтително ще ви помоля да ме придружите до кабината на Нунули, Стопанин на този кораб.

Бурното чувство, обзело отвътре Модиун, бързо охладняваше пред вежливия тон на офицера. Не се изпари напълно, но автоматически се активира любезността.

— Какво би желал той?

— Би желал да ви зададе няколко въпроса.

— Не бих могъл да си представя нито един важен въпрос, който той може да ми зададе и да получи от мен многозначителен отговор. Тъй че отговорът ми е не, няма да ви придружа.

Човекът-хиена изненадващо се смути.

— Но — запротестира той, — как бих могъл да се върна с подобно известие? Доколкото знам, ще бъда принуден да употребя сила, ако убеждението не помогне. Макар да не съм получавал инструкции за подобен род случаи.

Модиун с достойнство отвърна:

— Предайте на този господин, че ако той благоволи да ми отдели каюта на борда на кораба, а после пожелае да ме посети в нея, ще го приема с удоволствие.

По лицето на човека-хиена се изписа облекчение.

— Благодаря ви — каза. — Трябваше ми някакъв отговор.

И си отиде.

Това бе всичко. Часовете се нижеха, не идваше никаква ответна реакция. Изглеждаше странно. После Модиун реши, че Нунули са интриганти и без съмнение, крояха някакъв план, по същия начин, както бе станало с арестуването му на Земята. Само дето му беше трудно да си представи какъв. Така или иначе, като не можа нищо по-добро да измисли, той реши да навести своите приятели.

Оказа се, че те се помещават в също такава спалня, каквато и Трьолдн, само че за мъже. При първия оглед на голямото помещение с разположени една над друга койки, Модиун не успя да открие никаква следа от четиримата си другари, които напразно търсеше. Приближи една от кушетките, където човек-мишка и човек-лисица, малко по-нисък от Неррл, играеха карти, и ги запита за своите познати.

Въпросът му предизвика мигновена ненадейна реакция. Човекът-мишка хвърли картите на леглото, скочи на крака и завика с писклив глас другите, насядали по съседните кушетки:

— Този тип тук търси ония четиримата!

Може би половината от мъжете в стаята чуха крясъците му и вкупом наскачаха. Привлечени от суматохата, най-отдалечените се огледаха или просто седяха. Някои от тях обаче се изправиха.

Вляво от Модиун, нисък и широкоплещест субект, с лице слабо напомнящо лицето на тигър, властно вдигна ръка към него и му извика:

— Хей, ти, ела тука!

Модиун се смая, но така или иначе не приближи. Зад него човекът-мишка зацърка:

— Арестуваха ги! А на нас ни наредиха да разпитваме всеки, който дойде да ги потърси. Кой си ти?