Алфред ван Вогт
Битка за вечността (13)

XIII

С изключение на запалените улични фенери и яркоосветените сдания, наоколо бе тъмно като в рог. Автомобилът на Модиун спря пред компютърния център.

Модиун бавно излезе от колата. Минало бе време. Прегряването, предизвикало бурната му вътрешна реакция, значително беше отслабнало. Той дори бе започнал критически да оценява своята реакция, която сега му се струваше полудетинска.

Въпреки това съвсем целеустремено той влезе в сданието, макар в действителност да не знаеше много добре какво щеше да прави там.

Нунули, който скоро се появи иззад машините и Модиун веднага го забеляза, не беше същото същество, с което бе разговарял предния път.

— Пристигнах на Земята няколко минути след взрива. Дойдох направо тук — съобщи новият извънземен индивид в отговор на въпроса на Модиун. — Виждам, че и вие сте сторили същото. Искам да кажа, че и вие сте решили да дойдете направо тук!

Нунули стоеше пред неголямо метално заграждение, което защитаваше гигантски компютър. Този Нунули дори и физически се отличаваше от предходния. Беше по-висок. Малко прегърбен. А може би и по-стар.

Откритието, че се намира пред личност, която вероятно не отговаряше непосредствено за онова, което се бе случило, за известно време сдържаше яростта на Модиун. Впрочем, тя почти се бе уталожила. Най-неочаквано му се стори от първостепенно значение да постави всичко на място, да изясни кое, какво и защо.

— Какво се е случило с Първи Номер? — запита Модиун.

— Замина късно снощи с жената. — бе отговорът.

— Преди експлозията ли?

— Разбира се — раздразнено отговори Нунули. — Експлозията бе предизвикана от агент на специалния комитет.

Най-сетне Модиун бе срещнал когото трябваше.

— Къде е той? — неочаквано го запита той със заплашителен тон.

— Замина приблизително трийсет секунди след взрива! — Нунули направи пауза. — Синхронността в действията — продължи, — беше избрана така, че никой от нас да не знае какво трябва да прави другият. В такива случаи не може да не се изтъкне непогрешимата логика на комитета.

— Да — просто отвърна Модиун. — А каква е вашата роля в цялата тази работа?

— Аз съм заместител на Нунули, Властелинът и стопанинът на тази Земя.

Това обърка плановете на Модиун, постави го в задънена улица.

— Тази история ме зарежда с отрицателна енергия — каза малко след това той. — Чувствам се задължен да действам срещу вас лично!

Дори и да беше смутен от тези думи, Нунули не го показа. Нищо в него не трепна.

— Какво, например, бихте направили? — запита го той.

— Най-вероятно ще бъда принуден да наложа някакво наказание.

— Какво точно? — запита другият, вече подразнен.

— Има една стара поговорка, която гласи: „Зъб за зъб, око за око…“

— Струва ми се, че това е в пълно противоречие с вашата философия. От друга страна — продължи нетърпеливо извънземното същество, — от друга страна кому би било полезно подобно деяние?

— Никому, прав сте!

Модиун беше разстроен. Усещането, че е длъжен нещо да направи, бързо отстъпи място на очевидната логика на ситуацията, в която се намираше.

А Нунули продължаваше:

— Работата е там, че хората даже не се опитаха да се защитават. Защо вие се считате задължен да предприемете някакви действия?

— Ами… — Модиун се колебаеше.

Опечален той се замисли за собствената си роля в неуспеха на човешките същества. Защо хората се бяха отказали да действат? Беше му трудно да прецени толкова сложно психично явление, защото… Терзаеха го съмнения: не бе ли той изцяло виновен за тяхната фатална колебливост в критичния момент? Щеше ли да се избави от това усещане?

Между другото, това в известна степен прехвърляше част от отговорността на Нунули върху него. И колкото и да бе ясно, че е нелепо, истината се заключаваше в това, че бедствието се бе случило, тъй че в бъдеще нямаше да има място за упреци.

В един момент Модиун осъзна, че вече обмисля други аспекти на ситуацията.

— Какви бяха подбудите на комитета да действа по този начин? — запита той.

— Първи Номер вече ви каза. Вие заплашвахте, че ще причинявате неприятности.

— Така е, но бях аз, а не онези, които живееха зад бариерата. Не намирам никаква логика да се нападат хора, които дори не са си помислили да напускат.

— А ние откъде можем да знаем за какво те си мислят? Вие собствено напуснахте — продължи Нунули. — Комитетът знаеше и прецени, че останалите от човешката раса могат да причинят куп неприятности. Затова и намериха най-доброто решение.

— Предполагам, че това, което казвате, е логично от гледна точка на комитета — с неохота се съгласи Модиун. — Само че техните намерения ме безпокоят. Възниква следният въпрос: длъжно ли е същество като вас, свързано с комитет, способен да действа по такъв начин, да има право на свобода на действие и да се отдава на подобни разрушителни постъпки, на каквито и вие очевидно сте способен, след като одобрявате стореното?

— Какви примери още можете да дадете във ваша подкрепа? — запита съществото.

Модиун се досети за едно-единствено сравнение.

— Онези, които сте измамили — хората хиени, не престават да ме преследват. Досаждат ми, а то ме навежда на мисълта, че предишният Владетел Нунули е замислил нещо против мен.

— Хм… — съществото изглежда размишляваше. Лъщящото му сиво лице леко се бе издължило. — Чуйте какво ще ви кажа… Повече няма да ви преследват. Останалата част от вашето наказание се отменя. Свободен сте да правите каквото искате, да ходите, където пожелаете на Земята.

— Това не ме удовлетворява — заяви човекът. — Но ми се струва, че е най-доброто от онова, което можех да очаквам при така стеклите се обстоятелства.

— Много добре. Свободен сте тогава да се разхождате навсякъде по света… като маймуна.

— Значи има все пак някакво ограничение?

— Нищожно. Има ли смисъл последното човешко същество на Земята да обявява самоличността си?

Модиун трябваше да се съгласи, че това действително не бе толкова необходимо.

— Само че не съм сам — продължи той да упорства. — Остана още едно човешко същество: жената Судлил. Вие казахте, че тя е напуснала планетата миналата нощ?

— Както обясни членът на комитета, занимаващ се с тези дела, историята е следната: ако единствено Първи Номер знае къде се намира жената, а той замина в другия край на Вселената, за да не се върне никога повече тук, то би ви било невъзможно да откриете следите й.

Модиун стоеше на металния под в компютърния център с високи тавани и под подметките на обувките си чувстваше вибрациите на плочите. В мозъка му възникна импулс от друго естество и със свой интензитет. Най-сетне човекът заяви:

— Проблемът наистина е интересен!

— Неразрешим! — увери го Нунули тържествуващо.

Самодоволството на съществото оскърби Модиун. Но той го възприе като физиологическа реакция на тялото, сякаш част от самия него бе поела предизвикателството и се стремеше да разреши проблема. Разбира се, не беше така. Защо трябваше да разрешава проблем, когато не бе необходимо? Судлил бе напуснала къщата и вероятно малко след това се бе качила на борда на космически кораб. Събитията се развиваха обезуражаващо, затова Модиун предполагаше, че тя не бе възнамерявала да го направи.

— А може би най-простото решение ще е вместо мен вие да разберете къде е и да ми съобщите? — заяви той високо.

— И дума да не става. — отсече Нунули сухо.

— Каква е причината за отказа ви?

— Вие сте мъж. Тя е жена. — отговори Нунули. — Би било смешно да ви позволим да живеете заедно, да се съвъкуплявате и да имате поколение. По тази причина тя отиде там, където няма хора, а вие останахте тук.

Модиун отхвърли възможността Судлил да се поддаде на възпроизводителния процес и да има поколение. Вниманието му превключи на друга мисъл.

— Значи Номер Първи е успял да я хване и качи на борда на космическия кораб?

— Хм… не.

На сивото, гладко като огледало лице, движението на мускулите отразяваше емоции. Модиун оцени видяното като самодоволно смешно превъзходство.

— Доколкото разбрах — започна Нунули, — тя е била много доверчива и естествено не е могла да проникне в дълбините на мозъка на моя предшественик. Когато той й е предложил да посети един от скоростните кораби на комитета, тя се е качила на борда без нищо да подозира. Главнокомандващият кораба ни съобщи, че дори след като е усетила вибрациите при излитането, не се е разтревожила.

Модиун се успокои.

— Естествено — каза. — Дали ще е тук или там, все е добре. — Интересът му отслабна. — Нещо, което вие изглежда не можете да проумеете. Сега обаче разбирам защо имахте намерението и двама ни да нараните. За щастие човешката мисъл превъзмогна вашето зло и не допусна това да стане. Излиза, че Судлил е на някакъв копраб и в момента някъде я отвеждат. Разчитам обаче в бъдеще, когато вие по-добре оцените действителността, да ми кажете къде е.

— Повтарям ви, това никога няма да стане! — отново му бе отговорено.

— Наистина се надявах да ми кажете — изрече Модиун. Обърна се, внезапно станал безразличен към всичко. — Донякъде съм отговорен за нея, затова след време при други обстоятелства ще настоявам да ми разкриете нейното местонахождение.

— Доникъде няма да стигнете! — заяви новият Властелин Нунули. — Не знам къде се намира жената, а и комитетът издаде специални инструкции никога да не получавам такава информация. Така че няма да мога да ви помогна, дори и да поискам. А аз не искам да ви помогна. Така, сега е време да преустановим нашия спор. Освен ако нямате други въпроси към мен?

На Модиун не му хрумна нито един.