Херодот
Исторически новели (3)

За щастието

След като почти всички народи отсам река Халис били покорени от Крез и присъединени към лидийското царство, в цъфтящата и богата столица и запристигали — един за едно, друг за друго — всички мъдреци на Елада, които живеели по това време. Сред тях бил и атинянинът Солон, който, след като се явил по поръка на атиняните закони, заминал в странство за десет години. Той отплавал под предлог, че иска да попътува, а в действителност — за да не го принудят да отмени някои от законите, които въвел. Атиняните сами не можели да сторят това, понеже били здраво обвързани с клетва да съблюдават в продължение на десет години всички създадени от Солон закони.

Тъкмо по тия съображения, пък и за да види света, Солон потеглил за странство, посетил в Египет фараона Амасис, а също и цар Крез в Сарди^[1]. С пристигането си в двореца бил на гостен от Крез. Подир това, на третия или на четвъртия ден, по нареждане на царя слугите развели Солон из съкровищниците и му показали цялото им богатство и великолепие. След като Солон видял и, доколкото било възможно, разгледал всичко, Крез му задал следния въпрос: „Атинянино, у нас много се говори за теб, за твоята мъдрост и странствания, за това, как от любов към знания и за да видиш света, си обходил много земи. Дойде ми на ум да те питам, срещнал ли си до тоя момент най-щастливия човек на земята?“ Царят попитал това, понеже се считал за най-щастлив, а Солон отвърнал без ни най-малко ласкателство, казвайки истината: „Атинянина Телос, царю.“ Крез останал изненадан от чутото и заинтригувано попитал: „По какво точно съдиш, че Телос е най-щастливият?“ Другият рекъл: „Първо по това, че отечеството му се радвало на благоденствие, че Телос имал хубави и добри синове, че доживял да види как им се раждат и израстват децата. А после, след като животът му преминал в благоденствие, според нашите разбирания, краят му дошъл най-славно: в едно сражение между атиняните и техните съседи при Елевзина той се притекъл в помощ на съотечествениците си, обърнал неприятеля в бягство и най-храбро загинал.

Отдавайки му голяма почит, атиняните го погребали на държавни разноски на мястото, където паднал.“

Като изредил многото благополучия на Телос, Солон предизвикал с това Крез и той, мислейки, че непр-еменно ще заеме поне второто място, попитал кого Солон смята за втори след Телос. „Клеобис и Битон“ — отвърнал Солон. „Те били от аргоски род и животът им дал достатъчно. При това имали такава телесна сила, че и единият, и другият еднакво печелили награди на състезанията. За тях се разказва още следният случай: веднъж, когато аргосците устройвали празник в чест на Хера, майка им трябвало на всяка цена да бъде откарана с кола до светилището, но техните волове не се прибрали навреме от полето. И тъй като времето не чакало, младежите сами се впрегнали в хомота и подкарали колата, в която качили майка си. Те изминали четиридесет и пет стадия^[2] и се добрали до светилището. След този подвиг пред очите на насъбралия се народ ги застигнала най-прекрасна кончина и с това богът ясно показал, че за човека е по-добре да умре, отколкото да живее. А преди това аргосците, като ги заобиколили, стояли възхитени от силата на момците, а аргоските — от майка им, добила такива синове. И майката, възрадвана от тяхното дело и похвалите, застанала пред статуята на богинята и я замолила да дари Клеобис и Битон, нейните синове, които й отдали голяма почит, с онуй, което е най-добро за човека. След нейната молитва, като принесли жертва и били на жертвеното угощение, младежите легнали в светилището да спят. И повече не станали — там ги заварил последният час. Понеже се показали най-доблестни мъже, аргосците поръчали да им направят статуи, които принесли като дар в Делфи^[3].“

Та на тях двамата Солон отредил второто място по честитост, а Крез рекъл гневно: „Атинянино, ти дотам отхвърли нашето благополучие като едно нищо, че ние останахме по-ниско дори от обикновените хора.“ „Царю — казал Солон, — ти ме питаш за съдбините човешки, а аз зная, че божествата са винаги завистливи и смутителни.^[4] Додето трае животът на човека, той може да види много неща, които не желае — а и много да претърпи. Аз слагам седемдесетте години за предел в живота на хората. Ако няма високосен месец, тези седемдесет години правят двадесет и пет хиляди и двеста дни. Ако ли пък поискаш всяка втора година се удължи с по месец, та наистина да съвпадат дните, дохождайки в необходимото време, високосните месеци към седемдесетте години стават тридесет пет, а дните от тези месеци — хиляда и петдесет. От всичките тези дни на седемдесетте години — двадесет и пет хиляди двеста и петдесет — нито един не носи преживявания, напълно еднакви с тия от предния ден. Та затова, царю, човекът е нещо съвършено случайно, виждам, че си пребогат и цар на много народи, но на онова, дето ме попита, дали ти си най-щастливият, не мога да отговоря, преди да чуя, че благополучно си завършил живота си. Защото много богатият, ако няма благополучието да живее хубаво до края и животът му да свърши добре, съвсем не е по-щастлив от онзи, който живее ден за ден. Много са нещастните пребогати хора, много са и благополучните, които живеят скромно. Твърде богатият, но нещастен човек превъзхожда само с две неща благополучния, а той — богатия и нещастен — с много. Богатият по-добре може да удовлетворява своите страсти и ако го връхлети голяма беда, да я посрещне. Другият пък го превъзхожда в това: бедата и страстите той не може така добре да посрещне, но от тези неща го предварва благополучието и той е жизнеспособен, няма болест за него, няма злини, той има здрави деца и здраво тяло. А ако отгоре на това и животът му свърши добре, той е човекът, когото търсиш, царю — достойният да се нарече «щастлив». Но трябва да се изчака и преди да умре, да не се нарича «щастлив», а «щастливец». Човек не може да получи всичко вкупом, тъй както никоя земя не ражда толкова, че всичко да й стига — едно има, друго няма. Най-честита е оная земя, която има най-много. Така и отделното човешко същество съвсем не е нещо независимо, понеже едно има, друго няма. Този, който изживее живота си, имайки от всичко по най-много, и чийто живот завърши спокойно, има право, царю, според мене, да се нарече «щастлив». И трябва да се гледа какъв ще излезе краят на всяко нещо. Защото боговете на мнозина са давали да зърнат щастието и после окончателно са ги съсипвали.“

Тези думи съвсем не се понравили на Крез и той отпратил Солон, без да му обърне повече ни най-малко внимание, като го взел за глупец, който пренебрегвал днешните блага и настоявал да се гледа краят на всяко нещо.