Тоня Трайкова
На брега

Така ще е през всичките години,

които от живота ми остават.

Ще връхлети вълната, ще премине,

а аз след нея пак ще се изправя.

 

Загадката на земната ми участ

полека ще се стеле като пяна,

ще се загнездва в мидите беззвучно,

а водораслите ще й се кланят.

 

Морето набраздено ще приижда,

ще ме събаря сред солени пръски,

повърхността му ще ми се привижда

като лице, което някой бръсне.

 

Душата ми — ни риба, нито птица,

ще се диви при всеки следващ удар

и ще се свива в миг като зеница,

докосната от слънчевото чудо.

 

Вълните тя сама наподобила,

с извивката и гребена отгоре,

ще търси в тях дълбочина и сила

и пак ще се отправя към простора.

 

Навярно все така ще е до края.

Когато някой дойде да ме види,

ще бъда сбръчкана старица в стая

със сухи водорасли, с празни миди.