Тоня Трайкова
Да лежиш…

Да лежиш под огромен и бял ослепителен облак,

на места изтънял и прокъсан ефирно нагоре,

да съзираш един постоянно променящ се образ,

който с музика сякаш изпълва полека простора.

 

И сред ясния ден, натежал от лъчи и омара,

да следиш как лети с неподвижни криле и се рее

из прозрачния въздух спокойно и царствено гларус,

докато неусетно висока вълна те залее…

 

И навлезеш ли после в морето прохладно навътре,

да потънеш без памет в дълбоката синкава купел

и да станеш самата вода, тя да вземе дъха ти,

миг преди да проблесне самотно небесният купол.