Тоня Трайкова
Все това запотено стъкло…

Все това запотено стъкло, мразовитото утро

в изтрития край, откъдето се вижда полето,

и една неподвижна луна, и небе неуютно,

сред което тя с някаква мижава делничност свети.

 

И притисната грубо от чужди тела и враждебност,

в тоя въздух запарен, противен дори да го вдишаш,

изпълнявам дълга си — живея живот непотребен

и наум нещо свое повтарям и после го пиша.

 

Оголели дървета отвън се явяват в сумрака

и отнякъде птици внезапно изникнали литват,

а когато се мерне познатият схлупен параклис,

аз прошепвам набързо все същата кратка молитва.

 

Ала никой не чува. И няма къде да избягам,

и едно зло джудже стиска в шепа сърцето ми свито,

и дърветата тъмните клони грабливо протягат.

А пък аз пак се взирам навън и за нищо не питам.