Кейт Алкот
Шивачката (11)

11

Районът „Флетайрън“, Ню Йорк, 25 април, четвъртък сутринта

Пред сградата нямаше репортери. Лусил и Елинор влязоха бързо и се качиха в асансьора. Лусил си отдъхна, когато натисна копчето и кабината се заизкачва към ателието.

— Не мога да остана дълго, имам час при фризьорката — каза Елинор. — А и се чудя за какво съм ти!

— Косата ти е по-важна от работата ми? Елинор!

— Днес е спокоен ден. Репортерите са на погребението на Джордан Дарлинг.

— Да. Крайно време беше да дойда в ателието. И, слава богу, тълпите пред вратата ги няма. Тръгвай, когато искаш, вече съм на сигурно място.

— Мадам! — възкликна Джеймс, който работеше на голямата маса, отрупана с шапки, ръкавици и бижута, необходими за ревюто.

Захапала няколко карфици, Тес беше коленичила до него и стесняваше роклята на една манекенка.

— Виждам, че работите усилено — усмихна се доволно Лусил. — Джеймс, онази зелена шапка е отвратителна! Сякаш е извадена от блато! Махни я!

— Да, мадам. Радвам се, че най-сетне се върнахте.

Тес извади карфиците и каза с усмивка:

— И аз се радвам.

— Доволна ли си от апартамента, мила моя? Козмо го намери доста бързо.

— Прекрасен е. Много ви благодаря.

Апартаментът беше повече от прекрасен. Най-сетне имаше свое местенце на Пето Авеню — малко, семпло, но нейно. Тенджерка, няколко чаши, две чинии. Първото нещо, което си направи, беше чаша хубав чай. Вече й плащаха редовно и скоро щеше сама да поеме разноските и наема за апартамента. След време щеше да доведе майка си, двете щяха да ушият пердета и да се радват на този хубав нов свят.

— Къде е сватбената рокля?

— На масата. Готова е.

Лусил огледа роклята. Тес я наблюдаваше със свито сърце. Шивачката на машината до масата спря да работи и затаи дъх. Джеймс отстъпи крачка назад, двете манекенки също мълчаха в очакване.

Лусил присви очи.

— Къде е подплатата?

— Беше скъсана и я махнах. Така роклята пада по-добре.

— Какво си направила с горната част?

— Промених я, защото също беше скъсана. — Тес усети, че заеква от притеснение.

— Какво си направила! — викна Лусил и гласът й отекна в цялото ателие. — Предстои ми такова важно ревю, а ти си прекроила роклята, която трябваше да смае целия град! Какво имаме сега? Произведение на аматьорка, която умее да зашива скъсани рокли, но няма никаква представа от естетиката на дизайна.

Тес се подпря на ръба на масата, защото й се стори, че ще падне, и промълви:

— Направих всичко възможно, за да спася роклята. Налагаха се още няколко поправки, но не ги направих, за да не се промени моделът. Нека манекенката да я облече и ще видите.

Лусил я изгледа гневно.

— Не ми говори глупости. Това, което виждам, няма нищо общо с моя модел.

— Недей така — тихо рече Елинор. — Момичето се е постарало да оправи пораженията. Какво повече искаш? Успокой се, виж, че хората са на ръба да те напуснат, внимавай какво говориш.

— Облечи я — рязко каза Лусил и подаде роклята на манекенката. — Искам да видя какво изобщо е останало… Джеймс, когато е готова, кажи й да се качи на подиума.

Когато минаваше покрай Тес, той пошепна:

— Не й обръщай внимание. Ти свърши чудесна работа.

Стана й приятно, но сърцето й беше все така свито. Лусил гледаше манекенката с каменно изражение. Роклята беше с оригиналния дизайн и падаше леко и ефирно, но мадам никога нямаше да го признае и да я похвали.

— Трябваше да скриеш страничните шевове!

— Не се сетих.

— Боя се, че имах съвсем друга представа за водещия тоалет в колекцията ми! Имаш още много да се учиш!

Тес се изчерви.

— Знам.

— Повече никога не се намесвай!

Познатото чувство за настъпващ обрат връхлетя Тес.

— Е, ще трябва да се примирим — махна с ръка Лусил. — Заеми се с нещо, което наистина умееш. Воалетките на шапките са целите намачкани.

— Добре, мадам.

— Останаха само няколко дни! — извика тя и плесна с ръце. — Всички на работа!

* * *

— Лусил, може ли да поговорим? — попита Тес, когато излязоха на улицата.

— Уморих се да оправям неразбории и нямам време за празни приказки.

Тес обаче продължи:

— Постарах се да помогна. Съжалявам, че не останахте доволна.

— Утре да бъдеш на работа точно в осем. И не се обръщай към мен на малко име!

Лейди Дъф Гордън вирна глава и влезе в колата. С каменно изражение на лицето Фарли затвори вратата и двамата потеглиха.

 

 

Тес беше уморена — цял ден глади воалетки, подгъви, събира ненужните парчета плат и какво ли не още, но така и не хвана игла и конец, какво остава за ножица. Даваха й само слугинска работа. Мадам искаше да докаже, че тя е господарката и всички трябва да се подчиняват на волята й. Не че някой се съмняваше в това. Тес беше доволна от работата си по сватбената рокля. Лусил имаше нужда от нея. Дали щеше винаги да е така?

Бързо отключи вратата на апартамента, светна лампата и се облегна на стената. Най-сетне беше в убежището си. Цял ден не свали маската на прислужница и цял ден се задушаваше. В един миг беше зърнала Лусил да я наблюдава с онзи непроницаем поглед, който беше забелязвала и преди.

Нямаше никаква вест от Джим. Не трябваше да мисли за него. Защо не се беше свързал с нея… Чувстваше се самотна.

Пое си дълбоко дъх. Ако искаше този малък апартамент да бъде крачка към независимостта, то би трябвало да разбере какви са очакванията на Лусил. Всички в ателието бяха като глина в ръцете й, преобразяваха се според желанията й. Имаше ли бъдеще за нея, или просто щеше да бъде в услуга на мадам? И да заприлича на останалите нагаждачи? Единственото, което можеше да направи, беше да се старае в работата си. Отново се замисли за Джим. Къде ли беше в тази тъжна вечер? Затвори очи и си представи как се возят на файтон и той я прегръща. Съжали, че не му беше изпратила съобщение.

Направи си чай и постепенно се успокои. Нямаше нищо за ядене. Реши да отиде до магазина на ъгъла. Взе чантата и ключовете за своя малък рай и излезе.

 

 

Продавачът й посочи едно малко мършаво пиле и парче овнешко.

— Кое да бъде?

Тес избра овнешкото, надявайки се, че фурната на печката работи. Взе картофи и хляб. Беше й приятно да пазарува. Загледа се в ябълките, но й се видяха спаружени.

— Портокалите са по-хубави — чу глас, който й беше много познат.

Срещу нея стоеше елегантен мъж с тънък червеникав белег от горния край на челото до ухото. Същата прошарена коса и мила усмивка. Белегът не беше променил мъжа от последната вечер на палубата на „Титаник“. Той й подаде един портокал.

— Господин Бремертън! — едва изрече тя.

— Здравей! Вкусни неща — кимна той към пазарската й чанта.

— Какво правите тук? Откъде знаете…

— Проучих къде живееш. Как си? Казвай ми Джак, моля те.

— Не вярвам на очите си, Джак! Разбрах, че си се спасил. Толкова се радвам, че те виждам!

— И аз. — Тес едва ли не почувства соления полъх на океана на палубата онази нощ. — Къде живееш? Едва ли е наблизо.

— Офисът ми е във „Флетайрън“. Овнешкото изглежда отлично, но бих искал да те поканя да вечеряме заедно. Би ли се съгласила?

— С най-голяма радост — успя да каже Тес. Бремертън беше истински джентълмен. Тя върна покупките на тезгяха и двамата излязоха от магазина пред учудения поглед на продавача. Сънуваше ли?

 

 

Отидоха в „Шери“ на ъгъла на Пето Авеню и Четирийсет и четвърта улица. Ресторантът се стори на Тес по-луксозен и от „Уолдорф“. Висок таван с орнаменти, блестящи кристални аплици и полилеи, снежнобели ленени покривки, елегантни изискани клиенти и шепнещи почтителни сервитьори. Тес не скри възхищението си.

— Американците обичат прекаления разкош. Обичаме и да копираме англичаните — усмихна се Джак.

— Не разбирам защо. Ние искаме да сме като вас.

Тес отпи първата си глътка мартини. Лекият билков вкус беше много приятен.

— Винаги казваш каквото мислиш, нали?

— Невинаги. Но сега — да.

— Предполагам, имаш доста да разказваш. О, ето ги и омарите.

Тес не знаеше какво да прави с червения омар с щръкнали щипки и оцъклени очи.

— Ще ти покажа как се яде — предложи Джак и бързо счупи щипките на омара с дълги клещи, каквито Тес виждаше за пръв път.

Беше много вкусно. Тя пийна още от мартинито и разказа за приключенията си със своенравната Лусил.

Отпусна се и усети, че за пръв път, откакто е дошла в Америка, не обмисля всяка своя дума.

— Разкажи ми нещо за себе си — каза Тес.

— Аз съм един най-обикновен американец, който е постигнал всичко сам — сви рамене той. — Какво ли не съм преживял, но с удоволствие ще ти разкажа за форд „Модел Т“. Страхотна кола, скоро ще има и спидометър, и клаксон.

— Интересно…

— Хубаво нещо е прогресът. Светът се променя и ние също трябва да се променим, инак сме загубени.

Увлечени в разговор, двамата не забелязваха времето. Тес отпиваше от второто мартини и усещаше, че е леко замаяна и сякаш се носи във въздуха. Всичко наоколо блестеше, а най-хубавото беше, че мъжът насреща я слушаше внимателно.

Чак когато си тръгнаха, осъзна, че изобщо не бяха споменали потъването на „Титаник“, нито какво бе преживял Джак на борда на „Карпатия“.

 

 

— Бих искал да те видя пак — каза той пред дома й.

— Много се надявах, че ще те намеря на „Карпатия“.

— Благодаря ти, че си мислила за мен.

— Не можех да допусна, че си загинал — промълви тя.

— За някои това би било добра вест.

Тес се замисли за жена му — как можеше да не й е жал за такъв човек…

— Не си спомням нищо от „Карпатия“, бях толкова зле. Но ако знаех какво ни предстои, може би трябваше да те целуна онази последна нощ на „Титаник“. Може ли да те целуна сега?

— Да.

Той я прегърна и потърси устните й. Тес се надигна на пръсти и отвърна на целувката му.

* * *

Тес се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Гласът му беше толкова приятен — дълбок, леко дрезгав. Такъв джентълмен! Защо ли я харесваше? Той беше доста по-възрастен, над четирийсет, уравновесен, спокоен и галантен. Никога не беше срещала такъв човек. Прегърна я и я целуна! Без да настоява, без да плъзга ръце по тялото й. Искаше отново да се срещнат. Мислите й се лутаха — какъв беше той за нея и каква беше тя за него?

Ами Джим?

Тес зарови глава във възглавницата и се опита да го прогони от мислите си. Ала присъствието му беше много силно. Ядоса се, че не излизаше от главата й. И защо? Да не би да беше сгодена! Двамата мъже бяха толкова различни. Джим беше селско момче, а Джак — джентълмен. И все пак… Защо нямаше вест от Джим? Беше ли я забравил? Спомни си за тъжните молитви до мъртвата майка и нейното невръстно дете, за сръчните му ръце, които измайсториха играчки за децата. Изпита отново радостта, обзела я по време на разходката им в Сентръл Парк. Дали не беше заслепена от блясъка, съпровождащ живота на Джак? И къде беше Джим?

Удари с юмрук по възглавницата, ядосана на обърканите си мисли.

 

 

Ню Йорк, 26 април, петък сутринта

Утрото беше слънчево. Вестникарчето тичаше по улицата и крещеше, а минувачите бързо вадеха монети и разграбваха вестниците.

— Последната сензация от лодката на милионерите! Показанията на свидетелите във Вашингтон! Противоречиви разкази на моряците. Каква е истината? И още новини!

Тес си купи два вестника и влезе навътре в малкото магазинче, за да ги прегледа набързо. „От милионерската лодка отблъсквали давещите се? На кого да вярваме?“ — гласеше водещото заглавие в „Трибюн“. Имаше и снимки на Джим и на Съливан с подзаглавие: „Кой е лъжецът?“. Репортажът на Пинки в „Таймс“ беше с по-сдържан тон: „Моряците на лодка номер едно излагат противоречиви версии. Свидетел се обърква“.

Тес бързо разгръщаше все още лепкавите от мастилото страници. О, Джим! Сигурен ли си? Кого обвиняваш?

Очите й се насълзиха. Да не се върнат да помогнат… Да отблъскват давещите се… Какво безсърдечие, каква жестокост, каква низост… Нощта беше тъмна, не се виждаше добре. Джим не обвиняваше сър и лейди Дъф Гордън. Такъв човек беше той — отговаряше на въпросите, без да хули и очерня когото и да било. Колкото и да беше съкрушен.

Тя хвърли вестника в кофата на улицата и се запъти към ателието. Опита се да си спомни гласа на Джим, но колкото и да се напрягаше, дори образът му се изпари от съзнанието й.

Лусил закачаше подплата от тюл на сватбената рокля.

— Добро утро. Видя ли вестниците? — спокойно попита тя.

— Да.

— Излязох права за твоя приятел, нали? Той е бил неназованият източник и на първата история. Въобразява си, че добре ни е подредил. Ние обаче няма да му се дадем. Господин Съливан ни защити. Другият също се опита, но явно не е особено интелигентен, затова се обърка.

— Не Джим, а Съливан е източникът на първата ужасна история — не можа да се сдържи Тес. — Знам го от Пинки Уейд. Аз не му вярвам.

— Така ли? И на кого вярваш тогава? На твоето моряче? Че е имало подкуп? Едва ли не убийство?! Мен ли обвиняваш за всичко това?

— Не. Аз не знам какво се е случило във вашата лодка.

Лусил метна топчето тюл на масата и започна да реже.

— Съветвам те най-сетне да проумееш, че този Бони иска да ни унищожи, и хич не се опитвай да го оправдаваш.

— Нали е трябвало да свидетелства. Наложило се е да отговаря на въпросите им.

— Неговата цел е повече от ясна! Този човек е озлобен и отмъстителен. Отказа нашия подарък, защото се е надявал на повече. Това се нарича изнудване. Интересна тема за вестниците, не мислиш ли?

— Той не е изнудвач.

— Престани да го защитаваш. Нищо лошо не сме направили. Съливан и Пърсел разказаха кое как е било. А Джим Бони иска ние да платим за нечистата му съвест.

— Не мисля, че е така.

— Лесно е да съдиш в черно и бяло при такива ужасни обстоятелства. Вестниците не допускат и за миг да забравим ужаса, който преживяхме. На тях им дай да раздухват скандали. Виж само как ни очерниха. Ти смяташ ли, че сме лоши хора? Кажи ми, да или не?

— Не. Не сте лоши, но понякога…

— Благодаря ти, мила, олекна ми. — Умислената Лусил изведнъж се преобрази и подхвана въодушевено: — Имам една задача за теб. Сигурно ще ти хареса. На ревюто искам да бъдеш лицето на компанията. Ще обявяваш всяка рокля с името, което съм й дала, и ще я представяш! Клиентите ми ще те опознаят. Какво ще кажеш?

Тес не знаеше какво да отговори.

— За кое? — попита объркана.

— Съгласна ли си да поемеш тази роля? Не ме ли слушаш?

— О, да, това е голяма чест…

— Чудесно. Да забравим неприятностите и да действаме.

— Тес! — извика някой.

Беше Елинор. Явно бе чула целия разговор и вече губеше търпение.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но искам да помоля Тес да дойде с мен да изберем ленени покривки за масите. Малко разнообразие добре ще ми се отрази. Задушавам се от хотелски стаи, платове и шевни машини.

Лусил мълчеше и съсредоточено подравняваше тюлената подплата. Червените й нокти се открояваха на ефирната кремава материя.

— Добре — съгласи се Тес.

Фарли отвори вратата на колата, Елинор се настани и тя я последва, потъвайки в седалката. Сякаш беше минала цяла вечност от деня, когато видя за пръв път тази луксозна кола с мека кожена гарнитура.

— Хералд Скуеър, Фарли. — Елинор се облегна и се обърна към Тес. — Добре че те отървах. Този разговор с Лусил не вървеше на добре.

— Възхищавам й се от деня, в който се запознахме. Но не и днес. Не знам каква е истината, но знам, че Джим не е лъжец.

Колко лесно беше да разговаря с Елинор.

— Съгласна съм. И все пак трябва да разбереш Лусил.

— Опитвам се, но никога не успявам да отгатна как ще реагира.

— Предупредих я, че няма да останеш завинаги така кротка и послушна. Може ли да бъда напълно откровена? — попита Елинор с усмивка.

Тес кимна.

— Положението на сестра ми никак не е розово, но тя не го осъзнава. Не става дума само за корабокрушението и тези отвратителни драсканици. Да знаеш как ми се пуши, а нямам цигари! — Тя започна да рови в чантата си и след малко възкликна: — Намерих една! — Запали омачканата цигара и попита: — За какво говорех?

— Че не става дума само за „Титаник“…

— А, да. Исках да кажа… Който твърди, че коленете на жените са грозни, изостава от модата. Полите все повече ще се скъсяват, а Лусил отхвърля новите тенденции. Тюлове, коприни, рокли с имена! Отживелици!

— Дали не изпитва страх?

— Много вероятно. Когато е притеснена, се отнася към теб като към робиня. Спаси сватбената рокля, а тя те наруга. Малко оставаше да се разплачеш, нали?

— Да.

— Не забравяй обаче, че тя може да те научи на много неща. Ти искаш да бъдеш в този бизнес и Лусил ще ти помогне.

— Така е.

— И все пак нещо те измъчва…

— Казах ви, вече не й се възхищавам както преди. Съжалявам. — Трудно ми е да отгатна дали е искрена с мен, щеше й се да добави, но премълча.

— Ти не би била нейното вярно куче, знам го. Но разбери, че не й е лесно. Клиентелата й намалява, а тя си въобразява, че е заради нападките по вестниците. Не съм сигурна дали е така. Вчера получихме още откази. Имам чувството, че и Мери Пикфорд няма да дойде. Ако ревюто се провали, Лусил ще има проблеми и в Париж, и в Лондон. Прояви разбиране, Тес. Знам, че е вечно недоволна и неблагодарна, но тя има нужда от теб.

— Защо пък от мен?

— Обстоятелствата се промениха.

Това беше истина.

— Много съм й задължена. Но ми се струва, че се опитва да ме превърне в нещо, което не съм. На кораба например спомена, че ще ме накълца на парчета и ще направи от мен съвършено нов модел.

— Това тревожи ли те?

— Тогава не обърнах внимание, но сега се безпокоя.

— Тя е твоят Пигмалион — засмя се Елинор.

— Моят какво?

— Няма значение, дълга история. Разкажи ми за твоя моряк.

— Ние сме приятели или поне така си мислех — подхвана Тес, изненадана от сдържания си тон. — Не искам да му се случи нищо лошо. Той е честен човек.

— Не го мисли тогава. Честните хора побеждават. — Елинор чукна с червен нокът по стъклото, което ги разделяше от Фарли. — Остави ни в „Мейси“. Много хубав магазин, ще ти хареса. Собственост на фамилията Строс.

Тес я погледна въпросително.

— Господин и госпожа Айседор Строс. Те потънаха с „Титаник“.

След няколко часа се върнаха с купища ленени покривки и салфетки. Тес беше смаяна от огромния магазин, пълен с жизнерадостни купувачи и любезни продавачи, предлагащи красиви дрехи, млади момичета, които се смееха и мереха ръкавици и дами със семпли елегантни сака и поли до прасеца. Лусил посочи една хубава жена на средна възраст, която мереше шапки.

— Тя например не е клиентка на Лусил. Тук всичко е конфекция, купуваш и носиш. Това е бъдещето.

Докато разтоварваха кутиите, Тес видя Пинки пред входа. Стоеше и се оглеждаше с голямата чанта през рамо.

— Не ме пускат — заяви тя. — Лейди Дъф вече не разговаряла с репортери.

— Заета е — каза Елинор. — Качи се с нас. Можеш да поговориш с Тес.

— Ти ли си нейната говорителка?

Всъщност Пинки не беше кой знае колко учудена. Опитът я бе научил, че нещата в живота бързо се менят, а и хората с лекота преминават от един лагер в друг.

— Не, разбира се, че не — смутено поясни Тес.

— Но пък знае всичко за ревюто — намеси се Елинор. — Нали за него ще пишете.

Вече в асансьора, Пинки реши да не се преструва.

— Вие сте сестра й, нали? Казвам се Пинки Уейд. Отразявам свидетелските показания за потъването на „Титаник“.

— Ясно. Дошли сте да разгневите сестра ми. Мисля, че моментът не е подходящ.

В този миг асансьорът стигна ателието, вратите се отвориха и Елинор каза на Тес:

— Остави кутиите и изпрати госпожица Уейд. Благодаря.

Пинки се огледа.

— Поне да хвърля поглед в този рай на модата.

Тес използва момента и попита:

— Ти знаеше ли предварително какво ще каже той?

— Не. Знам само, че не му беше лесно.

— Твоят репортаж беше най-хубавият.

— Радвам се, че мислиш така. Трудно е да балансирам между онова, в което вярвам, и онова, което искам да внуша на читателя.

— Как е той?

— Добре е. Но на никого не му е приятно да го наричат лъжец. Не вярвам някой да е повярвал на Съливан и Пърсел с техните противоречиви показания, но кой знае. Утре ще пиша за адвокатите в залата. Те са от същата компания, която се грижи за делата на господин и госпожа Дъф Гордън. Интересно съвпадение, нали? Не мога още да го докажа, но вярвам, че това беше опит да манипулират свидетелите.

Вратите на асансьора се отвориха и двете се качиха. Пинки извади гребен с изпочупени зъби и го прокара през косата си.

— Нямах време да се погледна, почти не съм спала. Продължавам да търся доказателства и вярвам, че ще ги намеря. Както казва Джим, хората избират в какво да вярват и имат нужда да се убедят, че е истина.

— Може и да грешиш, но едва ли.

— Толкова си умна!

— Трябва ти нов гребен — усмихна се Тес.

— Може би. — Пинки пусна гребена в чантата си и най-сетне съобщи важната вест: — Джим иска да те види. На всяка цена.

— А защо не ми се обади, преди да замине за Вашингтон? Изчезна и толкова — обидено рече Тес.

— Оставил ти е бележка в хотела. Не си ли я получила?

— Не съм. — Значи не я беше забравил. Зарадва се, но от друга страна, беше позволила на Джак да я целуне и това променяше нещата.

— Сърдиш ли му се за показанията?

— За това, че е имал смелостта да каже истината? Не. Как мога да му се сърдя?

— Ами нали все защитаваш лейди Дъф. Той смята, че не искаш да имаш нищо общо с него.

— Не е вярно, каквото и да стане, не бих искала да пострада.

— Джим се представи много по-добре от другите членове на екипажа. За мен няма съмнение, че Дъф Гордън са дали много пари на своите скъпо платени адвокати да подучат Съливан какво да говори. А ти си между чука и наковалнята.

— О, не — възрази Тес.

— Ще се срещнеш ли с него, когато се върне в Ню Йорк?

— Разбира се.

Надяваше се, че успя да прикрие колебанието си, чиято причина щеше да запази в тайна.

— Трябва да се връщам в ателието.

— Имам чувството, че за мен вратите му са затворени завинаги. Освен ако не ме изпратят да отразя ревюто! — закачливо подхвърли Пинки.

 

 

Тес излезе от асансьора и насреща й застана Лусил.

— Доколкото разбрах от думите на Елинор, трябва да ти кажа, че те ценя и искам да бъдеш доволна от работата си тук. В противен случай си склонна да си тръгнеш.

— Да.

— И ще се откажеш от бъдещето си, от апартамента?

— Ще намеря други начини да се справя.

— Проява на геройство, така ли, Тес? Или всичко зависи от обстоятелствата. Както и да е, искам да те уверя, че аз действително те ценя и няма да навредя на твоето моряче, макар да смятам, че той не те заслужава.

Думите й прозвучаха добронамерено, но и високомерно. Тес не трепна. Това беше добър знак.

— Но при едно условие — добави Лусил. — Обещай, че няма да правиш нищо срещу мен.

— Разбира се — тутакси я увери Тес. — Най-добре да отида да поработя.

— Все се каня да ти кажа, че си много кльощава. Ти не си манекенка!

Поредният изненадващ обрат, за който нямаше отговор.

— Напоследък нямам апетит — смотолеви тя.

Лусил се засмя.

— Ще можеш ли да скицираш някакъв модел, да скроиш и да ушиеш една рокля преди ревюто? Мисля, че това предизвикателство ще ти допадне.

— Аз… Боже… Не знам…

— Не го очакваше, нали? Обичам да те изненадвам.

Тес се изчерви и промълви:

— Нямам чак такъв талант, нито пък опит.

— Искам да чуя дали ще се опиташ!

— Мисля, че да, ще се опитам. — В отговора й се криеха години, изпълнени с мечти и надежди.

— Ами действай! Единственото условие е да ми хареса. И тогава ще покажа модела ти на ревюто. Животът продължава и за теб, и за мен!

В коридора ги чакаше Козмо, а до него стоеше мъж в униформа.

— Кой е този човек? Кой го пусна?

Мъжът й връчи бял плик.

— Дръж се, Луси. Сенатор Смит ти изпраща призовка. Не избухвай, моля те.

— Как смее?!

— Много приказки се изприказваха, явно не е могъл да устои на натиска.

Лусил се олюля, пребледня и погледна Тес.

— Ето че май ще се наложи да вземеш страна.

Козмо хвана съпругата си под ръка и я поведе към кабинета. Затвори вратата и Тес остана в коридора.

— Забелязваш ли, че не викам и не плача? — попита Лусил.

— Забелязвам — едва-едва се усмихна той.

Лусил свали сакото си и го хвърли на пода.

— Седни — рече съпругът й.

— Нямам желание да говорим за този досаден сенатор!

— Седни.

Козмо говореше сериозно и Лусил реши да не възразява. Седна на дивана и каза умолително:

— Направи нещо, за да се сложи край на всичко това. Веднъж да мине ревюто и да се приберем в Англия…

— Няма да стане толкова просто. Смит ме беше уверил, че няма да ни въвлича в разследването, но на политиците не може да се вярва.

— Кога трябва да дам показания?

— Другата седмица. Комисията се връща в Ню Йорк, за да изслушат и такива като нас, преди да се разпръснем. Представям си колко хора ще дойдат.

— Знам какво ще кажа!

— Ще говориш онова, което ти кажат адвокатите. И нито дума повече, чу ли? — Козмо говореше строго като училищен директор.

В първия момент Лусил се сепна, но бързо се окопити.

— Не ме подценявай, Козмо. Ще бъда безупречна. Ще се издокарам специално за случая. Черна шапка с голяма периферия и много пудра, за да изглеждам измъчена. Ще убедя цяла Америка, че съм жертва на злонамереност.

— Браво на теб. — Той отново се усмихна, този път по-вяло. — Ще покажем, че Смит ни напада само защото сме британци. За съжаление имам още една, по-лоша новина. В Англия също ще има разследване и двамата сме призовани като свидетели. Не можах да го избегна. Настроенията там не са в наша полза, шири се мнението, че излагаме страната. Репутацията ми е съсипана. Ако тукашните вестници ти се струват злонамерени, почакай да видиш в Англия какъв ураган ще се развихри.

В Англия? Невъзможно! Там репутацията й беше неуязвима! И все пак всичко се променяше толкова бързо…

— Какво ще правим?

— Използвам всичките си връзки, но няма съмнение, че ще бъдем призовани. Въпросът е как ще се представим.

— Възмутително е да ни третират по този начин. Що за безумие!

— Там ще трябва да си повече от безупречна.

— Защо?

— Онзи моряк също ще бъде призован.

— Бони ли?

— Да.

— От къде на къде?

— Не зависи от нас.

— Ще видим тази работа.

— Според комисията във Вашингтон показанията му са достоверни. Ако не друго, тук поне той няма да присъства в залата и няма да получи възможност да те опровергае. В Англия ще бъде по-трудно. Предлагам ти да престанеш да говориш с когото и да било за корабокрушението и онова, което последва.

— Защо не си го кажеш! — избухна Лусил. — Според теб аз съм виновна за всичко! Аз забърках кашата, така ли?

— Отговори си сама.

— Ти също беше в лодката.

— Е, и?

— Скъпи ми съпруже, ти изобщо не се държа като герой. — Лусил пое дълбоко въздух и заключи: — Няма да позволя да ме разкъсат с въпросите си. Все някак ще се измъкна.