Ема Чейс
Свързани (5)

Глава 4

След десет минути се появява Джак О’Шей. Облечен е в елегантна синя риза и спортни панталони. Червената му коса е подстригана късо и обилно намазана с гел.

Джак е последният ерген от приятелите ми. Самотният вълк. Единакът. Истински Десперадо. И все още живее онзи живот, който твърдо вярвах, че ще живея и аз. Спонтанен. Без отговорности. Джак винаги ни разказва с огромно удоволствие и разбира се, в най-големи детайли за великите си подвизи и за всичко, което пропускаме.

Няма да лъжа: когато Джак разказва, винаги ми става хубаво, защото си спомням колко забавно може да бъде да излезеш с някое случайно момиче, да я изчукаш и да я забравиш. Но сега за нищо на света не бих заменил живота си с неговия.

Без Кейт Брукс тревата не става по-зелена.

Всички сме в кухнята, където майка ми и сестра ми са наредили закуската. Джак захапва домашно печен кроасан и приказва с майка ми.

— Госпожо Еванс, изглеждате прекрасна. Както винаги.

Тя се смее като мажоретка пред капитана на отбора. Кофти гледка.

— Благодаря, Джак. Много мило да ласкаеш така една стара жена — казва майка ми и се кикоти като ученичка.

— Просто съм откровен. Сега ми кажи колко често те бъркат с детегледачката, когато излезеш на разходка с внуците. Няма начин някой да повярва, че си баба им.

Звучи сякаш се опитва да сваля майка ми, но не е така. Когато си играч, просто свикваш да говориш така с всички жени.

Припомни си това следващия път, когато някое младо и красиво момче започне да те омагьосва с вербалната си диария. Не си специална, той не го мисли. Природата и породата му е такава.

Баща ми обаче изглежда леко недоволен и притеснен. Виждаш ли как си придърпва стола към тоя на майка ми. И как гледа враждебно към Джак?

— Не говори с жена ми, О’Шей.

Джак се опомня и веднага прави крачка назад.

— Да, сър.

— И не я гледай.

— Да, сър.

Моето старче може и да напредва с годинките, но все още е на върха на хранителната верига и Джак знае това много добре. Разбира се, не иска баща ми да му сдъвче задника и да го изплюе за нула време. Ето защо Джак сменя темата към нещо по-безопасно.

— Значи няма да идвате с нас, господин Еванс?

Баща ми клати глава и думите му са натежали от съжаление. И копнеж.

— Не, не и този път. Колкото и да ми се иска да дойда с вас, момчета… а така ми се иска…

Майка ми рязко извърта глава към него.

— О, така ли, Джон?

Той се покашля и прочиства гърло.

— Да… Е, знаеш… заради спортните залагания. Знаеш колко обичам спортните залагания, Ани. А тук в Ню Йорк няма такива.

Браво, татко! Спаси положението! Съвсем галантно.

Майка ми кима скептично:

— Аха.

И точно сега баща ми избира страхотна тактика да прехвърли вината от себе си върху нас. Върху мен.

Как иначе?

— Момчета, забавлявайте се, но нека всичко да е в рамките на разумното. Андрю, помниш ли последния път, когато бяхме във Вегас? Нека не се повтаря.

Когато бях на седемнадесет, баща ми трябваше да замине за Вегас по работа. На двамата им хрумна тая изумителна, брилянтна идея да го направим като семейна екскурзия. Но аз бях на седемнадесет. Това е период в живота на мъжа, когато той не иска дори да признае, че познава семейството си, какво остава да прекарва времето си с тях.

Така че, докато Александра, Стивън, майка ми и баща ми бяха отишли да видят язовира Хувър Дам, бях принуден да се забавлявам. С други… дейности.

— Вече съм го казвал милион пъти, татко — не знаех, че е дъщеря на посланика.

Такива момичета наистина трябва да имат някакви табелки или най-малко татуировки на челото. Въртя очи и мърморя предимно на себе си:

— Един международен инцидент и цял живот ще ти го натякват.

Кейт се появява в кухнята и застава до мен.

— Трябва ли да знам?

Няма нужда дори да се замислям.

— Мисля, че е най-добре за теб, ако не знаеш.

— Става — кима с разбиране тя.

След малко пристига и Ерин Бъроуз. Тя е все още моя секретарка, но през последните две години се превърна в много повече. Понякога програмата ми е толкова претрупана, че Кейт говори с нея повече отколкото с мен и обратното. Има случаи, когато клиентите ни искат и двамата да присъстваме на срещите и тогава Ерин трябва да гледа Джеймс. Макар че ми е служителка, тя е по-скоро приятел. Една от нас. Освен това, нейната компания е винаги приятна.

Ето защо, когато започнахме да обмисляме това пътуване, не можехме да си представим да не я поканим.

Тя отива да види Джеймс и после се присъединява към нас. Прическата й е различна. Подстригала се е, изправила я е и има много елегантни кичури с цвят на мед.

— Косата ти е страхотна — казва възторжено Кейт.

Ерин прокарва пръсти през кичурите си:

— Благодаря. Вчера ми я направиха. Този уикенд свалям всички бариери. Ще го намеря този принц от приказките. Сега или никога. Мъжете в Ню Йорк са напълно повредени. Мисля, че в Невада се срещат по-подходящи предложения за връзка.

Ерин излиза с доста мъже, но доколкото знам досега не е имала сериозна връзка. Все пак не бих казал, че Лас Вегас е най-разумното място да търсиш романтичен партньор. По-скоро би намерила повече кандидати за сериозно обвързване сред групите на анонимните алкохолици и комарджии.

Но най-добре в групите на страдащите от сексуална зависимост.

Стивън влиза след нея и казва:

— Послушай съвета ми, Ерин — не се жени. Животът ти ще е толкова по-лесен.

Александра бърчи чело и макар че Стивън е един от най-добрите ми и най-верни приятели, ми се иска да се пресегна, да напъхам ръка в устата му и да му изтръгна езика. Но решавам да си затрая. Засега.

Матю се намесва като истински мъдрец (понеже всички знаем какво е и неговото положение):

— Горе главата, Ерин. Ще се случи, когато му дойде времето и когато най-малко очакваш.

— Да, оставам си оптимист. Трябва да целунеш много жаби, преди да намериш принца, нали?

— Всички са жаби, Ерин — намесва се Александра. — Просто се опитвай да намериш някой с по-малко брадавици.

Сръчквам Джак и казвам:

— Ако става дума за вариациите в гениталиите, трябва да говориш с О’Шей. Той е нещо като експерт, нали, копеле?

Джак ми навира среден в лицето.

И тогава пристига и последният член от пътуващия цирк.

Искаш ли да се опиташ да познаеш?

— Йо, как е компанията! Кой е готов да разкъртим Вегас?

Да, позна, Магарешкия задник.

Заради Кейт се опитвам да не го мразя толкова много, но някои неща просто могат да се променят. Нали знаеш, когато си бил болен с гнойна ангина и когато премине, по гърлото ти остава едно такова кисело лигаво нещо. Като слуз. Като храчка. И кашляш, и се давиш, но каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от него.

Това е Били Уорън за мен. Моята собствена храчка, която няма отхрачване.

Кейт и Ди пищят и го прегръщат.

И той ги прегръща.

— Липсвахте ми, момичета.

— Нямаше нужда да идваш чак дотук. Можеше да се видим направо във Вегас — казва Кейт.

— И да изпусна всичко преди самото парти? Няма начин.

Лично аз се надявах самолетът му да бъде отвлечен от жадни за кръв и мъст терористи. От онези терористи, които режат различни части от тялото ти и ги пращат на семейството ти. Една по една.

Е, какво да се прави. Надеждата не умира. Все пак има и обратен полет, нали?

Най-важното е да се мисли позитивно за такива неща.

Вниманието му се насочва към мен. Погледът му ме обхожда от главата до пръстите на краката.

— Еванс.

— Уорън.

После цялото му внимание е насочено към Джеймс. Хуква към него и го грабва.

— С какво го храниш това дете, Кейт. Толкова е пораснал от последния път.

Да. Не е ли шокиращо. Понеже бебетата не растат или какво?

Плиткоумец.

— Ей, попова лъжичке, купил съм ти подарък. Ще се побъркаш, когато го видиш.

Джеймс се смее.

Случайният наблюдател може да се обърка и да реши, че синът ми харесва този шибаняк. Но аз знам истината. И тя е: животните могат да усетят, ако на един човек му липсва нещо — ако е сакат, увреден, болен или просто не е наред с мозъка, така да се каже. Е, същото е и при децата. И животните и децата го съжаляват. Джеймс не го харесва, а му съчувства. Макар че е само на осемнадесет месеца, Джеймс е по-умен, отколкото Магарешкия задник ще поумнее до края на живота си.

Докато разговорът в кухнята се надига до кресчендо, с Кейт отиваме да разгледаме схемата с местата за сватбата. Слагам ръка около кръста й. Просто защото е моя. Гледа ме нежно, а гласът и е като кадифе.

— Още седем дни — въздъхва тя. — По това време другата седмица ще обличам роклята си.

Това е единственото нещо, в което не се бъркам и за което не знам абсолютно нищо. Пази се в тайна, по-свирепо и от местоположението на Свещения Граал. А това никак не е редно.

— Може ли поне да ми подскажеш? — опитвам за милионен път. — С голямо деколте? Сатенена? Дантелена? От латекс?

Тя клати глава, а аз продължавам:

— Само ми кажи, че не си избрала някоя старомодна рокля с много панделки и дипли и че не изглеждаш като Йети.

Тя се смее.

— Няма да ти кажа. Но… можеш да продължаваш да ме тормозиш да изкопчиш информация.

Да, вече ми се въртят някои идеи, всяка една от които ми гарантира вечен престой в ада и дори в затвора.

— Боже, как ми харесва начинът ти на мислене.

Гласът на сестра ми ме стряска и изважда от греховните ми размисли.

— О, исках да ви кажа. Имаме проблем с маса четиридесет и пет. Един от гостите не е отговорил все още. — Взема бележника си и прелиства. — Това е… Брандън Мичъл… доведеният брат на Делорес. Не ще води партньорка.

Миналото лято майката на Делорес се омъжи за някакво ченге от родния й град. Имам чувството, че само мъж с професионална подготовка да стреля с пистолет и да пази гърба си от вражеско посегателства може да се върже с жена като Амелия Уорън. За такова нещо се иска и огромна доза храброст.

Обръщам се към Делорес:

— Пак проблем с шибаното ти семейство. Какво ви става бе, хора? Като цар Мидас — да превръща в лайно всичко, което докосне.

— Брандън не ми е никакъв — казва тя.

За първи път със сестра ми сме на едно мнение:

— Как да не ти е никакъв? Вие сте от едно семейство — отвръща Александра и размахва пръст пред нея. — Майка ти е съпруга на баща му. Ако се налага да признаваме пралеля Клара за част от семейството, трябва да признаеш и този клоун Майкъл за част от семейството ти.

Пралеля Клара е доведена сестра на прабаба ми. Мисля, че е на около хиляда години. Тя е от онези роднини, които изкарваш от старческия дом в инвалидния стол само един път в годината за някое велико събитие.

Клара обича да танцува и за такава реликва като нея, мога да кажа, че се движи доста добре. Проблемът е само един — понеже е родена преди век и е нещо като антика и живяла във времена, когато на жените не им е било позволено да гласуват, тя е голям фен на женската еманципация. Така че… отказва да носи сутиен.

Никога, по никакъв повод тази жена не слага сутиен.

Гърдите й са масивни. Огромни. Като най-големите балони на света, но направени от цимент. Могат да се квалифицират като смъртоносно оръжие.

На кръщенето на Джеймс Клара се беше развихрила на дансинга на най-новата песен на Риана. Вдига ръце, завърта се… и забива една цица в главата на сина на най-добрия ми клиент. Детето беше в безсъзнание десет минути. Слава богу, че родителите му решиха да не повдигат съдебно дело.

Кейт застава между нас, на самата огнева линия.

— Добре, всички да се успокоят. Ди, обади се на майка си и й кажи да притисне Брандън да каже последно какво става.

Делорес прави каквото й се казва, но аз не млъквам:

— Да, да го притисне яко, иначе ще яде на вечеря с охраната на паркинга.

Ръката на Кейт се увива около кръста ми и започва да ме гали успокоително.

— Спокойно, Дрю. Не е кой знае какъв проблем.

Допирът й е мек. Като двойна доза „Валиум“. Успокоява ме моментално. Когато проговарям, гласът ми е значително по-спокоен.

— Този ден ще бъде дяволски изпипан. Магически. Няма начин да позволя на Преподобните Уорън да го развалят, независимо че става дума за едно просто нещо като подредбата на местата на гостите.

Кейт се обръща към мен и ръката й плъзва към врата ми.

— Ти ще дойдеш ли в църквата?

Рязко обръщам глава назад, за да мога да погледна в очите й.

— И озверели лъвове не могат да ме спрат.

— И ще станем… съпруг и съпруга?

— Да, това е планът.

Тя се надига на пръсти и леко докосва с устни моите. Един път. И още веднъж.

— Тогава всичко ще е наред.

Ди затваря телефона и съобщава:

— Майка ми каза, че Брандън ще идва, но няма да води гадже.

Александра поправя списъка си и зачерква въпросителната, която беше сложила на гърба на стола макет. След това се усмихва:

— Готово. Сега остана да уточня броя на торбичките с лакомства и сме готови.

Очите на Ди се разширяват, сякаш сега се сеща нещо.

— О, за малко да забравя. — Започва да рови в металната си чанта и победоносно вади в двете си ръце дузина близалки.

Всяка дълга около двадесет сантиметра.

С форма на пенис.

Еректирал.

Ди подава една на майка ми.

— Ето, Ани. Не можеш да участваш в тържествата тази вечер, но това не означава, че не можеш да се почерпиш. — После намига и добавя: — Ванилия и шоколад. Ммммм.

Майка ми разглежда близалката от всички страни. Очите й палаво блестят.

— Благодаря, Ди. Ще си го изям след вечеря.

Баща ми се усмихва.

Доста широко.

Страхотно. Сега няколко дни трябва да си представям как майка ми ближе ванилия и шоколад с форма на пенис, докато баща ми гледа. Има много голяма вероятност да остана импотентен до края на живота си.

Мамка й на Делорес.

Добре де, преувеличих малко. Но все пак се надявам да разбереш защо не мога да я понасям. Нея и цялото й родословно дърво.

Защото най-добрият ми приятел не можа да се ожени за нормално момиче, нали? Не, трябваше да си падне по Годеницата на Чъки. Сещаш се за онова зло грозно същество от филма, нали?

Телефонът звъни — портиерът ни съобщава, че колата ни вече е тук. Всички хукваме към вратата, а родителите ми ни прегръщат и ни пожелават весело изкарване.

Изскубвам Джеймс от ръцете на Уорън. Имаме късмет — синът ни не е от онези прилепчиви деца, които започват да циврят веднага щом майка им се отправи към вратата.

Въпреки това, сбогуванията с Джеймс никога не са забавни.

Кейт го целува по бузата и прибира косата му зад ушите.

— Обичаме те, бебо. Ще се върнем скоро.

Целувам го по главичката. И после задавам най-тъпия въпрос:

— Нали ще слушаш баба и дядо?

Той ме поглежда, усмихва се широко и казва:

— Не.

Поглеждам Кейт, свивам рамене:

— Е, поне е откровен.