Ема Чейс
Свързани (4)

Глава 3

Стигаме до апартамента на сестра ми малко след седем вечерта. Вътре е лудница — деца пищят. Големите се надвикват да се чуят какво си говорят, блъскат се чаши и чинии. Кучета лаят.

Е, кучето е само едно. Казва се Беър^[1] и е огромен немски мастиф. Купих го на Маккензи, защото нещата с Апълджак — понито, не тръгнаха много добре, не и както бях планирал. Въпреки доста сериозните преговори, молби и плач от страна на Маккензи, Кучката отказа да пусне понито да живее при тях. А и него бях купил за Коледа. Основната причина беше Асоциацията на собствениците на имоти около Сентръл парк.

Ако не си запознат що за организации са това, веднага ще запълня тази дупка в познанията ти: те са второ поколение Гестапо. Членовете са предимно кисели набръчкани стари лели, които по цял ден чакат някой да направи нещо, с което те не са съгласни или не одобряват. Като например да си закачиш коледен венец на вратата, или да си пуснеш музиката малко по-високо или… да превърнеш едната си излишна спалня в конюшня.

Вместо да се опитат да разбият матрицата, да застанат с голи гърди срещу системата, Александра и Стивън изпратиха Апълджак в къщата на майка ми и баща ми и оставиха детето без постоянно край нея. Което беше напълно извън реда на нещата.

Ето затова… Беър.

Страхотно куче. И голямо.

Нещо като братовчед на понито. Но е много внимателен и обожава деца, макар че няма представа колко огромен изглежда в техните очи. Винаги се опитва да се намъкне в чантата на Александра или да седне в скута на Стивън, което само затруднява дишането му. Кейт и аз влизаме в хола, Джеймс е на раменете ми. Беър ни посреща с няколко гърлени лая и ни облизва с лигавия си език.

Родителите ни се появяват и Кейт и майка ми отиват в кухнята. Кейт дърдори непрестанно и изброява инструкциите за Джеймс, които така или иначе е написала на лист. След това започва да вади всичко, което е необходимо на Джеймс за една нощ. Пускам сина си на пода и той тръгва с олюляване към братовчед си Томас, който тихичко строи кула от кубчета.

Ако Маккензи е точно копие на Александра, то Томи е същински Стивън. Малко е слабичък за възрастта си, но е висок. Косата му е тъмна, очите му — сини и замислени. Томас е дете, с което можеш да се разбереш съвсем лесно. Спокоен, уравновесен. Перфектният Ин на тасманския дяволски Ян на моя син.

Джеймс се приближава и с коварна усмивка рита кулата му, но Томас не се оплаква, не се и сърди, а просто започва да си строи нова.

Аз се боричкам с Беър, но точно тогава сестра ми влиза с чаша топло кафе за мен.

Вземам чашата и питам:

— Как върви дресировката на кучето?

Беър има слаб пикочен мехур и макар че е голям чаровник, не може да се каже, че е най-умното куче на света.

— Фантастично. Ако приемем, че целта ти е била да превърнеш персийския ми килим за осем хиляди долара в площадка за уриниране.

Поглеждам въпросния килим.

— Кучето има вкус. Килимът е отвратителен, Лекси. Даже се замислям дали и аз да не се изпикая отгоре му.

— Много смешно.

— Да, старая се да те забавлявам. — Отпивам от кафето си.

После сестра ми ме повежда към столовата.

— Снощи говорих с организаторите на сватбата и довърших разпределението на гостите по масите. Погледни. Сватбата.

Добре, внимание, това е важно! Повечето мъже биха се подложили на изваждане на зъбите без упойка, само и само да не участват в каквито и да е мероприятия по планирането на сватбата им. Извинявам се, че точно аз трябва да съобщя новината на дамите тук, но на никой мъж не му пука какви цветове, бродерии, каква украса за масите ще има и какви покани ще се пращат. Ако се преструваме, че ни дреме, това е само защото сме умни и се опитваме да стоим настрана, за да не ни удушите.

Ако булката изглежда добре и по време на коктейла се предлагат мини хотдога, там сме.

Така че, в началото с най-голямо удоволствие оставих всички подробности на Кейт и сестра ми. Но после подучих думи като: „да не се набива на очи“, „приглушено“, „малка интимна афера“, „нищо екстравагантно“. И се наложи да се намеся.

Защото когато някой олимпиец спечели златен медал, дали на това му се вика „малка интимна афера“?

Разбира се, не.

Хората правят цели паради и пиршества, цели градове ликуват.

Кейт заслужава точно такова нещо. Защото тя направи това, което всички, включително членовете на семейството ми, считаха за невъзможно.

Тя ме сложи в чувала.

Удари джакпота от няколко милиона, прибра голямата печалба, счупи световен рекорд. И такова нещо трябва да се отпразнува. Не с „приглушени“ нюанси.

Освен това сватбеният е специалният ден за жената — полага й се само един и трябва да е незабравим.

Това важи в пълна сила за Кейт, защото скоро след като Джеймс се роди, говорихме какво ще се случи, ако някой от двама ни гушне букета по-рано. Нали си чел Дикенс и „Повест за два града“? Помниш ли онзи, който се жертва, за да може жената, която обича, да отиде да живее с някакъв друг?

Баси гея. Такива като него заслужават да бъдат обесени. Не, аз не съм като него. Разбира се, че искам Кейт да е щастлива, но искам да е щастлива с мен. И с никой друг.

Така че ако се гътна преди нея, ще трябва да се измъкне някак сама, да се опита да живее сама. Защото ако се залепи за някой друг? Ако накара сина ми да нарича някой сопол „тати“?

Ще я преследвам. Завинаги.

Духът ми ще е там и няма да й дам покой, докато е жива.

Мислиш, че е ужасно от моя страна, нали? Егоистично, егоцентрично? Че мисля за нея като моя собственост?

И това те изненадва? Защо? Както и да е, да се върнем на сватбата. Когато поех юздите, нещата излетяха нагоре с бясна скорост. Нито цент не беше спестен, нито един детайл не беше подминат. С Александра работим страхотно в екип. Нейното хиперактивно планиране и организационни качества идеално се напаснаха към моето микропланиране и решителност; получи се една изключителна комбинация. Освен това ангажирахме Лорен Лафоре, най-известното име в града, когато стане дума за планиране на сватби, за да сме сигурни, че плановете ще се превърнат в реалност. Принц Уилям и Кейт могат да ми целунат задника. Аматьори. На масата в столовата е нареден макет на балната зала на хотел „Четири сезона“ с дузини миниатюрни масички и номерирани столове, подредени около тях.

Впечатлен съм.

— Изумително.

Тя прибира един кичур от русата си коса зад ухото, гледа творението си и казва:

— Да, знам.

Забелязвам, че една от масите някак не изглежда като хората, но от антрето се чуват гласове. Надниквам да видя кой е пристигнал.

— Уф. Уоооф!

Брад Пит и Анджелина.

Бранджелина. Също така са известни и като Матю и Делорес.

Любопитно ти е откъде се взе прякора ли?

Ще видиш.

— Махай се от мене, звяр такъв!

Беър получава ерекция всеки път, когато види Делорес. Няма майтап. Опитва се да я изчука при всяка удобна възможност.

Може да му се чука. Може пък да му харесва миризмата на задника й. Може би инстинктивно усеща, че е луда и че няма нищо против животинското в секса — не знам наистина. Но каквато и да е причината, това е най-смешното нещо, което съм наблюдавал в живота си.

— Матю, помощ! Лиже ме.

Лигави ме.

— Беър, долу!

Стивън се появява и извлича разгорещения пес от хола. Ди Ди оправя тоалета си — зелен копринен гащеризон с тъмносиня качулка и сребърен паун с ягодоворуса коса и лешникови очи.

Матю ме потупва по рамото:

— Здрасти, човече.

— Здрасти.

И тогава в стаята влиза Маккензи. Сега е по-висока от последния път, когато я видя.

Предполагам след пубертета ще е поне метър и седемдесет и пет. Косата й е все още руса и дълга, леко подвита по краищата. Облечена е в розово джърси на Янкис, сини джинси и кецове. След месец ще навърши девет, което на Маккензи е шедьовър.

Тя е вежлива, умна, женствена, но не по онзи писклив о-мили-боже-как-ме-е-страх-от-паяци начин. Гледа по телевизията и на живо спорт не за да закове вниманието на някой малък пикльо, а защото й харесва и разбира за какво става дума. Познава цялата терминология и свободно борави с нея.

Боядисва си ноктите и свири на китара. Уверена е.

И най-хубавото й качество е, че не търпи никой да й се качва на главата. Да, точно като мен. Макар че сега имам син, тя беше първата. Единственото момиче. Едно парченце от сърцето ми винаги ще й принадлежи.

— Здравей, слънце.

Тя скача и се хвърля в ръцете ми. Завъртам я като самолетче, вързано за врата ми.

— Здрасти, вуйчо Дрю! Не знаех, че си тук.

— Току-що пристигнахме. Тениската ти ми харесва.

В края на коридора чувам как Стивън и Александра се карат.

— Казах ти да го сложиш в креватчето.

— Мислех да го…

— Мислел! Мислене и правене са две различни неща. Трябваше сама да си свърша работата.

Както всяко едно нещо в тази къща.

— Моля те, хайде да си починеш за няколко минути от ролята на великата мъченица. Напоследък са така.

Напрегнати. Всички сме забелязали. Случва се — когато живееш с някого прекалено дълго, започва да ти се катери по нервите. И мрънкането на сестра ми не прави положението по-розово. Но Стивън винаги е знаел каква е и въпреки това я е обожавал.

До… преди известно време. Не ме притеснява тонът му.

Звучи уморен. Изтощен и износен. Писнало му е.

Маккензи е забила поглед в пода. Хващам я под брадичката и вдигам главата й да ме погледне.

— Как са нещата тук?

— Драматични — казва с въздишка.

Поглеждам към коридора:

— Да, усеща се.

— Това са родителите ми — казва с примирение. — Не можеш да живееш с тях, но еманципацията струва скъпо и е доста сложен процес.

Смея се.

— Знаеш, че вратата ми е винаги отворена за теб. И имам стая с твоето име на вратата. Тя поглежда към Томас:

— И той как ще удържа фронта? Та той е още бебе.

— А ти какво си?

Сините й прекалено мъдри за годините очи ме гледат враждебно.

— Аз съм голямата сестра.

Навеждам се, целувам челото й и прошепвам:

— Този уикенд ще им се отрази добре. Обещавам. Това си е миниваканция. И ще поговоря с тях. Ще ги хвана за ушите и ще им удрям главите една в друга.

Тя ми се усмихва, сякаш оценява усилията ми, но не ми вярва. Не съвсем.

— Добре, вуйчо Дрю.

Матю се приближава към нас.

Не забелязва и не чува нищо друго, освен Маккензи.

— Ето го моето момиче!

Тя го поглежда и усмивката й изчезва от лицето, нослето й е високо вдигнато, ръцете вече са кръстосани пред гърдите.

Усети ли как температурата падна? Сигурен съм, че студът идва от Маккензи.

— Господин Фишър? Колко мило да се видим отново. Добре изглеждате.

Матю пада на колене. Макар че е висок и има типичната за боксьорите масивна структура, пред гнева на племенницата ми изглежда почти като кукла.

— Маккензи, така ме убиваш, слънце.

— Не знам за какво говорите.

Той пъха пръсти в светлокафявата си коса и умолява.

— Ще ми простиш ли някога?

— Да ти простя ли? За какво? За това, че ме лишихте от женска компания? Че нямам нито едно близко дете от женски пол и ме оставихте да се въргалям сред гора от пениси? За това ли трябва да ви прощавам, господин Фишър? Раждането на деца е заразно.

Някой приятел или роднина чака бебе и докато неговото се роди, всички наоколо са надули коремите, защото искат да има едно такова, като неговото. На Деня на благотворителността, шест месеца след като Джеймс се роди, Матю и Ди обявиха, че ще имат бебе. Не, не че ще имат, а че ще си осиновят бебе. Брангелина. Сега става ли ти ясно?

След като обявиха намеренията си, всички бяха много щастливи за тях.

Е… почти всички:

— Какво искаш да кажеш с това „осиновяваме дете“?

Този въпрос идва от Франк Фишър, който е седнал на голямата маса във вилата на родителите ми, подготвена специално за Деня на благодарността. Матю все още държи ръката на жена си.

— Какво искаш да кажеш с това „какво искаш да кажеш“? Осиновяваме малко момченце. Попълнили сме всички документи, минахме най-трудната част. Сега чакаме окончателно одобрение, но според агенцията това е само формалност. Почти на два месеца е. Здрав е и е божествен! — Тук Матю се обръща към Естел. — Нямам търпение да го видиш, мамо. Лицето на Естел грее, очите й се пълнят с щастливи сълзи. Но тогава Франк пита:

— Нещо не е наред с жена ти ли? Не може да има деца ли? Усмивката на Матю се стопява за секунда. Преди да отвори уста да отговори на баща си, Делорес се намесва:

— Не, Франк. Не съм ялова, ако това имаш предвид. Това е нещо, което с Матю обсъждаме, откакто се оженихме.

Франк избърсва устата си с кърпата, мята я на масата и се оттласква със стола назад.

И въздухът внезапно се променя. Като в топъл слънчев ден, когато слънцето грее, но изведнъж вятърът се усилва и мирише на буря. Просто знаеш, че градушката ще се изсипе на главата ти всеки миг.

— Защо, по дяволите, искаш да отгледаш дете, което не е ваше, Матю?

Моят най-добър приятел помръква.

— Защото ще бъде наше.

— Не, точно това се опитвам да ти кажа. Няма да бъде ваше дете. Нямате никаква представа откъде е това дете, какви боклуци са родителите му. Може да има психически отклонения, здравословни проблеми и вие ще трябва да се изправите и да се борите срещу това сами. До края на живота си.

Сигурен съм, че баща ми е на същото мнение, макар и не чак толкова крайно, но все пак се опитва да успокои Франк и да разведри атмосферата.

— Това е много крайна гледна точка, Франк. Такива случи са много голяма рядкост. Всяка година се осиновяват милиони деца.

Към този момент вече съм на крака и съм застанал близо до Матю, защото подозирам, че гърнето с боба ще кипне всеки миг.

На пръв поглед изглежда, че Матю има нрава на баща си и наистина прилича много на него, но всъщност е като майка си. Не са много нещата, които могат да го притеснят. Има дълъг фитил. Но когато фитилът догори? Нали си виждал зарята на Нова година на Таймс Скуеър? Ето така става.

Тогава Франк знае, че ще взриви Матю.

Обръща се към Делорес и пита:

— Това е твое дело, нали? Ти и твоите либерални ню ейдж глупости!

— Франк, моля те — обажда се меко Естел.

— Всичко винаги се върти около теб и не можеш да отделиш време от кариерата си, за да изпълниш задълженията си като съпруга.

— Задълженията ми? — крещи Делорес зад Матю. — В кой век живееш, Франк?

— Няма значение в кой век е майка. Като изключим случаите, когато не може да има деца, добрата съпруга дарява мъжа си с деца. Ако не си в състояние да направиш такова нещо, значи синът ми би постъпил много умно, ако те замени с някоя, която не се гнуси да роди дете.

Нека лайното се запознае с вентилатора. Отблизо.

Матю прави крачка към баща си. На лицето му ясно се чете желанието му да вкара Франк от другата страна на ръчно рисуваната стена на майка ми.

— Никога, повтарям никога не й говори така!

Хващам го за рамото и се опитвам да го дръпна назад.

— Хайде да излезем да се поразтъпчем — предлагам. Той обаче се отскубва от ръката ми. Гласът на Делорес, в който не е останала и капка живот едва се чува:

— Искам да се прибера у дома.

Матю, може ли да тръгваме? Той поглежда тъжното й лице и макар че самият той няма никаква вина, в очите му има болезнено разкаяние.

— Да, да, тръгваме.

Матю се обръща към мен, понеже дойдоха с нас в новия ни джип „Ескалада“. Кимам и казвам:

— Кейт, вземи багажа на детето. Аз ще взема палтата ни.

Кейт се съгласява, а аз бързам още повече, понеже имам усещането, че всеки миг Кейт ще забие тока си в челото на Франк. Двете тръгват да съберат нещата на Джеймс. Естел кърши ръце и плаче тихо, но Франк е непреклонен. И най-важното е, че не иска да спре да мърмори:

— Когато бомбата гръмне в лицето ти, не идвай да ревеш на моето рамо, Матю.

Тонът на Матю е смесица от болка и гняв:

— Не се притеснявай.

Проклет да съм, ако припаря до теб за съвет или подкрепа. — После поглежда към майка си. — Извинявай, мамо.

И излиза от стаята. Аз съм плътно зад него.

Следва тягостно пътуване в колата. Всички мълчим.

Джеймс заспива още преди да сме излезли на магистралата.

Матю и Делорес са на задната седалка — държат се за ръце и се извиняват един на друг. И Делорес плаче.

Не ми харесва, когато плаче.

Изглежда толкова… нормална, почти като човек.

Решавам да запретна ръкави и да се заема с положението:

— Предполагам всички ще се съгласим, че това беше по-зле и от близане на потни топки. Но знам, че Франк няма вечно да се държи като гъз. Мисля, че се тревожи за вас. — Поглеждам Матю в огледалото. — Помниш ли, когато купи мотора?

Макар че Матю беше вече на двадесет и две, баща му си удари задника в тавана, когато видя мотора „Дукати“. Ще кажеш, че Матю е дете и се е качил на „Ламбурджини“ ей така, за едно кръгче. Когато Матю се появи на работа с мотора, Франк подкупи един от охранителите в паркинга да махнат едната му гума.

Франк подходи по възможно най-неправилния начин, но дълбоката истина беше, че просто се тревожеше за сина си. Опитваше се да го предпази.

Толкова отчаяно се бореше да го предпази да не се превърне в донор на органи. И сега ситуацията не е кой знае колко различна.

— Да, помня — признава с неохота Матю.

— Е, сега е същото. Ще му мине.

Матю стиска зъби и съска.

— На него може да му мине, но може би на мен няма да ми мине. И не става дума за някакъв шибан мотор, Дрю, а за детето ми.

Въздъхвам, защото знаех, че ще каже точно това.

— Знам, но след като Лекси и родителите ми го подложат на онази прословута тяхна разходка из дебрите на гузната съвест, в понеделник сутринта ще дойде да ти целува задника. Франк ще види грешката си, Ди. И ще дойде лично да ти се извини. Просто стой и гледай.

Само че… не стана така. Матю и Франк не си проговориха две седмици.

И после дойде датата за осиновяването.

Матю и Делорес заминаха за Трансилвания или някоя от онези източноевропейски държави и се върнаха с красиво бебе. Момченце.

Най-странното е, че той наистина прилича на тях — светли бадемови очи и светлокестенява коса с руси оттенъци.

Естел беше единствената, която сложи край на студената война. Тя абсолютно сериозно заплаши „твърдоглавото копеле, което съм взела за мъж“, че ще го напусне и наистина щеше да го направи, ако Франк откажеше да признае на Матю и Ди колко съжалява и колко грешно е мислил и говорил.

Матю и Ди направиха малко семейно парти за добре дошъл на новия член на семейството. Наблюдавах Франк от мига, в който влезе в апартамента.

Горд. Студен. Непоклатим. До мига, в който видя как синът му прегръща собствения си син.

И всички горди идеали и разбирания как трябва да бъдат устроени нещата в живота се изпариха.

„Дискавъри“ имат цял канал за горилите. В началото горилата се чувства застрашена от новороденото. Не го разбира и не му обръща внимание, и продължава да се бие и в гърдите, когато е край новороденото. Но след няколко дни свиква с него. И Бог да е на помощ, ако някой се опита да приближи отрочето му.

Е, така беше и в случая с Матю и Франк.

От мига, в който Франк гушна бебето, той реши, че това е неговият чистокръвен внук. И с най-голямо удоволствие би размазал мутрата на всеки, който се осмели да твърди обратното.

 

 

Сега да се върнем към падналия на колене Матю.

— Разбирам как се чувстваш, Маккензи. И аз нямам братовчедки. Само братовчеди.

Маккензи вдига ръце във въздуха:

— Не мога да разбера. Та вие сте имали възможността да си изберете бебе! Сами да си го изберете! Разбираш ли? Не е като при леля Кейт и мама — при тях трябваше да се примирим с това, което излезе на бял свят. Но ти? Можел си да избираш и не си взел момиченце?

Ди й се усмихва нежно:

— Не ние избрахме Рейн, а той избра нас. И макар че не започна живота си в тялото ми, той се роди и растеше в сърцето ми. Не сме имали друг избор.

Маккензи въздъхва:

— Е, тогава следващия път, когато решиш да си отглеждаш бебе в сърцето, би ли казала на сърцето си, че имаме нужда от едно момиче в семейството?

Матю я придърпва за прегръдка и я стиска здраво.

— Ще направя всичко по силите си.

Лично аз се радвам, че избраха момче. Нали знаеш поговорката „Цяло село бебе гледа“. Е, не знам дали цитирам точно, но това не е вярно. Наистина е нужно цяло село, но само когато се отглежда момиче. Вземи някое заглавие от вестниците. Който и да е вестник, която и да е първа страница. Бритни Спиърс, Майли Сайръс, Линдзи Лоън — не, те не са виновни, затова че са се превърнали в катастрофирали дерайлирали влакове. Просто край тях не е имало достатъчно хора, които да им обръщат внимание и да ги подготвят за един свят, който все още е „мъжки свят“, за едни времена, които все още са „мъжки времена“.

С момчетата е лесно. Поддържай прилично количество храна в хладилника, пляскай ги по врата от време на време, не ги насърчавай да скачат от тавана право в басейна и им напомняй да използват сапун, когато си вземат душ. Това е.

Момичетата са друг вид животни. С тях трябва да се тревожиш да не развият се мислят за глупави и грозни, да надуваш увереността им, да следиш да не развият някоя анорексия в желанието си да отслабнат, да не си прережат вените, да не хукнат да ползват наркотици, да не се държат като курви, да не станат злобни и завистливи към момичета, които са по-хубави, но по-тъпи от тях. И после да се бориш с цялата орда подрастващи копеленца, които биха дали един бъбрек да намокрят пищова и да си дигнат задника от детето ти, без да им пука дали след себе си оставят венерически заболявания.

Макар че Маккензи се развива добре, когато я удари пубертета, всички залагания отпадат. Колкото по-малко ангажименти имам, когато това се случи, толкова по-добре.

Докато Делорес и Матю стават от пода, питам:

— Къде е Майкъл? С Хелга ли?

За разлика от мен и Кейт, Матю и Ди нямаха никакви предубеждения да наемат детегледачка. Делорес може да е луда, но не е глупава — никога не би взела някоя млада секси детегледачка с нацупени джуки, да си клати бедрата край люлката на детето. Хелга е истинска професионалистка. Рускиня. Освен това е крайно подозрителна към всеки човек, който не е обвързан по роднинска линия с детето. Понякога е подозрителна към тях самите. Силно напомня на Брут от сериите за Попай. Има мустак, винаги е начумерена и съм повече от сигурен, че може да ми срита задника, дори ако й вържат ръцете зад гърба.

Харесвам я.

Защото тя вярва, че слънцето изгрява и залязва с племенника ми. Тя е неговата „бабушка“ и веднага се забелязва, че тази жена би излъгала, откраднала, мамила, и убила заради него. С което жената е на челни позиции в добрия ми списък.

Маккензи се смее.

— Вуйчо Дрю, името на Рейн не е Майкъл, а Рейн.

Острият поглед на Ди се впива в очите ми.

— Вуйчо Дрю знае името му. Просто в момента се държи като конски задник.

Аз обаче не отстъпвам и не се огъвам пред погледа й.

— Рейн не е име. Това е метеорологично явление. Всяко дете заслужава нормално име. За мен той винаги ще бъде Майкъл.

Дори в момента работя по въпроса да му сменя акта за раждане. Малко измама никога не вреди никому. За бога, що за вуйчо съм, ако позволя детето да расте и да се развива с такова шибано име. Нали един ден ще стане мъж? Стига му, че майка му е луда за връзване.

— Както казах вече, задник.

— Не, детето не е виновно, че майка му е пълно куку и че баща му е жертва на домашно насилие.

— Харесвам името Рейн — казва Матю с жалък примиренчески тон.

Боже, колко е тъжно.

— Не, не го харесваш. Сега говори промития ти мозък. Жена ти ти е направила черна магия. Една вулва те е превърнала във вулва. И най-лошото е, че докато си под хипноза, не можеш да спреш да гледаш към златния часовник между краката й.

Мислиш ли, че ако го зашлевя достатъчно силно, ще се върне в реалността?

— А ти сякаш не си хипнотизиран от Джеймс. Кълна се, това дете е единственото, което задържа Кейт при теб.

Преди няколко години такъв коментар би ме притеснил, но вече не.

— Всички знаем, че това, което задържа Кейт при мен, е моят пенис. И той няма намерение да ходи където и да е в обозримо и необозримо бъдеще, така че нещата няма да се променят.

Преди Ди да ми отвърне с поредната хаплива реплика, входната врата се отваря с гръм и трясък и в хола нахлува някакво момче на около осем години. Светлоруса коса, ще се пръсне от енергия, минава през хола като търкалящ се варел. След което пуска една полуусмивка на сестра ми:

— Здравейте, госпожо.

Александра се усмихва:

— Здравей, Джони.

После се обръща към родителите ни:

— Мамо, татко, това е Джони Фицджералд от долния етаж. Той беше така мил да предложи да помага този уикенд да забавлявате малките.

Джони Фицджералд. Не ти ли се струва познато? Мисли назад, много назад.

Ще ти дам минутка за размисъл.

Помниш ли онова глупаво заблудено петгодишно хлапе, което каза на Маккензи, че пенисите са по-готини от „багините“? Да, отдавна беше. И да, това е въпросният Джони.

Живее на долния етаж. Още от началното училище двамата с Маккензи са като сиамски близнаци, съединени за таза. Бащата е въшлив с кинти, а майката работи на пълен работен ден като алкохоличка. Александра го взема, колкото е възможно по-често, за да се почувства в нормална семейна атмосфера.

Маккензи го бута с пръст и казва:

— Може да помагаш, но ще правиш каквото аз ти кажа. Аз отговарям за забавленията на децата.

Мятам саркастична усмивка към сестра ми:

— Боже, колко познато звучи.

В този миг Джеймс се включва в разговора:

— Мое. Това е мое.

Сестра ми ме поглежда с повдигната вежда:

— Това също. Трябва да се е предало по генетичен път.

И тогава започва битката между половете:

— Чакай малко, Кензи, аз трябва да отговарям. Аз съм момче и те са момчета.

— Е, и?

— Това означава, че мога да им покажа неща, които са момчешки и ти не можеш да правиш.

Пръстите на племенницата ми покриват устата й. Точно жестовете. Тя ще ми говори за генетика!

— Като например?

— Мога да им покажа как да мятат бейзболна топка.

— Аз също мога да им го покажа.

— Мога да си играя на колички с тях.

— И аз мога — казва презрително Маккензи.

И тогава Джони вади най-силния коз:

— Аз мога да им покажа как да пишкат прави.

Настава тежка тишина. Горкият Джони започва да си въобразява, че е спечелил битката.

Толкова млад, толкова глупав.

И тогава Маккензи се усмихва. Триумфално.

— Те носят памперси и не използват тоалетната.

Джони свежда глава. Като примирено жертвено агне.

Няма да е лошо да започнеш да свикваш от малък, момчето ми.

— Добре. Ти ще отговаряш.

Маккензи се усмихва още по-широко. Като Господин Бърнс от „Семейство Симпсън“.

— Много добре — казва тя и се оттегля.