Ема Чейс
Свързани (2)

Глава 1

Една седмица по-рано

Апартаментът е тих. Всичко е застинало. Като онази тишина, която може да се усети само в часовете преди разсъмване, когато небето е тъмно и сиво.

Жилището се е променило от последния път, когато го видя. Огледай се.

На плота са наредени стерилизирани чашки с дупчици. Бебешко столче от дърво със зелена възглавничка е поставено в ъгъла на кухнята. Навсякъде рамки със снимки — по стените, по рафтовете.

Някои са на мен с Кейт, но повечето са на тъмнокосо двегодишно момченце с кафяви топли очи и дяволска усмивка.

Ела да видиш спалнята. Под копринените чаршафи са увити две тела. Бедрата ми се движат с бавни циркулярни движения.

Аз лично мисля, че някой умишлено е сложил лошо име на мисионерската поза. Не е скучна. Напротив — тя дава възможност на мъжа да контролира нещата и да установи нужното темпо. Да достигне до всички тайни точки, които карат жената да стене и да забива ноктите си в гърба ти.

Да, нещо като това, което прави Кейт сега.

Засмуквам едното й щръкнало зърно с устни, засмуквам го и увивам език около него. Тя повдига брадичка и разтваря уста. Гърбът й е извит нагоре. Бедрата й ме притискат. Влагалището й се впива в мен.

Макар й вече раждала, Кейт не е загубила еластичността и яката мускулатура между краката си. Всеки път е като първия.

Да е жив и здрав Доктор Кегел^[1].

Тазът ми увеличава скоростта, тласкам бързо. Когато усещам, че е на ръба, притискам устните й с моите и заглушавам божествените й стенания.

Колкото и да копнея да чуя стоновете, които ми показват какво й причинявам, напоследък нещата опират до едно: да бъдем тихи. И да се крием.

Защо ли?

Нека спрем за секунда, за да обясня.

Това е Златното правило. Първият закон от семейната конституция: Не буди проклетото бебе.

Ще повторя, в случай че не си чул:

НЕ БУДИ ПРОКЛЕТОТО БЕБЕ.

В смисъл не го буди… никога.

Все още ли не ме разбираш? Е, значи нямаш деца.

Виж, децата са красиви. Безценно богатство. Ангелчета. Съкровища.

Особено когато спят.

Но ако някой им прекъсне съня? Тогава се превръщат в чудовища. Раздразнителни, ядосани малки зверове, които подозрително приличат на Гремлини, които си нахранил след полунощ.

И горчивата студена истина е, че дори когато са се наспали, бебетата са… Мамка му и егоистите. Всичко да се върти около тях и искат дори и невъзможното. Не им пука какво си правил, преди да им хрумне, че си им необходим… и още по-важно с кого си се опитвал да го правиш. Интересуват се само от себе си.

Те са гладни. Те са напишкани. Те искат да ги вдигнеш на ръце, понеже нямат добра гледка от леглото си или просто им е омръзнала.

Обръщение към всички щастливи двойки, които очакват първата си рожба страстоубиец, първото си чадо, първата си торбичка с лед върху пениса: ще ви кажа истината такава, каквато е, а не онези утопии, на които ви учат в книгите за малоумници „Какво да очакваме след раждането на детето“.

Ето ви горчивия хап: Когато бебетата се родят и са все още в болницата, основната им работа е да спят. Мисля, че около двадесет и три до двадесет и четири часа в денонощието. Лично аз мисля, че в болницата им дават някакво приспивателно, за да не се откажеш да си го вземеш още на първия ден.

След ден-два, ако всичко е наред, те изпращат у дома. И ето това е мигът, когато бебето решава, че е спало предостатъчно. И веднага си намира какво да прави в будните часове. Ново хоби.

Знаеш ли, че плачът на бебето е двадесет децибела по-висок от свирката на влак? Не се шегувам. Провери в Гугъл, ако не ми вярваш.

На третия ден бях убеден, че с Джеймс нещо не е наред. Може би проблем с отделителната система и храносмилането?

Може би алергия към тапетите?

Може би просто не ни харесваше?

Каквато и да беше причината, той не беше щастлив да живее с нас. И нямаше търпение да ни го покаже. Да ни го показва сутрин. Следобед. И най̀ му беше драго да прави демонстрация на недоволството си през нощта.

От време на време, само за да ни се подиграва, се преструваше на заспал. Дълбоко заспал. И ние се хващахме на въдицата, като балъци. И после…

О, да, той не плачеше, той бучеше. Не, не става дума за скимтене, знаеш как на някои деца само им потреперва устничката. Не, по дяволите. Нищо такова. Говоря за яко изпълване на дробовете, за писъци, придружени с ритане с крака и махане с ръце.

Синдром на раздрусаното бебе? Сега вече го разбирам.

Не че имахме намерение да водим битки с него, но не беше никак забавно.

Майка ми идваше често и в началото бях силно облекчен. Мислех, че след като го е правила вече два пъти, ще знае какво се прави и някак ще успее да го… оправи. Майките винаги оправят всичко.

Само че… тя не успя.

Единственото, което успя да направи, беше да разнася пищящото нещо на рамото си, да се усмихва по онзи начин, който винаги ме е вбесявал, и да се държи ужасно спокойно.

После ни обясняваше как всички бебета плачели. Че било съвсем нормално. Че аз и Кейт сами трябвало да намерим начин да се справим с това и сами да изградим режима си с него.

Никога преди не ми бяха минавали мисли за убийство, не си бях представял как душа майка си, никога не бях разбирал хора като братята Менендес или Джим Гордън^[2].

Но в онези мрачни дни, когато сънят и свирките се бяха превърнали в далечен спомен, с най-голямо съжаление мога да заявя, че майцеубийството беше доста привлекателна идея.

Защото аз бях сигурен, че майка ми знае каква е тайната да направиш едно бебе щастливо. Че държи ключовете от Царството на съня. Но по някаква необяснима причина, особено жестока и отмъстителна причина, тя не искаше да ни ги даде.

А липсата на сън наистина може да те побърка. Тогава и най-абсурдните идеи започват да ти се струват доста реални, да се превръщат в доста съблазнителни варианти.

Веднъж, беше около четири сутринта и аз…

Всъщност май ще е най-добре да ти покажа, за да придобиеш по-жива и реалистична картинка. Да, това е спомен в спомен, но знам, че си умен и ще разбереш. За всеки случай ще говоря бавно.

(Джеймс на четири дни.)

— Уааааааа, уааааааааа, уааааааааа.

Докато си отворя очите и успея да разбера колко показват стрелките на часовника, Кейт вече е скокнала и е успяла да примъкне гневната топка в кошчето до нас.

Три сутринта!

Пъшкам, но наум. Минал е едва час откакто рева за последно. Първият ми егоистичен инстинкт е да затворя очи и да оставя Кейт да се оправя с него, но искам да й помогна, докато все още мога и докато не е напълно полудяла, а аз не искам Кейт да е луда. Затова се шамаросвам заради егоизма си.

— Уаааа. Уаааааа.

— Аз ще го поема, Кейт — казвам, отмятам завивките и обувам боксерки. — Заспивай.

Не знам защо, но някак се надявах да ми откаже… но не, тя просто прегръща предложението ми. Пада на възглавницата и заспива.

Вдигам Джеймс на ръце, бузите му опират в кожата ми, а от устата му се изтръгва страдалчески стон.

Излизам от спалнята и тръгвам към кухнята му за шишето с кърма, което Кайт е напълнила следобеда с помощта на някаква странна помпа за доене, която Делорес й подари.

Държа Джеймс с една ръка, а с другата пъхам шишето под топлата вода както ни посъветва специалистката по кърмене.

След като стоплям съдържанието, тръгвам към хола. Едва гледам, краката ми се влачат уморено по пода и дори се огъват. Сядам на дивана, гушвам го до себе си и приближавам шишето с биберона до устните му.

Знам, че не бива да го храним всеки път, когато се събуди. Знам колко е важно да се спазва режим на кърменията, знам всичко за оригването, за залъгалките.

Знам, че не би следвало да е гладен, при положение че яде преди час.

Но ненапразно хората казват, че лишението от сън е инквизиция. Ето защо всички неща, които бях научил, излетяват през шибания прозорец и остава само заспи и да се върна да спя и аз. По възможно най-бързия начин.

Той дърпа от биберона точно два пъти и измята глава настрани — не ще да чуе за биберона. След което веднага следва:

— Уаааааа.

Поглеждам към тавана и проклинам бог.

— Какво искаш, Джеймс? — питам вече доста нетърпеливо и нервно. — Сух си, прегръщам те, разнасям те, опитвам се да те нахраня. Какво, по дяволите, искаш?

Връщам се в кухнята и грабвам чековата си книжка.

— Пари? Това ще те направи ли щастлив?

Кофти подход, знам. Но не ме съди.

— Ще ти дам десет хиляди долара за един час сън. Веднага ще ти напиша чека — казвам и размахвам чековата книжка пред лицето му с надежда да го разсея.

Това обаче го вбесява още повече.

— Уаааааа…

Мятам чековата книжка на плота и се връщам в хола. Крача и го люлея лекичко и му потупвам дребния задник. И знаеш ли, трябва да съм бил много отчаян, защото се опитвам да… пея.

— Спи сине, спи дете добро, тати ще му купи… — и тук спирам, защото кой нормален баща обещава да купи „птиченце добро“? Тези приспивни песни са пълна глупост, нямат никакъв смисъл.

Не знам друга, затова прибягвам до план Б.

Sand Man на Металика.

— Вземи ръката ми към несъществуваща земя…

— Уаааааааа.

Когато и това не помага, сядам на дивана, слагам го на бедрата си и подпирам главата му с ръка. Поглеждам малкото му личице и макар че е сърдит и нацупен, не мога да не се усмихна. И тогава с тих спокоен глас започвам да му говоря:

— Разбирам те, знаеш ли, напълно те разбирам. Знам защо си толкова нещастен. В един миг си плуваш спокойно в корема на майка си, където е тъмно и тихо. И в следващия отвсякъде, и някакъв задник те боде с карфица по петичката. Целият ти свят се е преобърнал с краката нагоре.

Сълзите му неусетно намаляват и макар че изглежда ужасно нещастен, кафявите му очи ме гледат с интерес.

Знам, че общоприетата теория е, че бебетата не разбират какво им се говори, но в това отношение те са като мъжете и домакинската работа — преструваме се, че нищо не знаем и няма сила на света, която да ни накара да си оправяме и сами.

— Точно така се почувствах, когато се запознах с майка ти. Ей така, плувах си безбрежно и необезпокояван от никого в морето на живота и се възползвах от всяка шибана възможност, която ми се поднасяше. И после майка ти се появи с пушка и застреля всичко. Всичко замина по дяволите. Не знаех къде е небето, не знаех къде е земята. Не знаех какво става в работата ми, не знаех какво става със съботните ми вечери. Това е тема за друг разговор, но като цяло хората са го казали най-добре — девет месеца се опитваш да излезеш и после цял живот се мъчиш да се напъхаш обратно. — Смея се на опита си за шега. — Може би не ти трябва да научаваш такива неща сега, но майка ти е прелестна. Най-разкошният задник, който бях виждал. Въпреки това, аз харесвах предишния си живот, и не можех да си представя, че ще трябва да го променя. Но съм грешал, Джеймс. Най-хубавото нещо, което ми се случи, беше да се влюбя в нея и да извоювам доверието й.

Вече не плаче, само ме гледа крайно внимателно.

— Приспособяването е трудно нещо, но си заслужава. Така че, с две думи — дай ни малко спокойствие. Моля те. Толкова те обичаме. Нямам търпение да ти покажа колко страхотен е светът. И няма защо да се притесняваш, защото ще си винаги на топло и нахранен. Обещавам — никога няма да ти се случи нищо лошо.

Малката му уста се отваря и се прозява. Очите му бавно премигват. Ставам и тръгвам из стаята, люлея го бавно и внимателно.

От другия край на стаята чувам шепота на Кейт.

— Господин Еванс, наистина умеете да боравите с думите.

Косата й е рошава, колежанската ми тениска стига до коленете й.

— Защо си станала?

— Не можах да заспя и те чух да говориш — казва, приближава се, обляга глава на ръката ми и гледа бебето.

— Спи.

Няма лъжа, заспал е.

— Дали да рискувам да го сложа в леглото, или да се науча да спя прав като кон?

Кейт ме хваща под ръка и ме води към дивана. Сяда и потупва мястото до нея. Като истински обезвредител на бомба, която може да гръмне при допир с мъжки косми, повдигам Джеймс така, че да е върху гърдите ми, главата му е точно над сърцето ми. После сядам, вдигам крака на масата, облягам глава върху черната декоративна възглавничка и увивам ръка около раменете на Кейт.

Въздъхвам:

— Господи, това е хубаво.

Но не по-хубаво от секса. Изобщо не ми пука какво пише в женските списания за млади мами. Сънят е хубаво нещо, но сексът винаги ще бъде за предпочитане.

Кейт свива крака до тялото си, обляга глава на ръката ми и казва:

— Да, наистина.

След няколко минути и тримата спим дълбоко.

Има голяма вероятност Джеймс да е разбрал предложението ми за подкуп, защото тази нощ той спа цели три часа на гърдите ми. След което се започна отначало.

Но аз имам теория. Мисля, че всичко това е нарочно. Бог съвсем целенасочено ни изпраща тези първи няколко дни, през които се чувстваш толкова зле, сякаш някой те е сложил на колене и те кара да смучеш магарешки топки. Просто да те изпита. Защо след това?

След това всичко друго — нааканите памперси, постоянната смяна на дрехи, повръщането, поникването на първите зъби, всичко ти се струва адски лесно.

След няколко дни осъзнах, че майка ми не е била кучка. Тя всъщност ни даваше истински съвет. Защото само аз и Кейт можехме да разберем кое е най-добре за нас тримата.

Нали знаеш, че кучетата имат различни видове лай. С единия ти казва: Изведи ме навън, иначе ще ти опикая килима. С другия ти казва: Дай ми играчката, оная, която пищи, ти садистично копеле. И дори имат лай, който буквално казва: Не се шегувам, ще ти откъсна лицето.

Бебетата са като кучетата. Имат си рев за случаите, когато са гладни, друг рев, когато са изморени, съвсем различен рев, когато им е скучно, и един много специален, когато ги сърби носът, а не могат да се почешат.

Но когато успееш да разкодираш езика на бебешкия рев, животът става много по-лесен и сладък. И тих.

Освен това, и точно тук е най-хубавото, че независимо от изтощението, раздразнението, ревовете и безсънието, които те влудяват до степен да мечтаеш да пробиеш тъпанчето на ухото си с термометър за месо, ти обичаш бебето си.

С цялото си сърце.

С настървение и ожесточение.

С интензитет, какъвто не си познавал досега.

Не би променил нищо в него, не би го заменил за всички нови модели телефони в Китай.

Странно е, знам. Но това е положението.

Да го духат миротворните войски в армията. Защото най-тежката професия в света е да си родител. И това е професия, която винаги ще обичаш.

И така — да се върнем две години по-късно към секса с елементи на порно…

Пъхам ръце под задника на Кейт — мачкам го и го вдигам нагоре. Притискам го към себе си. Движа го по-бързо. Челото ми е над нейното и отварям очи. За да я гледам. Такъв съм — алчен. Искам да попия всеки стон, всеки звук и движение, които танцуват по изумителното й лице. Това е удоволствието, което й давам аз.

Познавам тялото на Кейт така, както познавам своето. И това познание ми дава увереност и щастие, което не мога да обясня.

Движим се в пълен синхрон. Една добре смазана машина. Тандем, който се движи към истински горещ рай, в който съм бил само с нея.

Дишането й се променя. Започва да се задъхва, отчаяна е и знам, че е към края. По гърдите ми и в топките. Топлина се разстила по тялото ми. Треперя. Всеки нерв в тялото ми иска да експлодира.

Исусе!

Тазът ми се завърта и почти излизам от нея. И застиваме. Двамата сме на ръба. Заедно. Преживяваме сензационния миг. Онзи неописуем миг точно преди да свършиш. И е толкова хубаво. Дяволски хубаво. Но знаеш, че скоро ще е още по-хубаво.

Тласкам обратно до края, заравям се в нея, тазът й отскача нагоре. Усещам спазмите й около мен, стегнатите мускули на влагалището, конвулсиите й. Докато екстазът помила тялото ми.

Държа се за нея, сякаш животът ми зависи от това. Притискам устни към врата й, за да заглуша, звуците, които не мога да контролирам.

— Кейт… Кейт… Мамка му… Кейт.

Изумително, фантастично. Но не е за първи път. Защото винаги ни е така добре заедно.

Издишам върху кожата й и бавно се спускам в реалността. Но не се движа. Нямам воля да изляза от нея. Даже мисля да заспя така. Върху нея. Няма да има нищо против.

Да, такива са намеренията ми, докато Кейт прави нещо, което повечето жени намират за крайно смешно, а след такова нещо, всеки нормален мъж иска да пищи от болка — без никакво предупреждение, тя стиска мускулите си около прекалено чувствителния ми пенис.

Мъжете мразят такива неща. Не го намираме за смешно.

И Кейт го знае много добре.

Излизам от нея и се търкулвам настрани. Опитвам се да изглеждам раздразнен, но не ми се получава.

Защото очите й греят. И се смее. И косата й е рошава. И лицето й е грейнало и зачервено. Красиво, мамка му. Как да не се усмихнеш на нещо толкова красиво?

Тя знае и това.

— Здрасти — прошепвам.

— Здрасти.

Обръщам се по гръб, а Кейт се сгушва в мен. Главата й е на гърдите ми, а дланта ми е на корема ми.

Татуировката ми ли? Знаех, че ще забележиш. Да, направих си и още една веднага след като Джеймс се роди. Нищо крещящо. Точно и ясно. Над сърцето ми. Пише Джеймс. Но значението на името е толкова силно и тежко, както и това на името на Кейт над дясното ми рамо.

— Значи днес е големият ден, а? — казва Кейт.

Прокарвам пръсти през косата й.

— Не. Големият ден е след седмица. Днес е само техническа неизбежност.

Сто четиридесет и четири часа. Осем хиляди шестстотин и четиридесет минути. Не че броя или нещо такова.

Тогава е официалният момент. Тогава Кейт ще се омъжи за мен. Тогава няма да спи в леглото ми не само защото й се иска, а защото ще е задължена да го прави. Задължена по закон.

Съпруг и съпруга. Плът от плътта ми. Никой не може да разруши това, което Бог е слял в съюз.

Кейт захапва устната си.

— Момчетата казаха ли ти какъв е планът?

Говори за ергенското парти. Моето ергенско парти.

Моето ергенско парти в Лас Вегас.

Ергенското парти е нощта, в която се отдава последна почит на ергенския живот на мъжа по възможно най-грозния и вулгарен начин. Сексът и алкохолът винаги са основни мотиви. Знаеш, гледал си по филмите — „Последният ергенски запой“, „Ергенско парти“… едно последно ура.

Като вечерта, преди да те качат на кораба и да те закарат на война. Или… ако си жена, нощта, преди да започнеш диета.

От младоженеца се очаква да граби по много от всичко, до което няма да може да припари от мига, в който плъзне халката по красивото малко пръстче на годеницата си.

Разбира се, Кейт не е обикновена бъдеща булка. И разбира се, поради естеството на връзката ни и на нашия сексуален живот сега е по-добре, отколкото когато и да е. Ето защо не исках парти. Просто не виждах никакъв смисъл.

Аз съм един от онези много малко на брой мъже, за които от мига на влюбването всички останали цици и задници някак… се сливат. Стават като колите в града — оглушителни клаксони, пищят гуми, форсират по магистралите — да, чувам ги, знам, че са там, но просто не ми пука. Не поглеждам към тях, не се спирам да ги оглеждам. Вече не. Защото в моя гараж е паркирана класическа кола, каквато никой друг няма. Просто ме чака да се прибера у дома и да я подкарам.

И тя е единствената, която искам.

В крайна сметка момчетата успяха да ме убедят. Джак, Матю и Стивън ме приклещиха в ъгъла на заседателната зала и ми обясниха, че партито изобщо не било за мен. Било заради всички останали момчета, които трябвало да се потрудят яко, за да получат парче задник. Искам да кажа… самотните момчета… онези, които още не са женени.

След като изслушах доводите на защитата им, реших да се съглася.

Истината е, че покрай работата напоследък не отделях много време на Кейт и малкото божествено чудовище, и реших, че това е една добра възможност да прекарам малко качествено време с тях, да се събера с приятелите си от детство и да си изкараме една нощ, която никой от нас няма да забрави. Една нощ, за която след години ще си спомняме с топло чувство.

Така че, когато Кейт ме попита дали са ми казали какви са плановете за вечерта, аз й казах:

— Не ми казаха нищо конкретно.

Точните думи на Матю бяха: Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, защото има вероятност да се откажеш. Но не искам да й казвам това. Само ще се притеснява. А няма за какво.

Тя обаче не се отказва.

— Е, ако трябваше да отгатнеш какво са ти приготвили, какво според теб биха измислили?

— Вечеря. Стек вероятно. Казино. Пиене…

— Стриптийзьорки?

Усети ли? Как се променя гласът й. Бълбукащият гняв? Змийското захапване?

Поглеждам я с любопитство.

— Мисля, че посещението в стрип бар е заложено в програмата, да.

Тя изсумтява. Знаеш по онзи начин, когато жените без думи ти казват: „Ти си простак и циник“. После сяда и скръства ръце пред гърдите си.

— Да, как не се сетих. Понеже не си прекарал достатъчно нощи из стрип баровете, трябваше да намериш време за една вечер на голите цици. Точно преди сватбата си.

Чувал ли си някога за Системата за защита от крилати ракети? Въведена по времето на Рейгън през осемдесетте с една-единствена цел: защита срещу нападение от друга държава. Системата е трябвало да унищожи техните ракети, преди да нападнат. Да предотврати катастрофални последствия. Системата не подлага на анализ аргумента на противника, не отделя време да помисли дали пък тези хора случайно нямат някаква наистина резонна причина да нападнат. Тя просто реагира. На мига. В отбрана.

— Не ставай заядлива. Това е ергенско парти. Не ми казвай как Ди Ди няма да е организирала поне дузина момчета да си развяват зарзаватите пред лицето ти.

О, забравих ли да спомена, че и момичетата ще идват на паралелно женско парти през уикенда? Делорес реши, че ще е хубаво да заминем заедно и после да се разделим за нощта на грехопадението. Реших, че предложението е страхотно и за секунда Ди ми се стори почти поносима.

— Това е съвсем различно и ти го знаеш — спори Кейт.

— С тази разлика, че няма никаква разлика.

— Щеше ли да се притесниш, ако Ди бе наела стриптийзьори?

Години наред сестра Б ни учеше, че нямало тъпи въпроси. Господи, тази жена ни е учила само на глупости.

Самата мисъл, че някой гол задник и… още по-лошо предник се търка в Кейт, ме кара да размажа нещо. Нещо като… примерно лицето му. Като в „Боен клуб“ — да го потроша, докато вече не прилича на човешко същество.

Може би реагирам като пещерняк. Може би е неразумно, сексистко и несправедливо, но съм такъв. И няма да се променя.

— Разбира се, че ще се притесня. Ти как мислиш?

— Ди Ди казва, че това, което е добро за гъсока, е добро и за гъската.

— Матю трябва да се научи как да слага намордник на човката на гъската си.

— Както правиш ти с мен?

Аха, хапем. И аз мога да хапя.

— Не, злато мое. Харесвам устата ти прекалено много, за да й слагам намордник. Предпочита я широко отворена и в очакване.

Кейт възкликва тихичко и очаквам да извади тежката артилерия. Защото това правим, това сме ние. Вече добре знаеш за какво става дума. Това е любовна игра, игра след любенето. Това са само думи — начин да си го изкараме един на друг и да ни мине. Тези думи не означават нищо. Само няколко пъти с тях изразихме истински гняв и раздразнение и наранени чувства.

А сега не е така.

Само така изглежда, но не е така.

— Видя ли? Точно от това се страхувах. Още не сме заминали, а ти вече се държиш като зло копеле. Знаех си, че ще стане така. Знаех си.

Кейт извръща глава настрани и сковано клати глава.

И тогава ги виждам.

Сълзите.

Пълнят очите й и са готови да паднат, но тя е инат и няма да им позволи.

А аз съм изненадан. И ме боли. Сякаш са ме простреляли в сърцето с куршум с размер на голям камък.

Кейт отмята чаршафите и скача от леглото, но аз съм по-бърз — Флаш Гордън^[3] не може да ми стъпи на кутрето. Преди нозете й да докоснат пода, вече съм пред нея с вдигнати ръце.

Извинявам се и се разкайвам.

И съм гол.

Когато се опитваш да убедиш журито, че си невинен, винаги е в твой плюс да си гол.

— Кейт, чакай… по-спокойно. Поеми въздух за секунда. — Хващам я за кръста.

— Престани да ме докосваш. — Дърпа се веднага.

Добре, така да е, сега вече това ще се случи, нека се дърпа, колкото си иска.

Но нямам възможност да й го кажа. Един ужасяващ звук се разнася като ехо из стаята и ни кара да застинем в апогея на битката. Цялото ни внимание е насочено към този звук.

Монитор.

Чува се как се движи, как памучната му завивка шумоли. Не смеем да помръднем и мускул. Като снайперисти в джунглата. Не казваме и дума.

Чакаме.

Докато шумоленето спира. И пак е тихо.

Това беше предупредителен сигнал. И аз млъквам. И тя млъква.

Няма нужда да ни се казва втори път.

Това, което следва, е крайно смешен спор с жестове, който разберат. Говорим, без да издаваме звуци и лицата ни се кривят в мимики, размахваме ръце, докато накрая Кей ми показва среден.

И аз се усмихвам и казвам с устни:

— Добре.

Искам да кажа, че ако иска втори рунд, кой съм аз да й откажа?

Гъделичкам я, падаме в леглото и след секунди вече съм я заковал под мен с ръце над главата й.

Физическото изтощение успява да свали известна част от стреса й за ергенското парти. Сега не изглежда съсипана като преди малко. Когато вече съм сигурен, че няма да избяга, грабвам завивката, мятам я над главите ни, за да заглуша гласовете ни.

Лягам с лице към нея и шепнешком задавам въпроса директно:

— Ако мисълта за стриптийзьорките като част от интериора те е притеснявала толкова много, защо изобщо се съгласи на ергенско парти във Вегас? Стриптийзьорките във Вегас вървят с името на града.

Кейт прави кисела гримаса, после въздъхва и казва:

— Защото всички бяха толкова ентусиазирани за Вегас. Не исках само аз да съм против. Тези партита във Вегас са нещо като традиция, нали?

Не чак толкова назад в човешката история коленето на кози и пренасянето им в жертва е било традиция. Това не значи, че идеята е добра.

— Не е задължително да се следва всяка една традиция. Ако идеята не ти харесва, ако се чувстваш неловко, ще откажа на момчетата. Ще пушим пури и ще играем в някое казино. И ще пием.

Тя не отговаря веднага. Мисли.

— Не би направил такова нещо за мен, нали?

Смея се. Как може след толкова много време да не е разбрала?

— Разбира се, че бих го направил заради теб.

Кейт се обръща към мен и слага длан под бузата си. Изглежда толкова млада, толкова крехка. Гърдите ми се да я предпазя, да я защитавам. От всичко. От всичко, което може да я нарани.

— Не ме е грижа за стриптийзьорките, Дрю.

Сега вече не разбирам.

— Казваш го, защото го мислиш, или защото мислиш, че така е редно да кажеш?

Налага се да питам такива неща, защото от опит знам, че жените ще ти кажат да направиш нещо и после ще ти прережат шибаното гърло затова че си го направил. Защо ли? Защото е трябвало да се досетиш, че не са искали да го направиш, не съвсем, и са очаквали да им прочетеш мислите и че не са имали предвид това, което са казали. С изключение на случаите, когато наистина мислят това, което казват, а те не са много.

Това е като особен вид шизофрения. Мили дами, Бог ви е дал уста. И има причина тази уста да бъде ползвана. Е… всъщност причините са няколко.

Идеята ми е — ползвай те я за Бога. Бъдете откровени, казвайте направо. Бихте спестили много време и енергия на всички ни.

— Не, не, честно. Сега, когато знам, че не искаш да ходиш на стрип бар, вече не се притеснявам толкова много и дори и да отидеш, няма кой знае какво значение.

— Защо тогава си разстроена?

— Мисля, че дълбоко в себе си… се страхувам.

— От какво?

— От теб.

Опа.

Този път наистина заболя. Като стара травма на коляното, която се обажда толкова рядко, че почти си забравил за нея. Докато й скимне да ти напомни. И си на леглото, проснат и неподвижен за цяла седмица.

Кейт вижда изражението ми и обяснява:

— Страхувам се, че ще направиш нещо… ще видиш нещо, ще чуеш нещо, и ще го разбереш по неправилния начин. Страхувам се, че ще има някакво недоразумение и ти ще реагираш лошо.

Търкам очи и въздъхвам:

— Мисля, че тази фаза вече я минахме.

Тя грабва ръката ми и я стиска.

— Така е, преминахме я. Простихме си и сега всичко е наред, но не можеш да отречеш, че има… нещо като система, като установен модел. Нещата може да се повторят. Не можеш да го отречеш.

Преди време Роуз Кенеди^[4] е казала: Хората твърдят, че времето лекува всичко. Не мога да се съглася. Раните остават. С течение на времето, за да те защити от лудост, съзнанието ти ги покрива с тъкан. Остават само белези и болката намалява. Но никога не си отива.

Няма нужда да учиш хората, на нещо, което вече знаят, Роузи.

Ръката ми бавно гали бузата на Кейт искам да ми вярва:

— Вече не съм онзи мъж, с когото се запозна преди години, Кейт.

Е, добре де, прав си: дълбоко в себе си все още съм онзи мъж. Но сега съм по-умен. Сега съм повече. Сега съм баща. След седмица ще бъда съпруг.

И по-скоро бих си отрязал оная работа, отколкото отново да нараня Кейт. Пораснах вече, по дяволите.

— Обичам те, Кейт, и ти имам пълно доверие. Вярвам в нас. Ние говорим за всичко. Няма да проваля всичко. Не и този уикенд. Никога повече.

О, иронията е такава грозна кучка!

Кейт слага ръка върху моята и ме гледа в очите. Търси истината, или откровеност, или кой знае какво. Каквото и да търси, мисля, че го намира, защото се усмихва. И ме целува нежно:

— Вярвам ти.

После се отдръпва от мен и пита:

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако кажа на Ди да отложи всякакви ангажименти със стриптийзьори, ако вече ги е наела?

Да.

— Не.

Да, мамка му.

— Е, може би…

Да, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да.

— Не. Искам да се забавляваш с момичетата. Знаеш, което го може гъсокът…

Виждаш ли? И ако това не е доказателство за израстване! Освен това стриптийзьорите не са кой знае какво, защото повечето от тях са само добри танцьори, балетисти, а всички знаем много добре какво значи това…

Освен това, кое момиче иска да чука мъж, облечен в прашка? Не ми пука дали има мускули като тухли, дали е голям, колкото кенефа в двора на баба ти и пенисът му е голям, колкото на кон — ако е обул прашка? Изглежда като инструмент.

Сядаме и Кейт ми казва:

— Моята представа за забавление не е да гледам как някой мазен тип си върти задника в лицето ми, Дрю. Но — и тук мърда закачливо с вежди, — ако ти се намажеш с гел и разни благовонни масла и ми потанцуваш, това вече ми звучи като забавление. Голямо забавление.

Ето защо я обичам.

— Ти си съвършена жена, Кейт.

Придърпвам я за целувка — по-дълга от предишната, но точно сме подали езици готови за игра, когато от монитора се разнася малко гласче:

— Мама? Таааати?

Отдръпвам се от нея.

— Звярът стана. Иди си вземи душ, аз ще ида при него.

— Добре.

Обувам анцуг, Кейт вади бельо от шкафчето си.

— Мамо? Тати?

Синът ми не познава думата „търпение“. Не мога да разбера от кого го е наследил?

— О, и още нещо, Дрю.

— Да? — Обръщам се към нея.

— Баба ми казваше: Гледай с очите, а не с ръцете си. Когато отидеш в онзи стрип бар, опитай се да се придържаш към тези думи.

— Дадено, шефе.

Тръгвам с големи крачки към нея и освобождавам устната, приклещена между зъбите й. После я целувам и я довеждам до състояние на замаяност и обърканост — като в оная песен на Лед Цепелин.

— Престани да се тревожиш. Ще изкараме един страхотен уикенд с приятелите. Нищо лошо няма да се случи. Обещавам.

Последните думи, преди да умреш? Как ти се струва като лоша поличба?

Идиот.

Обръщам я с гръб към мен и я пляскам по дупето.

— Сега закарай този задник до банята, преди да съм решил да го плесна пак.

Кейт се смее, защото си мисли, че се шегувам, но аз…

— Татиииии!!!

Добре, дългът ме зове. Кейт влиза в банята, а аз отивам да пусна Джеймс от килията му.

 

 

Ето така започна всичко. Беше страхотно, неописуемо. Говорихме си, смеехме се, общувахме.

Чукахме се.

За бога, беше като приказка. Забелязвал ли си как всички приказки започват красиво и спокойно. Красивата принцеса, щастливото кралство?

И после всичко заминава по дяволите.

Ето го Хензел — гризка шоколад от перваза на захарната къщичка. Няма болка, няма страдание и в следващата минута някаква дърта чанта се опитва да напъха задника му във фурната.

А за всички вас, които си мислят, че съм безполезен егоцентричен боклук?

Имам чувството, че това ще ти хареса.

Много.