Ема Чейс
Свързани (12)

Глава 11

Колата на момичетата тръгва и Матю казва:

— Нашата кола е там долу, момчета. — Сочи с палец към една лъскава черна лимузина в края на пресечката.

Докато вървим натам, придърпвам Стивън и го питам:

— Оправихте ли нещата с Александра?

— Ами… не съвсем, но отношението й е доста по-добро. Всъщност не бях истински притеснен. Сестра ти обича да се прави, че тя води парада, но всички знаят кой е шефът.

Да, знаем. Това е пак сестра ми.

— Аз съм шефът — заявява гордо той и пъчи гърди.

— Да, Стивън, ти си, копеле, ти си шефът.

Сърце не ми дава да разбивам илюзиите му.

 

 

Първата ни спирка е в „Каверно“, най-прочутия и най-добър ресторант, в който можеш да изядеш истински класен стек.

Вечерята беше превъзходна. Отлежалото вино също.

Мястото е доста внушително — високи тавани, италиански мрамор на пода, антикварни мебели.

След това се отправяме към Хавана клуб — елитен бар за почитателите на хубавата пура.

Точно там сме сега. Виждаш ли ни? В малката стаичка резервирана само за нас? С и чаша кристална течност в другата. Ароматният дим леко поразмътва мозъка и се вие на едри кръгчета около главите ни.

Уорън се дави за трети пореден път и го предупреждавам:

— Престани да го вдишваш.

— Не мога. Като рефлекс е — отговаря с прегракнал глас.

— Няма да е зле да преодолееш шибания рефлекс, защото скоро ще изплюеш единия си бял дроб.

Говоря от опит. Когато с Матю бяхме на дванадесет, от кутията на баща ми и ги запалихме на покрива на къщата на Матю. След което и двамата започнахме да повръщаме и едва не заляхме няколко нищо неподозиращи пешеходеца, които минаваха по тротоара.

Уорън отпива от брендито си и се цупи:

— Това е аромат, към който привикваш — обяснява Стивън. — Ще свикнеш.

Били поглежда в чашата си:

— Защо трябва да свиквам?

— Защото — разпервам ръце и показвам луксозната обстановка около нас. — Защото това е живот на върха, човече.

— Мисля, че по низините ми харесва повече.

Слагам пурата в устата си и движа устни около нея.

— За кой ли път… не се изненадвам.

Джак се навежда напред и предлага:

— Преди да сме тръгнали към основното мероприятие за деня, защо не свършим тая работа с тостовете и печенето на шиш? Да приключим и с тая част.

Стивън вдига чаша:

— Напълно подкрепям.

Усмихвам се и се изправям.

— Добре. Ще кажа само едно: благодаря ви, че успяхте да намерите време в натовареното си ежедневие да споделите с мен този паметен ден. Ако трябва да съм в мъжка компания, това сте вие, момчета. — След което поглеждам към Уорън и добавям:

— В известна степен.

После вдигам чаша:

— За най-добрите приятели. Благодаря ви.

Отпиваме. Чуват се ръкопляскания.

Уорън става:

— Ако ще го печем на шиш, мисля, че аз трябва да започна.

Момчетата му дават думата, той се изправя, покашля се, оглежда всеки един от нас и започва с много сериозен тон:

— Винаги съм мислил за себе си като за вълк единак…

Всички избухват в смях. Кой да предположи, че Уорън има достатъчно мозъчни клетки, за да поддържа и добро чувство за хумор?

Матю го замерва с опаковката от пурата:

— Копеле, това беше моята реплика.

Уорън също се смее. И продължава:

— Да, бях вълк единак с две вълчици. И макар че нещата бяха малко объркани, когато Кейт избра Еванс, всичко в крайна сметка се оправи. Тя е щастлива и това е единственото, което съм искал за нея. И сега вашата група вълци се обедини с нашата. И има и други вълци и вълчици и даже малки вълчета. Вълчетата са супер. Опитвам се да кажа, че никога не съм имал голямо семейство… но сега… знам какво е да си част от голямо задружно семейство. И е хубаво. — Вдига чашата си към мен. — За Дрю и Кейт. Ако някога разбиеш сърцето й, аз ще те натискам към земята, докато Ди ти троши топките.

Добре си го представям. В детайл.

Въпреки това кимам, той също ми кимва и сяда, след което отпива голяма глътка от питието си.

Ред е на Джак. Той замислено дъвче пурата си, поема въздух и казва:

— Никога няма да се оженя. Вярвах, че с Дрю мислим еднакво по въпроса. Жените са като мокри кърпички — меки, употреба, нещо, което да обере спермата. — Всички се смеем. — И тогава Кейт Брукс влезе в офиса ни. Дрю е умно момче. Ето защо той разбра нещо, което ние не разбрахме — Кейт не е ароматизирана хартиена кърпичка. Тя е кърпичка от коприна, която пазиш. На която можеш да избродираш инициалите си. Кейт е нещо, което си струва да задържиш. — Поглежда ме. — И понеже си един от най-добрите ми приятели, наистина се радвам, че реши да я задържиш до края на живота си. — Вдига чаша. — За Дрю — един късметлия, който с нищо не е заслужил късмета си.

Вдигаме чаши, смеем се и пием за нетрадиционния и все пак доста точен тост на Джак.

Ред е на Стивън. Той става, олюлява се леко, поема дълбоко въздух и проговаря:

— Буакът… Буакът е онова нещо, което ни е събуауо днес.

Всички се смеем. Освен Джак. Не мисля, че е гледал „Принцесата булка“. Това е един от любимите филми на Кейт, така че се е налагало да го гледам десетки пъти, макар че оня Монтоя беше баси и гадното копеле.

— И истинската убов ще те суедва за вечни вуемена. — После се покашля и продължава:

— Сега сериозно, в качеството си на най-бракуван сред вас, изпитвам чувство на дълг да ви предупредя: след брака жените се променят. Няма вече вечери на свещи и луксозно бельо. Не толкова често. Независимо какво съветват във „Вог“. И сексът се променя. Понякога е рутина, понякога никак го няма, а понякога е по-откачен отколкото някога си си представял. — Покривам си ушите. Защото Стивън обикновено държи в тайна дейностите, на които се посвещават със сестра ми и искам да си остане така. Завинаги. — А когато се ожениш, най-важното е не да си влюбен, а този човек до теб да бъде най-добрият ти приятел. Партньор, с когото да споделиш хубавите мигове, тъжните моменти, шибаните ситуации, когато си в задънена улица. Всичко това ще е между вас. Дрю намери този човек в Кейт. Ти си ми най-добрият приятел и те обичам, човече. Но сега съм горд с теб. Дяволски горд. Поздравления.

Вдигам чаша:

— Благодаря. Това означава много за мен.

И наистина е така.

Последен е Матю, който застава в средата на импровизираната сцена.

— Вероятно аз съм най-благодарният от всички, че Дрю и Кейт най-сетне се събраха. Благодарение на тях се запознах с моя ангел, с моята съпруга Ди. И макар че понякога е като трън в задника, тя напълно ме… допълва. Прави ме цял. — Матю поглежда в чашата си, завърта леко течността и продължава: — Познавам Дрю, откакто сме се родили. Може би сме приятели още от преди да се появим на тоя свят. Нямало е време да не е бил край мен. Виждал съм го как успява. Бях там, когато имаше най-високите оценки, когато заковаваше най-добрите клиенти, и събаряше по гръб най-красивите момичета. И през цялото това време Дрю изглеждаше доволен, дори щастлив, но беше… НЕизненадан. Нищо не го учудваше. Постиженията му бяха като едно от онези неща, които в един момент спират да те радват. Той работеше здраво за успехите си. И не ги е получил наготово, а ги е заслужил. Той го знае най-добре. — Поглежда ме в очите и сега говори само на мен. — Но когато видя Кейт, ти изглеждаше… признателен. Благодарен. Защото много добре знаеше какво си лайно и не можеше да повярваш, че точно ти си късметлията, който ще я има. И този изненадан поглед ти отива, Дрю. — Вдига чаша. — Няма да ти пожелавам щастие, защото вече го имаш. Ще кажа само: нека пътят успее да се надигне, за да те достигне. Нека вятърът винаги е зад гърба ти. Нека слънцето винаги да грее топло и меко в лицето ти. Нека живееш толкова дълго, колкото искаш и да не преставаш да искаш, докато живееш. Нека видиш децата на децата на децата си. Нека живееш сто години и да имаш една допълнителна година за разкаяние. И нека най-тъжният ден от бъдещето ти да не бъде по-лош от най-щастливия ден от миналото ти.

Когато Матю свършва речта си, аз… мамка му, просълзил съм се и се давя. Обръщам чашата си, за да се съвзема и ставам да го прегърна. Пиянско потупване по гърба и неуспешен опит да го вдигна, докато го прегръщам.

Велики времена…

 

 

Изпиваме брендито, изпушваме пурите и тръгваме.

Матю иска да пуши цигара, защото очевидно пурите не са увеличили на нужното ниво шансовете му да се разболее от рак на белия дроб. Не и според предпочитанията му.

Заставаме на ъгъла и го чакаме да изпуши цигарата си. От другата страна на улицата има лъскав доста прилично изглеждащ бар. Оглушителната музика се излива през прозорците, които изглеждат като посипани с ледени кристали. Неоновото осветление пулсира в ритъма. Паркингът е фрашкан догоре, лъскавите коли са само последни спортни модели.

До вратата на бара, на една пейка на тротоара е седнала блондинка с тяло-убиец. Черен потник, пола от деним, ботуши до коленете.

Самотна е, сама е. И това е велика възможност за Дълбокото Лайно да приложи на практика уменията, които така благосклонно се съгласих да му предам. Може дори да успее да пролази под полата й. Или да му разкъртят мутрата с един от онези фини дамски ятагани, какъвто има сестра ми.

И в двата случая печеля.

— Хей, Уорън. Я виж. Самотно момиче. Сама в нощта. На улица в Лас Вегас. Принцесата, която очаква своя смел рицар да я спаси от триглавата ламя. Защо не отидеш да я попиташ дали има нужда от помощ? Да подхванеш някакъв разговор?

— Да, кавалерството винаги е печеливша карта — съгласява се той.

— Именно. За мен лично е много важно един мъж да се държи като джентълмен — казвам.

— Аха, ти си бял рицар на повикване — обажда се Джак.

Окрилен от алкохола, Уорън пресича улицата и спира до нея, което е умна стратегия — не иска да я плаши и да нарушава личното й пространство.

Започва директно.

— Красива си.

Тя бързо вдига глава, засмива се и веднага извръща поглед.

— Благодаря.

Уорън се приближава още няколко сантиметра.

— Имаш ли нужда от кола? Да те закараме някъде? Не сме серийни убийци, кълна се. Просто няколко момчета излезли за вечерта. И имаме лимузина. Може да дойдеш с нас или да те закараме, ако искаш да отидеш на друго място?

Тя се обръща леко притеснено към бара и казва:

— Трябва да чакам тук приятеля си.

Уорън сяда на пейката до нея.

— Не знам кой свестен мъж би оставил приятелката си да седи сама на улицата. Ако беше моя приятелка, никога не бих го направил.

Браво на момчето. Иска ми се да му метна едно захарче за доброто изпълнение или да го потупам по главата.

И тогава…

— Какво каза бе, копеле миризливо?

Тази последната реплика излиза от устата на мускулест рус мъж, който е изникнал от страничната врата на бара. И не е сам. С него има още четирима. Също толкова едри.

Липсата на висок ръст в цялата дружинка е компенсирана от масивни мускули.

Майка ми би казала, че имат „широк кокал“. Някъде около двадесет и пет годишни. Единият носи кепе с емблемата на университета в Невада. Има и един с тениска с гръцки букви.

Типично колежански лекета.

Макар че и аз бях такова, по онова време не осъзнавах колко противна е тая порода. Едва след завършването ми просветна, че такива момчета събират ведно значението на думите: млад, тъп и пращящ от тестостерон.

Защото се движат на групи, имат манталитета на стадото — смели са, когато са заедно, шумни са и през цялото време се опитват да впечатлят другите в групата колко голяма им е пишката, което, в случай че нямаш такава, се демонстрира с просташки постъпки.

А Били Уорън е застанал на пътя им.

Не отива на добре.

Уорън отваря уста да отговори:

— Казах, че…

Аз хуквам пръв, останалите са след мен. В никакъв случай не мога да допусна да го пребият тази вечер. Кейт няма да е доволна.

Руса Маймуна номер едно блъска Уорън в гърдите. И най-странното е, че това наистина ме вбесява.

— Опитваш се да говориш с моята приятелка ли бе, загубеняк? — вряска и хваща момичето за ръката. — Казах ти да чакаш, кучко. Не съм казал, че имаш право да си приказваш.

Заставам пред Били.

— Момчета, мисля, че има някакво недоразумение.

— На теб това не ти влиза в работата.

— Нямаш представа колко ми се иска това да беше истина. За нещастие, не е вярно. Приятелят ми помисли, че момичето се нуждае от помощ. Просто я пазеше. Нищо лошо.

— Твоето приятелче направи огромна грешка. Сваляше момичето ми. Ще му скъсам задника.

И плюе в краката ми.

Класика.

Така, зарязваме дипломацията.

— Е, ако ще се държиш като анус… — започвам.

Момичето се опитва да се намеси. Слага ръце върху гърдите на Маймуната, потърква го по ръката и полага усилия да укроти свирепото животно.

— Не, не е направил нищо. Просто забрави за случилото се, Блеър.

Не мога да не се засмея, нали?

— Блеър? Името ти е Блеър? Това обяснява защо ти е крив светът. Моите най-дълбоки съболезнования. — Без да откъсвам очи от тъпоумеца, казвам: — Матю, сега разбра ли защо е толкова важно да се внимава при избора на име за детето. Така става, когато родителите не подходят с грижа и внимание към този въпрос. Та името е бъдещето ти!

В случай че не си разбрал — не, не съм притеснен от момчето с пърдяща уста. Защото той, както всички насилници, е страхливец. Истински коравите мъже? Опасните мъже? Те са тихи. Не им се налага да изнасят такова шоу или да ти описват каква болка ще ти причинят. Те просто го правят, преди да ти дадат възможност да се изплашиш. Преди да си се усетил, че болката идва.

Блеър прави крачка към мен, но Уорън изскача между нас с вдигнати ръце.

— Спрете. Почакайте малко. Това е само между мен и теб, ебливец мизерен. Не намесвай приятелите ми.

Гледам го, сякаш съвсем е обезумял. Защото съм почти сигурен, че точно това е станало.

— Полудя ли?

Той ме поглежда през рамо:

— Кейт никога няма да ми прости, ако не отидеш на сватбата, понеже се е наложило да лежиш в някаква болница. Освен това съм израснал с Ди Ди. Ако изобщо знам нещо в тоя живот, това е как да нося на бой.

И точно в този миг, ей така изведнъж мнението ми за Уорън се преобърна. Да, той е идиот. Току-що дори го демонстрира. И вероятно никога няма истински да го харесвам заради десетте години с Кейт. Но да се хвърли така с главата напред? Да се опита да ме защити? Мен и приятелите ми?

За такова нещо трябват топки. От бронз.

Уорън току-що извоюва моето уважение.

Матю, Стивън и Джак са наредени зад мен. Напрегнати, готови. Поемам дълбоко въздух и питам:

— Матю, съгласен ли си с плана?

— Напълно.

— Джак?

— Винаги готов.

— Стивън?

— Защо пък не. Майната му. Да.

Това са отговорите, от които имах нужда. Минавам пред Уорън и правя крачка към Блеър.

— Добре тогава. Може да го пребиете, а ние ще погледаме сеир.

Шок и объркване кривят лицето на горилата.

— Сервизно ли?

Усмихвам се.

— Не, малоумнико. Лъжа те.

Докато позасъхналия му мозък регистрира думите ми, юмрукът ми вече лети право към носа му и го разцепва.

И после адът се изсипва на земята.

 

 

Дълбоко вярвам, че ударът в слънчевия сплит е за страхливци. Но това е улична битка. Няма правила. Пръсти в очите, ритници в топките — всичко е позволено. На това му казвам аз честна и справедлива игра.

Разкървавеният Блеър ме събаря на земята. Мелето около нас вилнее. Удря ме в ребрата и раменете, защото се опитвам да предпазя лицето си. Уорън се оказа прав. Ако се появя на сватбата с шевове по лицето, с вид на Франкенщайн, ще разваля семейните снимки.

И тогава, когато най-малко очаква, забивам юмрук в челюстта му. Той вие като куче. Пет минути вой, но ми се струват много повече.

И тогава момичето произнася вълшебните думи:

— Ченгета! Ченгета!

Всички до един реагираме като гимназисти, събрали се на купон в някоя къща, когато онзи винаги недоволен съсед вика полицията.

С една дума бягаме.

Разделяме се и бягаме. Ние петимата успяваме да стигнем до лимузината за нула време и да се затворим в неприкосновеното й удобство. Мигащите светлини не ни следват.

Слава богу.

Може и да ти се струва нереално, но това беше най-страхотното развитие на нещата за тази вечер. Всеки мъж, независимо на колко е години, вярва, че няма нищо по-добро от това да се напие, да играе комар и после да срита нечий задник. С приятелите си.

Подаваме си бутилка водка и си показваме бойните рани, всеки се хвали на другите колко е пострадал. Или с други думи колко се е бил и колко е велик.

— Видя ли как на оня му литна зъба? Фрас!

— Оня грамадният беше готов да се разреве за грозната си майка.

— Надявам се оня с птичия мозък да харесва течни храни, защото само това ще може да яде през следващите месеци.

Хващам Сивата гъска^[1] за гърлото и отпивам, след което изливам върху кокалчетата си.

Уорън клати глава и се жалва:

— Нямам късмет с момичетата и това е.

Никой не му противоречи. Но това, което разбрах, е: вината не е негова.

Наистина.

Уорън е отгледан като пичка. Отвсякъде заобиколен от бурна триъгълна растителност. Това е като една от онези истории, когато двойка свине осиновяват бебе тигърче. И след време, когато порасне, тигърът не си показва ноктите, не скача на плячката, не ръмжи.

Той грухти.

За разлика от нас, които сме имали уверени, силни мъже в семейството, единствената връзка на Уорън с мъжки екземпляри е била, когато Амелия е водела някой такъв в къщата. Очевидно сред посетителите в детския му дом не е имало истински победители.

След малко Уорън ме пита.

— Аз вярно помислих, че ще ме оставиш да ме пребият. Какво стана? Как така промени решението си?

Матю отпива от бутилката.

— Майната му на т’ва. Никой мъж не може да бъде изоставен в беда.

— Точно. — Кимам. — Знаеш ли кое е първото правило на мъжката глутница?

— Кое?

— Ние се грижим един за друг.