Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (21)

19.

Четвъртък, 16 март, 7:15 вечерта

Ейдън обви ръка около раменете й, когато тя се поколеба пред вратата на погребалното бюро.

— Готова ли си?

Тес кимна бързо.

— Да — отговори тя решително, но потрепери.

— Хайде да влизаме и да приключим с това. После ще се приберем у дома и ще позволим на баща ти да ме набучи на кол.

Тя се засмя.

— Татко няма да те набучи на кол. Надявам се.

Мъж в черно ги насочи към стая, пълна с мъже в костюми и жени в елегантни рокли. „Кой кой е“ в Чикаго, помисли си Ейдън, като разпозна доста хора от благотворителните балове, които бащата на Шели даваше навремето.

Когато влязоха, в помещението настъпи неловка тишина. Разговорите замряха и след миг единственият звук бе класическата музика, която долиташе от колоните. Крехка на вид жена стоеше до махагоновия ковчег, заобиколена от децата на Харисън.

— Искаш ли да дойда с теб? — прошепна Ейдън.

— Не. Остани тук. Трябва да й кажа нещо и няма да се забавя.

Тес прегърна Фло и прошепна нещо в ухото й. Фло застина, по лицето й се търколиха сълзи, а устните й потрепнаха в опит за усмивка. Тес се върна при Ейдън. Нейните очи също бяха насълзени.

— Какво й каза? — попита Ейдън, като зарови ръка в косата й.

— Последните думи на Харисън. Той ме помоли да й кажа, че я обича. Фло го знаеше, но все пак имаше нужда да го чуе.

— Това е добре — кимна Ейдън, после огледа помещението. — Виждаш ли някого, когото познаваш?

Тес се огледа.

— Виждам много познати, но не и някой, който ме мрази.

— Да останем още малко — промърмори той в ухото й. — Искам да видя кой още ще се появи. Аз ще стоя тук и ще се оглеждам, а ти се смеси с тълпата.

Пръв се появи Мърфи, който в смачкания си костюм изглеждаше като лейтенант Коломбо в кънтри клуб.

— Проследи ли обаждането на Дениз? — попита той.

Ейдън погледна към Тес, която говореше с кмета. По дяволите. Сянката на Шели. Самото присъствие на важните клечки го изнервяше. Той се съсредоточи върху въпроса на Мърфи.

— Да. Телефонът е на някаква компания с име „Брюър“. Вписани са като вносители на бира.

— Интересно. След като се обади, Дениз посети някакъв апартамент, който не беше нейният, но не намери този, когото търсеше. Говорих с хазайката и тя ми каза, че наемателят се казвал Лоу. Бил частно ченге. Тя го разпозна на снимката.

— Защо Дениз ще се вижда с частно ченге? Адвокат — да, но частно ченге?

— Не знам. Хазайката каза, че видяла Лоу за последен път вчера сутринта, но оттогава не се бил прибирал. Имало пакет за него, но той не си го потърсил.

— Може да е заминал някъде за известно време.

— Може. Само дето това ми се стори странно и се обадих в моргата. Тъкмо докарали един труп със същите размери като частния детектив. Само дето е превърнат във въглен.

Ейдън потръпна.

— Леле! Гадна работа.

— Да. Колата, в която е бил Лоу, е била крадена. Тя се запалила, но пожарникарите се озовали светкавично на мястото и потушили огъня, преди да успее да го превърне в пепел. Следователите намериха малка бомба от тръба, прикачена към ръчен таймер. Гърдите на Лоу бяха пълни с олово — същия калибър като пистолета, прострелял Бейкън. Джулия не беше в моргата, но Джонсън обеща да изготвят веднага зъбен статус, за да докажат, че овъгленият тип е Лоу.

— Тес го е виждала, но не може да си спомни къде.

— Може би покрай Дениз. Хазайката смяташе, че Дениз и Лоу били гаджета.

— Хайде да поговорим с Блейн Конъл утре сутринта и да видим дали ще успеем да измъкнем нещо от него. Открих какво е било общото между Никол Ривера и Бейкън.

Мърфи повдигна вежди изненадано.

— Давай, момче — каза той и Ейдън се засмя.

— Братът на Никол е в затвора. Очаква го дело. Съквартирантката на Никол каза, че тя спестявала всяка стотинка, за да му наеме добър адвокат вместо смотаняка, когото му изпратили безплатно от съда.

— Значи и Бейкън, и Ривера са били добре запознати с правната система — отбеляза Мърфи замислено. — А като говорим за правната система, виж кой е тук.

— Джон Картър и Ейми Милър.

С тях имаше още някакъв мъж, когото Ейдън не познаваше.

— Хайде да се поразходим наоколо.

— Детектив Рейгън — поздрави го Джон Картър, като му протегна ръка.

— Доктор Картър. Това е партньорът ми. Детектив Мърфи.

— Помня ви — каза Джон. — Вие посещавахте Тес в болницата миналата година.

Мърфи се ръкува с него.

— Точно така. Познавахте ли доктор Ърнст?

— Всички го познавахме. Горката Фло. Не мога да си представя какво преживява. Но сме тук най-вече заради Тес.

Той стисна челюсти, а лицето му потъмня.

— Това е дружното ни „върви по дяволите“ към този, който стои зад всичко това. Да не би наистина да си мисли, че ще я изоставим? Никога няма да стане.

— Джон — промърмори непознатият мъж. — Не тук. Не му е мястото.

Джон се опита да се овладее.

— Съжалявам. Просто цялата тази история ме вбесява страхотно. Помните Ейми, нали, детектив?

— Разбира се — кимна Ейдън и забеляза зачервените бузи на Джон и туптящата на слепоочието му вена. — Хубаво е, че се притекохте на помощ на Тес. Тя изкара тежък ден.

— Тежка седмица — поправи го Ейми тъжно. — Радвам се да ви видя отново, господа детективи. Благодаря ви за чудесните грижи към Тес. Не е лесно да се погрижиш за нея.

— Не е лъжа — съгласи се непознатият мъж и протегна ръка към Ейдън. — Все още не се познаваме. Аз съм Робин Арчър. Познавам Тес от дълго време.

Ейдън се опита да прикрие изненадата в очите си и се ръкува с него.

— Вие сте Робин?

Джон се усмихна.

— Казах ви, че с Тес сме само приятели.

Ейдън се прокашля.

— Да, казахте ми. Е, чувам, че правите чудесна супа, господин Арчър.

Робин се ухили широко.

— Тес я мрази. Знам. Затова вечно й я нося.

Ейдън въздъхна.

— Е, добре.

Джон го изгледа сериозно.

— Какво ново открихте, детектив? Днес Тес ни каза, че човекът, когото подозирахте, не е виновен.

— Имаме някои интересни следи. Ще ви уведомя веднага щом научим нещо определено. Доктор Картър, мога ли да поговоря с вас за момент? — помоли Ейдън и го отведе настрани. — Тъй като вие бяхте човекът, който ми разказа за баща й, исках да знаете, че той сега е в града и двамата се сдобриха.

Джон въздъхна.

— Тес ми каза. Освен това ми съобщи, че сърцето му било много зле. През следващите месеци тя ще има нужда от много подкрепа. Да си го върне обратно и сега това… Горката Тес.

— Имам и няколко други въпроса, ако нямате нищо против. Можете ли да ми разкажете за Филип?

Докторът повдигна вежди.

— Мислите, че той е замесен в това?

— Трябва все пак да попитам. Става дума за човек, който има лично отношение към нея.

— Но Филип? — въздъхна Джон. — Двамата с Тес се запознаха в медицинската академия. Той стана част от групата ни благодарение на нея. Ние не го харесвахме особено, но никога не й показахме това. Така и не разбрах какво я привлече у Филип, но тя го обичаше. Винаги съм смятал, че той просто бе напълно различен от баща й и това бе причината да го харесва. Баща й е шумен и драматичен, а Филип не бе нито едно от двете.

— Беше ли склонен към насилие?

— Филип? — искрено се изненада Джон. — Никога не съм бил свидетел на подобно нещо. Беше сдържан. Внимателен. Тес откри, че й бе изневерил две седмици преди сватбата. Той не го отрече. Просто си събра багажа и я напусна.

— И Тес ми каза същото — кимна Ейдън замислено.

Джон се изненада още повече.

— Разказала ви е за Филип? Аз трябваше да я принудя едва ли не насила да го сподели с мен.

„А на мен го разказа с лекота, докато лежеше в прегръдката ми“, помисли си Ейдън. Довечера и той щеше да направи същото. Да й се довери за неща, които го бяха наранили.

— Знаете ли коя беше жената, с която й изневери? — попита той.

— Не. Филип и аз не сме говорили оттогава. Той е доста… консервативен. Не знам домашния му адрес, но работи в онкологичния институт „Кинсейл“.

— А как е фамилното му име? — усмихна се Ейдън. — Знам го само като доктор „проклет да е“.

Джон се засмя.

— Да, това е по-подходящо. Паркс. Филип Паркс.

— Последен въпрос. Споменахте групата си. Кой друг беше в нея?

Картър се изненада.

— Не може да подозирате… Е, предполагам, че се налага. Дори мен. Бяхме по-голяма компания навремето, но хората се местят на различни места. Тес и аз, Робин и Ейми. Джен Лейк, Ронда Перез, но те вече не идват на събиранията ни.

— Някой напусна ли групата през последните шест месеца?

Нещо проблесна в очите на Джон.

— Джим Суонсън.

— Защо напусна?

Джон се поколеба.

— Замина за Африка. Включи се в „Лекари без граници“.

Ейдън усети, че имаше нещо повече.

— Внезапно ли замина?

— Каза, че го е обмислял от доста време. Но на нас ни се стори внезапно.

Беше убеден, че Картър знае повече по въпроса, но реши да не го притиска. По-късно щеше да попита Тес.

— Благодаря ви, доктор Картър. Оценявам информацията ви.

— Можете да ме попитате всичко, детектив. След Робин, Тес е най-добрата ми приятелка.

 

 

Четвъртък, 16 март, 10:45 вечерта

— Ела тук, Тес — каза баща й, като потупа възглавницата на канапето на Ейдън.

Тя се сгуши в него и облегна глава на рамото му.

— Е, добра ли беше вечерята? Харесаха ли ти спагетите?

Беше планирала по-интересно меню, но посещението в участъка следобед я бе принудило да приготви нещо набързо.

— Почти толкова хубави, колкото тези на майка ти — отговори той достатъчно силно, за да бъде чут от майка й, която беше в кухнята, после сниши глас. — Всъщност дори по-добри. Е, къде е твоят млад мъж?

— Все още работи.

Обаждането бе притеснило Ейдън. От два часа насам Тес се опитваше да не мисли кой щеше да е този път.

— Случва се, когато се срещаш с ченге.

— Той изглежда… свестен — думата бе промърморена неохотно и Тес се усмихна.

— Да, свестен е — кимна тя и се заслуша в дишането на баща си. — Татко, не ме разбирай погрешно, но искам да се прибереш у дома.

Раменете му се сковаха.

— Защо?

— Защото трябва да си по-близо до лекарите си.

— Аха — целуна я той по главата. — Защо, Тес? Мога да чуя истината.

Тя въздъхна.

— Защото тук не си в безопасност. Трима от приятелите ми са мъртви. Сестрата на Ейдън пострада днес следобед. А ти тъкмо се върна в живота ми и не искам да пострадаш.

— Ако дойдеш с мен, ще си тръгна.

Тес му се намръщи.

— Това не е честно.

Той сви рамене.

— Съди ме тогава. Това е сделката, Тес. Ще се прибера у дома, ако и ти дойдеш.

— Ти ще се прибереш, защото трябва да си близо до кардиолога си. А аз оставам тук, защото това е домът ми.

Странно как пред очите й се появи точно тази стая, когато говореше за дома си. Апартаментът на Елинор бе великолепен, но къщата на Ейдън й се струваше истински дом.

— Освен това Ейдън ще се грижи за мен.

— Аз пък си имам Вито, така че сме в еднакво положение. Не спомена ли нещо за каноли?

Тес се засмя.

— Упорит човек си.

— Знам — усмихна се той и се надигна. — Приятно ми беше отново да видя Ейми. Също като в старите времена.

Ейми се беше отбила след опелото на Харисън и бе вечеряла с тях. Всички близки лица около масата наистина й бяха напомнили за старите времена.

— Ейми не трябваше да се отделя от вас само защото аз го направих — каза Тес.

Баща й протегна ръка към канолите.

— Тя не се отдели.

— Майкъл! — извика Джина, като скочи и грабна чинията от ръцете му. — Не трябва да ядеш каноли — сгълча го тя нежно.

— Едно малко десертче няма да ми навреди — отвърна той и я погледна с умолителен кучешки поглед. — Тес ги направи.

— Не — настоя майка й и прибра десерта.

— Какво искаш да кажеш с това, че Ейми не се е отделила? — учуди се Тес.

Баща й въздъхна.

— Ейми идваше у дома всеки ноември за Деня на благодарността. Мислех, че знаеш.

Тес поклати глава.

— Не знаех. Прекарвах Деня на благодарността със семейство Спинели. Ейми каза, че тя посещавала приятели от правния факултет.

— Не искаше да те нарани, Тес — намеси се Вито притеснено, после се отдръпна назад, когато Доли скочи и заръмжа. — Това куче е опасно.

— Не, просто ни съобщава, че Ейдън се прибира.

След няколко секунди чуха отварянето на вратата на гаража. Сърцето на Тес се сви от ужас. Чудеше се кого ли бяха намерили мъртъв този път, със закачена на палтото бележка.

— Извинете ме — каза тя и влезе в гаража, тъй като се нуждаеше от минута насаме с Ейдън.

Той излезе от колата и отпусна рамене, когато я видя.

— Кой беше? — попита тя нервно.

— Майката на Дани Морис.

— Малкото момченце — прошепна Тес.

Дори от три метра Тес забеляза гнева в очите на Ейдън.

— Самоубила се е — отговори той. — Оставила е бележка. Чувствала се е виновна, че не е успяла да запази детето си. И добавила, че съм бил прав.

Тес искаше да го прегърне, но усети, че Ейдън изпитваше нужда да е сам.

— За какво си бил прав?

Той отпусна глава на гърдите си.

— Бях убеден, че тя знае къде се крие бащата. В понеделник вечер, след като приятелчето на кретена ме халоса в бара, отидох в дома й. Казах й, че защитава чудовище. Попитах я каква майка би могла да постъпва по този начин — обясни той и вдигна към Тес измъчените си очи. — Притиснах я прекалено силно.

— Не, Ейдън, не си — успокои го тя, като обви ръце около раменете му и придърпа главата му към врата си. — Не си й казал нищо, което да не е знаела вече. Ако не й пукаше за сина й, каквото и да й бе казал, щеше да е без значение. В бележката пишеше ли къде можете да намерите мъжа й?

Ейдън повдигна глава.

— Да, но го нямаше на нито едно от посочените места. Как разбра?

— Виждала съм същото и преди. Човек обикновено се опитва да оправи нещата, преди да предприеме финалната стъпка. Очевидно и тя е опитала.

Ейдън стисна челюсти.

— Трябваше да е жива, за да свидетелства срещу мъжа си.

— Ти би го направил — тихо каза Тес и очите му проблеснаха.

— Не бих позволил на някакво гнусно копеле да убие сина ми.

— Не всеки постъпва правилно, Ейдън. И не всички са силни — нежно го целуна тя. — Съжалявам.

Той изморено отпусна глава на рамото й.

— Познаваш ли Силвия Арнес?

Тя поклати глава и стомахът й се сви от страх.

— Не.

Ейдън я хвана за раменете.

— Не я познаваш? Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Сърцето й биеше толкова силно, че я заболя.

— Защо?

— Чернокожа, двадесет и три годишна?

— Не, Ейдън, кажи ми защо.

— Защото е мъртва. Хауърд и Брукс от нашия отдел се отзоваха на обаждането тъкмо когато отивах в дома на Морис. Открили бележка, закачена на палтото й.

Гърлото на Тес се сви.

— „За теб се съди по приятелите ти?“

— Да. Сигурна ли си, че не я познаваш? Името в личната й карта бе Силвия Арнес.

Тя поклати глава бавно.

— Може да е имитатор.

— Възможно е. Ще дойдеш ли да я погледнеш, за да сме сигурни?

Тес кимна сковано.

— Разбира се. Трябва да кажа на родителите ми, че излизам.

Ейдън спря до вратата.

— Ще уплашиш баща си с вида си.

Тес затвори очи и се опита да се овладее.

— Сега е по-добре. Той ще разбере, че нещо не е наред, но поне няма да се уплаши.

— Благодаря ти — промърмори Тес. — Не мислех.

— Имаш право.

Ейдън отвори вратата и усмихнато поздрави семейството й.

— Съжалявам, че се забавих толкова, но трябваше да поработя и върху друг случай.

Тес влезе в кухнята след него и срещна погледа на брат си. Вито веднага се досети, че има нещо ново.

— Татко, става късно — каза той. — Хайде да се връщаме в хотела.

Майкъл седна на стола и загледа упорито.

— Не съм сляп и определено не съм малоумен. Кажи ми истината, Тес.

Тя стисна ръката на Ейдън.

— Благодаря ти, че опита — прошепна тя, после погледна баща си. — Татко, Ейдън наистина е трябвало да работи върху друг случай. Но когато си тръгвал, се появило нещо ново, което може да е свързано с мен. Трябва да отида да помогна на полицаите. Моля те, прибери се с Вито. Искам да си починеш. Ще ти се обадя, обещавам.

Майкъл се надигна.

— Няма да я изпускаш от поглед, нали, Рейгън?

Ейдън кимна.

— Обещавам.

 

 

Четвъртък, 16 март, 11:20 вечерта

Спинели и Мърфи ги чакаха в моргата.

— Ако е имитатор, работата определено загрубява — каза Спинели.

— Искам да разбера откъде имитатор ще знае за посланието — изръмжа Мърфи. — Не го споделихме с пресата. Досега. Тълпата около Арнес видя бележката.

Тес се скова.

— Хайде да приключваме с това.

Джонсън ги чакаше до металната маса, върху която лежеше покрит с чаршаф труп.

— Била е застреляна в девет и петнадесет. Изглежда от упор. Куршумът вероятно е четиридесет и пети калибър. Проникнал през гърба й право в сърцето. Ако е усетила болка, била е мигновена.

— Но е била уплашена — промърмори Тес.

Ейдън осъзна, че в момента Тес си представя жената в момента на смъртта й. Това й беше навик. Влизаше в мислите на пациентите си и изживяваше страховете им. Защото държеше на тях.

— Изстрелът е накарал хората наоколо да се разбягат. Настъпила суматоха и никой не е видял нищо — каза Ейдън. — Криминолозите са още на местопрестъплението.

— Чакай — вдигна ръка Мърфи. — Когато този тип застреля Ривера, калибърът беше двадесет и втори. И Джулия мислеше, че е бил със заглушител. Защо е използвал четиридесет и пети калибър, когато наоколо е имало хора?

— Искал е да я намерим бързо — отговори Ейдън.

— Но си е направил труда да закачи бележката на палтото й, макар да е знаел, че всеки момент ще се появи някой — отбеляза Спинели намръщено. — Това не подхожда на внимателния ни убиец.

Тес изправи рамене.

— Моля ви, хайде да действаме. Готова съм.

Ейдън я стисна за ръката. Джонсън дръпна чаршафа и разкри жената. Тес се вторачи в нея.

— Никога не съм… — започна тя, но внезапно млъкна. — Чакайте. Къде беше намерена?

— В университет „Илинойс“. Била…

— Студентка там — довърши тя вместо него.

Гласът й прекъсна, а цветът от лицето й изчезна.

Джонсън бързо й подаде стол и Ейдън я сложи да седне. Тес навлажни устни.

— Казах й „здрасти“. Това е всичко.

Ейдън клекна и я погледна в очите.

— Кога?

— Вчера. Имах нужда от нови ботуши. Защото всичките ми дрехи и обувки са при вас.

Спинели я стисна нежно за рамото.

— В магазина за обувки ли я видя?

Тя кимна.

— Откъде разбра, че е студентка? — попита Мърфи.

— Тя… тя флиртуваше с Вито. Момичетата вечно флиртуват с него. Избрах си ботуши и отивах към касата, а тя беше зад мен. Казах й „здрасти“. След като си тръгнахме, подкачих Вито, и той ми отговори, че била просто хлапе от университета. Тя му казала. А аз само й казах „здрасти“.

Тес едва успя да си поеме дъх.

— Това е всичко — повтори тя, като покри устата си с ръка. — И сега е мъртва. О, господи! Как мога да предупредя хора, които дори не познавам?

Ейдън знаеше как.

— Време е да действаме по-решително. Утре ще се обадя на Лин Поуп от „Чикаго он дъ Таун“. Дължим й услуга и ще й дам ексклузивно интервю.

— Ще станеш звезда — ухили се Мърфи.

Ейдън стисна коляното на Тес.

— Това притеснява ли те? Всички ще разберат.

— Никой няма да говори с мен — прошепна Тес. — Ще се крият, когато ме видят на улицата.

Тя вдигна очи към трупа на Силвия Арнес и стисна устни.

— Но ще останат живи. В теб ли е визитната картичка на Поуп?

Ейдън я извади от джоба си.

— Тес, аз ще говоря с нея.

— Не, аз ще го направя. И аз искам да кажа някои неща на онзи задник. Вземам си живота обратно. Той си мисли, че ще ме принуди да се крия и да хленча. Е, копелето греши. Джонсън, трябва да използвам телефона ти.

— Няма да ти позволя да го направиш — препречи й пътя Ейдън. — Ще го вбесиш толкова много, че ще се втурне след теб.

— По-добре защитена съм от нея — възрази Тес, като посочи трупа на Силвия Арнес. — Всички вие сте около мен. А тя е била сама. Следващата жертва също ще е сама. Мамка му, не искам да има следваща жертва. Нека да се втурне след мен. Ще го чакаме.

 

 

Петък, 17 март, 2:35 сутринта

Тес седна на ръба на леглото на Ейдън.

— Беше чудесно от страна на Лин, че се съгласи да се види с нас.

Поуп и операторът й бяха заснели интервюто, докато Ейдън нервно се разхождаше отстрани.

— Тя ще получи сериозна премия, след като материалът бъде излъчен утре — отвърна Ейдън, като свали вратовръзката си и я метна на скрина.

Напрегната и изнервена, Тес едва се сдържаше на едно място.

— Лин обеща, че ще го излъчи по „Гуд Морнинг, Чикаго“ и „Чикаго он дъ Таун“ — промърмори Тес.

Ейдън съблече ризата си и устата й пресъхна. Облечен, той бе умопомрачително красив. А без дрехи…

— Да, обеща ни — кимна той и я изгледа сериозно. — Тес, нервна ли си?

Тя затвори очи.

— Да.

Ейдън седна до нея и я придърпа към себе си.

— Защо?

— Току-що нарекох един убиец „безгръбначен страхливец“ и го предизвиках да тръгне по петите ми.

Ейдън се засмя кратко.

— Сега ли се сети за това? — целуна я нежно той. — Постъпи както искаше, Тес. И на мен не ми харесва, но да се надяваме, че резултатът ще е добър.

— Не искам да ходя на повече погребения, Ейдън.

— Знам. Скоро ще го намерим и всичко това ще приключи.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— А после какво?

Той не се престори, че не разбира.

— Не знам. Ти какво искаш, Тес?

Тя обмисли отговора си внимателно, както той бе задал въпроса. Отговорът й можеше да промени връзката им. Родена в страх, тя не трябваше да продължи по този начин. Може би тъкмо заради това Тес бе толкова нервна.

— Искам дом и човек, който ме обича.

— Искаш съпруг.

В думите му се долавяше нежен копнеж, от който гърлото й се сви.

— Да — призна тя. — А ако това те плаши, по-добре е да го знам отсега.

— Не ме плаши, Тес. Не и по начина, по който предполагаш.

— А как? Кажи ми, Ейдън.

Той се намръщи.

— Опитвам се. Но май не успявам да се справя добре.

Тя го погали нежно по бузата.

— Ще ти помогне ли, ако си полегнеш?

Тя сложи ръце на косматите му гърди и го бутна нежно назад. Ейдън легна отчасти на леглото, но краката му останаха на пода. Тес се отпусна до него и се повдигна на лакът.

— Отпусни се — нареди му тя.

Той я изгледа притеснено с крайчеца на окото си.

— Добре.

— Не си отпуснат — каза тя, като бавно го погали по гърдите.

— Това няма да ми помогне да се отпусна, Тес.

Ръката й спря.

— Съжалявам. Коя беше Шели? И как те нарани?

Той затвори очи.

— За известно време беше най-добрата ми приятелка. Или поне така си мислех.

— Раните, нанесени от приятел, заздравяват трудно.

— Когато бях дете, най-добрият ми приятел бе Джейсън Рич — започна Ейдън. — Бяхме адски близки и страхотни беляджии — усмихна се той. — Знаеш ли, че зелените пластмасови войничета се разтапят в тенджера, сложена на котлона?

— Не, но аз си играех с един от войниците на Вито. Казваше се редник Джо. И си падаше по моята Барби. Мисля, че щях да се ядосам, ако ми бе съсипал тенджерата.

— И майка ми реагира по същия начин. Когато бяхме на десет години, Шели се нанесе в съседната къща. Майка й беше разведена, а това бе сериозна работа в нашия квартал.

— И в моя също. Шели присъедини ли се към топенето на войничета?

— Не. Нали разбираш, Шели си падаше по Джейсън и аз бях излишният.

— И аз се чувствам така, когато съм с Джон и Робин — небрежно отвърна тя.

Ейдън отвори очи.

— Можеше да ми кажеш за Робин.

— Не ме попита — спокойно отговори Тес. — А и това никога не е било от значение за мен. Те са мои приятели. Джейсън и Шели останаха ли твои приятели?

— Разбира се, но всичко се промени, когато влязохме в пубертета. Джейсън и Шели бяха неразделни. Шели забременя, когато бяхме на седемнадесет години. И двамата с Джейсън избягаха от къщи, за да се оженят.

— Мили боже — промърмори Тес.

— Майката на Шели вече бе омъжена повторно за заможен мъж. Тя се премести и подари старата къща на Шели и Джейсън. После Шели пометна — въздъхна той. — Но не искаше да е разведена като майка си, а и обичаше Джейсън, затова останаха заедно. Аз пък реших да стана ченге като баща ми и брат ми. Джейсън постъпи по същия начин. Аз станах патрулиращ полицай, а Джейсън отиде в отдел „Наркотици“ — продължи Ейдън, като поклати глава тъжно. — Хванаха го да „конфискува“ дрога за лична употреба. Уволниха го. Шели бе съсипана. Джейсън беше… — Той стисна зъби. — Имаше склонност към самоубийство.

— О, не — изохка Тес.

— Но приятелчето ми държеше на жена си. Не е искал тя да го намери мъртъв. Затова отишъл в апартамента ми. Изгълтал безброй хапчета заедно с половинка „Джак Даниълс“. И заспал. Дванадесет часа по-късно се прибрах от работа и го намерих мъртъв.

— Твърде жестоко от негова страна — отбеляза Тес мрачно.

Ейдън отвори очи.

— Мислех, че проявяваш съчувствие към самоубийците.

— Съчувствам на емоционалната травма или на психическото заболяване, които подтикват хората към самоубийство. Съжалявам близките им. Уважавам онези, които се опитват да получат помощ. Джейсън е имал хубав живот и го е затрил. И те е наранил с действията си. Това е гнусно.

— Винаги съм разсъждавал по този начин и се чудех дали не греша.

— И аз бих реагирала така, ако човек, когото обичам, се самоубие. Освен ако не е бил с тежко психическо заболяване. Той беше ли болен?

— Не знам. И вероятно никога няма да разбера. Но Шели бе отчаяна. Нямаше доход, нито застраховка за живот. Нито пенсия. Нямаше образование, нито човек, на когото да се облегне.

— Освен теб.

— Освен мен. Сближихме се. Беше ми харесвала още като дете, но тя винаги беше момичето на Джейсън. А сега бе моя. Бях щастлив.

— И изпитваше чувство за вина?

— Малко. Да. Както и да е, помолих Шели да се омъжи за мен и тя се съгласи. Бях спестил малко пари и й купих хубав диамантен пръстен.

— Тя хареса ли го?

— Каза, че го харесва. Но не го показа на приятелите ни. Веднъж намекна, че искала по-голям диамант, но аз отказах. Не можех да си го позволя. Новият съпруг на майка й обаче беше натрупал състояние на борсата. И майка й купи по-голям пръстен.

— О, боже.

— Да. Това беше първото ни скарване. Но не и последното. Татенцето тънеше в мангизи и проявяваше щедрост. Шели получаваше нови дрехи, кожи. После каза, че искала къща в Норт Шор. Таткото щял да помогне.

Да, това със сигурност бе наранило гордостта на Ейдън.

— И ти отказа.

— Разбира се. Задникът ме гледаше отвисоко всеки път, когато се срещнехме.

— И кое беше камъчето, което преобърна колата?

— Татенцето ми предложи работа — презрително каза Ейдън. — Не я приех и Шели се нацупи. Щял съм да получавам три пъти повече от заплатата на ченге. Заплата на ченге — повтори той мрачно. — Каза го точно по този начин. Сякаш бе нещо, от което трябваше да се срамувам.

Тес се опитваше да не осъжда мотивите на семействата на пациентите си, без да ги познава. Но този човек не бе неин пациент. Беше любовникът й и бе наранен.

— Тя не те е обичала. В противен случай нямаше да се опитва да те промени. И не те е познавала, щом си е мислела, че ще може.

Ейдън въздъхна.

— Благодаря ти.

Тес сплете пръсти с неговите.

— И?

— Това е всичко.

Не беше. Но той не възнамеряваше да каже повече засега.

— Добре.

Ейдън отвори очи.

— Добре? Това ли е?

Тес се усмихна.

— Искаш да се нацупя ли? Не е в моя стил — каза тя и облегна глава на рамото му. — Но има още едно нещо, което искам да си изясним.

Той се скова.

— Какво?

— Харълд Грийн.

Ейдън се надигна рязко.

— Не.

Тес потръпна.

— Защо не?

— Защото… — Той стана и отиде до прозореца. — Защото не искам да говоря за него. Беше инцидент, нищо повече. Край на разговора.

— Така каза снощи и на баща си.

— Тес, забрави за това. Моля те.

— Не мога. Щом не искаш да говориш, поне ще ме изслушаш ли?

— Мога ли да те спра? — грубо попита той.

Тес се опита да не обръща внимание на обидата.

— Да. Кажи ми да млъкна и ще заспя.

— Казах ти „не“, но все още говорим по въпроса — отвърна той с леден глас.

— Добре — кимна тя с пресилено спокойствие. — Късно е, Ейдън. Хайде да спим.

Тя му хвърли безпомощен поглед през рамо, влезе в банята и затвори вратата.