Карън Роуз
Не можеш да се скриеш (19)

17.

Четвъртък, 16 март, 9:35 сутринта

Джак чакаше Ейдън и Мърфи в апартамента на Бейкън.

— Рик настоява да продължим да търсим скривалището му. Убеден е, че е някъде тук.

— Ще го направим. Но първо трябва да разберем какво точно е станало — отвърна Ейдън, като пристъпи към вратата на банята. — Прострелян, нарязан, отровен и удавен. Как?

— Знаем, че удавянето е било бързо — каза Мърфи. — Отравянето е било преди рязането. В противен случай разрезите нямаше да са толкова спретнати. Остава прострелването.

Ейдън се замисли.

— Мисля, че прострелването е било първо.

— Защо? — попита Мърфи.

— Помниш ли как вчера намерихме дрехите му?

— Да, ето тук — посочи Мърфи към краката си. — Риза, вратовръзка, панталон, боксерки и чорапи. Сакото му беше във всекидневната.

— Сакото му миришеше на нафталин и цигарен дим.

— Също като в дома на майка му.

— Но не и на котешка пикня. Досега не се бях замислял за това. Едва ли можеш да държиш костюма си в онази къща, без да се пропие от вонята на котки. Униформените му ризи със сигурност воняха.

— Вчера намерихме кашони с дрехи във всекидневната — обади се Джак. — Силна миризма на нафталин. Но не усетих котешка урина.

— Има склад някъде — усети се Мърфи. — Но защо първо прострелването?

— Защото костюмът му миришеше и на пот, а ризата — само на цигарен дим и омекотител.

Мърфи повдигна вежди.

— Ризата е била чиста.

— Човекът има обоняние — засмя се Джак. — Аз обаче имам орлов поглед. Погледнете тук.

Ейдън проследи пръста му, насочен към далечната стена на банята.

— Дупка.

Предишния ден не я бяха видели, разсеяни от фалшивите улики.

Джак мина покрай тях и огледа малката дупка.

— Може да е от куршум. Ако е така, някой го е извадил. В момента няма друго освен разронен талашит — каза той, като се обърна към тях и погледна Мърфи. — Отиди в коридора.

Мърфи се подчини и Джак застана в преддверието с гръб към вратата.

— Аз съм Бейкън, а ти държиш пистолета — каза той на Мърфи и проследи въображаема траектория във въздуха. — Ако се съди по местоположението на дупката, ръста на Бейкън и раненото му рамо, убиецът е стоял някъде там, където си сега. Той е по-нисък от Бейкън с около пет-десет сантиметра. Бейкън е бил метър и седемдесет и осем. Така че нашият човек е метър и седемдесет и два най-много.

Ейдън се усмихна мрачно.

— Значи си имаме работа с антисоциален воайор с наполеонов комплекс. Добре, приближаваш се към Бейкън иззад гърба и го прострелваш в рамото. Защо?

— За да го принудиш да падне във ваната или да погълне отровата? — замисли се Мърфи.

— Или и двете — каза Ейдън. — Джак, прострелян си в дясното рамо. Какво ще направиш?

Джак притисна лявата си ръка към дясното рамо.

— Ох — изстена той.

Ейдън се засмя.

— Сега лявата ти ръка е окървавена.

Джак кимна.

— Ще отида да взема луминола.

 

 

Тридесет минути по-късно Джак изгаси лампите и на пода заблестяха отпечатъци от обувки, а на стената между клозета и мивката — идеално оформен отпечатък от ръка.

Ейдън вдигна крака си над отпечатъка на пода.

— Аз съм тринадесети размер. Това май е девет, нали?

— Нещо такова — потвърди Джак. — Изглеждат като отпечатъци от елегантни обувки. Значи нашият човек е около метър и седемдесет и носи обувки девети размер. Все пак е начало. Любопитен съм за отпечатъка от ръката.

Банята имаше фриз от тапети на сини цветя. Над него беше боядисаната стена, а отдолу — син тапет. Отпечатъкът бе върху долната част.

— Ако аз съм Бейкън и залитам, окървавената ми ръка ще се опре много по-високо. Да видим защо не е станало така.

Джак прокара метална пила под фриза и подръпна леко тапета, който се отдели изцяло от стената.

— Не е залепен — отбеляза Мърфи.

Джак погледна през рамо.

— Ъгълчетата са захабени. Някой го е дърпал често.

Пулсът на Ейдън се ускори.

— Скривалището му — извика той развълнувано, като си помисли, че откритието щеше да спести много проблеми на Тес. — Побързай, Джак.

— Как искаш да го направя? Бързо или правилно?

— И двете.

— Звучиш като Спинели — ухили се Джак.

— Така си е. Побързай, Джак.

Джак пъхна пръст в дупка в стената.

— Запали лампата, Ейдън — нареди му той, като издърпа панел от стената с размери половин на един метър.

— Е? — нетърпеливо попита той, когато Джак освети дупката.

Джак се обърна и поклати глава.

— Празно е.

Ейдън съкрушено отстъпи назад.

— Не искам да й съобщавам тази новина — каза той и отново му се прииска да можеше да съживи Бейкън, за да го очисти със собствените си ръце.

Джак въздъхна.

— Тя е голямо момиче. Може да се справи по-добре, отколкото си мислиш.

Ейдън изпъна рамене и си помисли, че Джак всъщност беше прав. Тес беше силна жена. Можеше само да се надява и той самият да бъде толкова силен.

— Прав си — тъжно потвърди той. — Тес каза, че ако записите излязат на бял свят, ще направи график за туристически посещения.

— Е, аз няма да съм от посетителите — отвърна Джак. — Държа на брака си и… — Той насочи поглед към юмруците на Ейдън. — И на лицето си.

Мърфи се закашля.

— Хайде да приключим с това, Шерлок — добави той сухо.

— Добре. Аз съм Бейкън — съсредоточи се Ейдън. — Връщам се от пазарлъка с Лин Поуп и очаквам Тес да ми плати сто бона. Изненадан съм от посетител — заяви той, като погледна към Мърфи и внезапно се усети. — Убиецът е дошъл за записите.

— И е дошъл подготвен. Оставил ни е спретнати улики и е искал да се увери, че ще търсим камери. Какво ли в тези записи кара момчето ни да се страхува?

— Трябва да разберем. Е, ти казваш: „Заведи ме при записите“, а аз ти отговарям: „Върви по дяволите“.

— А аз те прострелвам, за да те накарам да ми ги покажеш. Но куршумът само одрасква ръката ти. И отново ти заповядвам да ми покажеш записите.

Джак потупа стената.

— Ръцете ти са окървавени, когато изпълняваш заповедта.

Мърфи посочи ваната.

— А сега ти нареждам да влезеш във ваната, защото все още съм насочил пистолет към теб.

— Аз влизам във ваната, а ти ме принуждаваш да вдишам отровата.

— Намерихме фасове във ваната — намеси се Джак. — Веднага ще ги изпратя за анализ.

Ейдън кимна.

— Не мога да мръдна, а ти ме срязваш, пускаш водата и ме гледаш как кървя.

— Но това отнема прекалено дълго време или пък просто съм жестоко копеле — довърши Мърфи. — Затова натискам главата ти под водата, а след като вече си умрял, оставям трупа ти да бъде намерен от тъпите ченгета.

Ейдън се вторачи във ваната.

— После почистваш стената, сменяш ризата и оставяш уликите, с които да заблудиш тъпите ченгета. А това ти предоставя достатъчно време да планираш следващото убийство — замислено каза той и се обърна към Мърфи с мрачен поглед. — „За теб се съди по приятелите ти.“

 

 

Четвъртък, 16 март, 11:00 сутринта

— Уха — подсвирна Мърфи, когато влезе в офиса на Тес. — Клейбърн е свършил страхотна работа тук.

— Знам — кимна Ейдън намръщено. — И снощи едва не свърши същата работа с Тес.

Мърфи се усмихна.

— Иска ми се да можех да го видя, след като Тес е приключила с него.

Дениз излезе от кабинета на Харисън с кашон с боклуци в ръце. Стресна се, когато видя полицаите, и примигна уплашено.

— Мога ли да ви помогна?

— Дойдохме да се видим с Тес — отговори Ейдън, като я изгледа внимателно.

Дениз бе изненадана от появата им. Изненадана и уплашена. Ейдън се зачуди защо.

— Тя е в кабинета си от сутринта — каза Дениз, като махна към леко открехнатата врата. — Влизайте.

Ейдън бутна вратата и влезе. Тес стоеше в средата на стаята, хванала бележник в ръка. Косата й бе хваната на конска опашка, която я правеше да изглежда едновременно адски млада и много сексапилна. Тя се обърна и мигновената й тревога се замени с радост.

— Ейдън! И Мърфи — добави тя, когато Мърфи се престори на обиден.

— Доста си напреднала — забеляза Ейдън.

— Е, поне разкарахме изпотрошените мебели — каза тя, като повдигна ръката си, на която висеше малък фотоапарат. — Правя снимки и си водя бележки за иска към застрахователната компания.

— Сама ли си тук? — намръщи се Ейдън.

— Дениз е в кабинета на Харисън. Вито е долу с момчетата, които изнесоха по-големите неща. Джон се отби — усмихна се тя, — а Робин ми изпрати супа.

Ейдън се усмихна.

— Никаква супа за теб.

Тес се засмя и бузите й порозовяха. Ейдън усети, че в момента тя си спомня предишната нощ, когато й бе казал същото, докато лежеше върху нея. Той се размърда неловко и се опита да потисне неочакваната си ерекция.

Тес се прокашля.

— Ейми ми донесе саксия с някакво растение. Много я бива в градинарството, но аз вероятно ще оставя проклетото нещо да умре. Е, какво става?

— Бейкън не се е самоубил, Тес — отговори Ейдън. — Бил е убит.

Тя въздъхна тежко.

— Разбирам. Значи още не сме приключили?

— Не. Искам много да внимаваш. Непрестанно трябва да си нащрек. И никога да не си сама. Ясно ли е?

— Мислех си, че е прекалено хубаво, за да е истина. И ти си го мислеше. Ще съобщя на Ейми, Джон и Робин отново да бъдат нащрек.

Ейдън копнееше да я целуне и да прогони страха й.

— А ти ще кажеш на Вито — добави тя.

— Какво да ми каже? — попита Вито.

— Сагата продължава. Момчето с камерата е било убито. Приятелите ми все още са изложени на риск.

Вито се намръщи.

— Страхотно. И какво, по дяволите, правите по въпроса, момчета?

— Разследваме — спокойно отговори Ейдън. — Кога си тръгваш?

Вито се усмихна мрачно.

— Не достатъчно скоро за теб.

Тес отегчено въздъхна.

— Вито, престани. Ейдън, родителите ми искат да се запознаят с теб довечера. Мога ли да използвам кухнята ти? Искам да приготвя вечеря.

Ейдън мечтаеше да я докосне, но мрачният поглед на Вито го накара да задържи ръце в джобовете си.

— Разбира се. Ключът нали е още у теб?

— Да. Доли ще ме изяде ли?

— Вероятно не. Ако започне да ти ръмжи, повикай Рейчъл. Тя се прибира от училище в три. А аз ще се върна към седем.

— По-добре да е осем — отвърна Тес тъжно. — Опелото на Харисън е в седем.

— Аз ще дойда с теб. А сега трябва да тръгваме — каза той, като хвърли бърз поглед на Вито. — Отиваме да разследваме.

Мърфи му се ухили, докато отиваха към асансьора.

— Родители?

— Просто не забравяй да дариш застраховката ми за живот на някое благотворително дружество. Ясно ли е, Мърфи?

Партньорът му се засмя.

— Няма проблеми.

 

 

Четвъртък, 16 март, 11:00 сутринта

Андрю Постън, син на съдия от местния съд, вече бе навън под гаранция, докато останалите момчета, които бяха изнасилили Мари Котрел, всички от бедни семейства, все още лежаха в областния затвор. На предварителното изслушване бе заявил грубо на съдията, че не е виновен. После го чуха да мърмори, че ако пипне човека, който го е издал, ще го убие с голи ръце.

Постън имаше огромни ръце, така че заплахата му не беше за пренебрегване. Адвокатът му го посъветва да си държи устата затворена, а Постън му отвърна с няколко творчески идеи за местата, където може да си навре съвета. Да, хлапето определено имаше стил. След няколко години можеше да е страхотна сила, стига да успееше да опази задника си вън от затвора. А това нямаше да е лесно. Жертвата бе казала първо неговото име. Ако беше само това, нямаше да е толкова лошо, тъй като половин дузина момчета щяха да се закълнат, че сексът е бил по взаимно съгласие. Но друг свидетел анонимно бе потвърдил самоличността на изнасилвача, твърдейки, че Постън е бил в дома на жертвата пиян, буйствал е и е отправял нежелани сексуални аванси към момичето.

Анонимният свидетел трябваше да изчезне. В противен случай Андрю Постън щеше да се сдобие с досие на престъпник. Една весела нощ с курва, която си го просеше, можеше да съсипе живота на младежа. Затова свидетелят трябваше да изчезне.

Разбира се, фактът, че свидетелят бе най-краткият път до Ейдън Рейгън, бе просто късмет. Наистина чудесен късмет. Защото и Ейдън Рейгън трябваше да си отиде. Беше станал прекалено близък с Чикотели. За първи път откак годеникът й я бе зарязал, тя… правеше секс.

Това трябваше да спре. Рейгън трябваше да изчезне. Убийството на ченге беше опасно и нямаше да мине незабелязано или ненаказано. По-разумно бе Ейдън да бъде подплашен.

Сега Андрю и баща му, съдията, се прибираха у дома. Паркираха джипа, марка „Лексус“, на частния път, а госпожа Постън ги посрещна пред вратата. На лицето й бе изписана тревога, а в ръката й имаше голям подплатен плик.

Беше доставен сутринта, адресиран до Андрю. Разбира се, ако майка му го бе отворила, работата щеше да се провали. Тя вероятно щеше да съобщи в полицията за съдържанието му. Или може би не. Както и да е, сега Андрю държеше плика в ръцете си и като се съдеше по долитащите звуци, явно го отваряше. След миг момчето откри диска и приложената бележка, на която пишеше „Пусни ме“. Последва дълга пауза. Записът беше приглушен и не съвсем ясен, но щеше да му разкрие всичко, което искаше да узнае. От устата на Андрю изскочи зверска псувня. Чудесно! Дочу се неясен шум, после момчето заговори:

— Хей, аз съм. Знам кой ме предаде. Рейчъл Рейгън. Малката кучка шпионка.

Андрю се заслуша за момент, после се засмя.

— Прав си. Щеше да е много по-добра от Мари. Направи ми услуга, моля те. Предай й моята благодарност за това, че е уведомила ченгетата. Рейчъл трябва да е наясно, че знаем за предателството й. Убеди я, че ако не се откаже от показанията си, ще съжалява. Направи го още днес. Благодаря ти, приятел. Бих го свършил лично, но трябва да се спотайвам няколко дни, докато нещата се уталожат.

Загърмя оглушителна рок музика. Явно разговорът беше приключил. Какофонията също приключи с натискането на бутон в колата. Беше време да се залови за работа. Натисна педала за газта. Беше време да види местните новини, за да разбере дали трупът на Мардж Хупър вече е била открит.

Чикотели щеше да се разстрои от новината. Великолепно! Бе загубила добър приятел в лицето на Хюз, а сега и случайна позната в лицето на Хупър. Скоро щеше да загуби и любовника си Рейгън.

Той непременно щеше да я зареже, когато научеше, че сестра му е изложена на риск. Скоро Рейчъл щеше да бъде предупредена от приятелите на Постън, а детективът щеше да получи съобщение за много по-сериозна разправа със сестра му, в случай че не изостави приятелката си. Рейгън беше умен човек и щеше да избере правилния път.

Следващият удар щеше да е още по-коварен. Напълно непознат човек, който бе имал лошия късмет да влезе в случаен контакт с Тес Чикотели. Това щеше да я подлуди. Щеше да я накара да почувства огромна вина. Щеше да се страхува да излезе от апартамента си. Прекрасна мисъл.

Разбира се, ударът, който щеше да я съсипе напълно, щеше да е насочен по-близо до дома й. Семейството й. Изборът бе станал още по-голям с пристигането на брат й и родителите й от Филаделфия. Неочакван развой на събитията. От една страна, семейните й проблеми бяха разрешени и тя вече не бе сама в града. Това беше лошо. От друга страна, иронията щеше да е пълна. Тъкмо когато семейството се сдобри, някой от тях щеше да загине. Кой по-точно? Брат й или родителите й? Кое щеше да я нарани повече?

Но първо… беше ред на непознатия.

 

 

Четвъртък, 16 март, 12:15 на обед

— Това не е редно — промърмори Тес, застанала до брат си пред кабинета на доктор Фенуик от борда по лицензиране. — Знаят, че не съм извършила нищо лошо, но въпреки това са решили да ми отнемат лиценза. От което изглеждам още по-виновна.

— Трябваше да доведем Ейми — каза Вито. — Тя щеше да се справи с тая гадост.

— Прав си. Просто не мислех, че ще са толкова несправедливи.

— Хайде да тръгваме! Татко сигурно е буден и ни чака за обяд — каза тя и се запъти към стълбището.

— Доктор Чикотели?

Тес застина, протегнала ръка към вратата.

— Репортери — изръмжа Вито тихо. — Хайде, тръгвай!

— Чакайте — извика млада жена, облечена в делови костюм. — Вие ли сте доктор Чикотели?

— Аз съм — отговори Тес. — А вие коя сте?

Жената й подаде купчина документи.

— Призовката ви е връчена.

Зашеметена от изненада, Тес пое документите, после прочете най-горната страница.

— Ще ме съдят.

Вито грабна листата и бързо прочете написаното.

— Кой?

— Пациентите ти те съдят, защото си предала картоните им на полицията — каза той и се намръщи. — Нямаше избор. Получи съдебна заповед.

Тес се засмя мрачно.

— Болка и страдание. Пет милиона долара. Това няма да издържи в съда, но ще ми струва доста, за да се преборя.

— Откъде знаят, че си предала картоните им?

Тес поклати глава.

— Нямам представа. По новините не казаха нищо. Мамка му! Какво ли ще е следващото?

В същия миг мобифонът й иззвъня, местен номер, който не разпозна. Изкуши се да не вдигне, но после си помисли, че можеше майка й да звъни от хотела.

— Чикотели — представи се тя.

— Тес? Рейчъл е.

Гласът на момичето прозвуча странно.

— Тес, имам нужда от помощта ти. Спешно е.

Тес изслуша молбата, после се втурна надолу по стълбите.

— Побързай, Вито — извика тя на брат си.

 

 

Четвъртък, 16 март, 1:30 следобед

Ейдън вдигна глава, когато кафявата торба се появи на бюрото му. Спинели стоеше до него с мрачна усмивка.

— Поздравления.

Ейдън отвори кесията и подуши.

— Баклава. Трогнат съм, Марк — сухо каза той.

— Чух, че това е любимият ти подкуп — ухили се Спинели, после отново доби сериозен вид. — Чувството ти за Бейкън се оказа вярно. Беше прав и за това, че сутрешният ми коментар беше несправедлив. Показа впечатляващ самоконтрол и способност за съсредоточаване при тези обстоятелства.

Ейдън се изчерви и сви рамене.

— Беше прав отчасти. Имам и личен интерес в случая — призна той, като посочи купчината документи на бюрото си. — Не съм се занимавал със случая на Дани Морис от два дни. Баща му може да е вече в Мексико.

— Не е. Крие се някъде наоколо. И скоро ще се появи.

— Звучиш доста уверено.

Спинели седна на края на бюрото му.

— Сигурен съм. Бащата на Дани не се интересуваше от детето си. И по тази причина не може да повярва, че някой друг би се загрижил за него. Но ти го направи и когато мръсникът излезе от бърлогата си, ще го чакаш. Мини през любимите му места на път за вкъщи довечера. Ако непрестанно се появяваш там, приятелите му ще се изнервят. И някой ще проговори.

— Благодаря. Това помага.

Ейдън изпитваше вина, задето от няколко дни пренебрегваше случая с горкото дете.

Спинели скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, с какво разполагаме, Ейдън?

— Открихме празното скривалище на Бейкън в апартамента му и се обадихме на Рик. Той каза, че в повечето случаи тези типове си правят копия. В момента Мърфи е в склада, който Бейкън е държал под наем. Преценихме, че не е необходимо и двамата да сме там. Върнах се, за да поработя върху връзката на Дейвид Бейкън и Никол Ривера с нашия човек.

— Добра работа свършихте с откриването на склада — похвали го Спинели.

— Не беше особено трудно. След като получихме заповедта за обиск на дома на майка му, намерихме разписките от склада в кухненското й чекмедже — обясни Ейдън, като подуши ръкава си и се намръщи. — Никога няма да се измирише.

Спинели се засмя.

— Не исках да го кажа, но няма да е лошо да се прибереш и да се преоблечеш, преди да отидеш у Тес довечера — закачи го той, после го погледна сериозно. — Е, откри ли някаква връзка?

Ейдън погледна купчината хартии отвратено.

— Не още. Ривера е била актриса и келнерка. Бейкън е бил бивш затворник, който продавал електронни устройства. Проверих телефонните им сметки и банковите им баланси, но нищо не се появи. Единственото общо между тях е било, че и двамата са се нуждаели от пари. Ривера е била принудена да напусне жилището си и да наеме друго в кофти част на града, тъй като не е имала пари да си плати наема. Ако е получавала нещо от нашия човек, то не е отивало, за да си плати сметките. По-късно ще се видя с бившата съквартирантка на Ривера. Надявам се да получа някаква информация от нея.

— Дръж ме в течение.

След като Спинели си тръгна, Ейб се приближи към бюрото на Ейдън с документи в ръка.

— Довършвам документацията на Клейбърн — съобщи му той и се ухили. — Тес го е подредила страхотно, Ейдън. Клейбърн имаше вид на човек, изкарал няколко рунда с шампион по бокс.

Ейдън поклати глава.

— Никога преди не съм бил толкова уплашен.

— Разбирам те напълно. Мия и аз се занимавахме с него няколко часа снощи. Най-после си призна защо се е страхувал някой освен Тес да види картона му. Кандидатствал е в полицейската академия и не е искал историята на заболяването му да излезе наяве и това да намали шансовете му за успех.

Ейдън се сгърчи.

— Но профилът за личността му щеше да покаже на комисията, че той не е подходящ за ченге.

— Човек може само да се надява. Другото, което искахме да разберем, беше откъде е знаел, че Тес е с теб в къщата на мама и татко. Накрая Клейбърн призна, че някой му се обадил по телефона и го посъветвал да огледа дома ти. Дори му дал адреса. Не казваше кой, но взех сметките за домашния му телефон и за мобифона му. Един от номерата беше на нерегистриран мобифон и ми дойде идея. Разполагаш ли с някоя от сметките на Тес?

Ейдън започна да рови из купчината документи и намери сметките от телефона в офиса й.

— Имаше само едно обаждане на домашния й телефон — първата нощ със Синтия Адамс. Следващите две бяха на служебния й телефон — каза той, като се вторачи в Ейб. — Тес не ни позволи да подслушваме служебния й телефон. Заради лекарската тайна.

— Твоят човек е наясно с това — отвърна брат му. — И се възползва от етичността й.

Ейдън сравни сметките на Клейбърн и на Тес. Пулсът му се ускори.

— Има съвпадение. Обаждането за Сюърд. Направено от Никол Ривера. Не открихме мобифон в дома на Ривера.

— Убиецът го е взел.

— Заедно с палтото и перуката. Същият нерегистриран номер. Копеле! Казал е на Клейбърн къде е Тес.

— Още не сме съобщили името на Клейбърн на пресата, Ейдън. Но беше оповестено по полицейския канал, тъй като го бяхме обявили за издирване.

Ейдън стисна зъби.

— Значи копелето знае, че Тес е с мен. И я е използвал за стръв. Гнусен тип. Винаги успява да накара някой друг да му свърши мръсната работа.

Той се вгледа отново в телефонната сметка на Тес и се намръщи.

— Не бях забелязал това преди. Бях толкова зает да оглеждам входящите обаждания, че не съм обърнал внимание на изходящите.

Ейб застана зад него и се наведе над рамото му.

— Имаш предвид обаждането до 911?

— Да. Ривера се е обадила на Тес за Сюърд в три и петнадесет. Тя изфучала навън и наредила на Дениз да звънне на 911.

— Дениз е секретарката?

— Да.

Ейдън се намръщи още по-силно и прелисти сметката от мобифона на Тес.

— Тя ми звънна в три двадесет и две, седем минути по-късно.

Ейб се изправи.

— Но Дениз се е обадила на 911 чак десет минути след като Тес е тръгнала към дома на Сюърд.

Ейдън погледна през рамо.

— Тес се чудеше защо ченгетата са се забавили толкова, преди да се появят в апартамента на Сюърд. Не е смятала да се намесва, но Сюърд бил опрял пистолет в главата на жена си. Тес се е надявала, че ченгетата ще са пристигнали там преди нея.

— И те щяха да бъдат, ако Дениз им се бе обадила веднага, както е трябвало да направи. Защо ли не им е звъннала веднага?

Ейдън се замисли за секретарката. Тя имаше достъп до картоните на Тес, както и до пациентите й. Не само до историите им, но и до адресите и телефоните им. Била е в офиса, когато куриерът е доставил диска със записите на Бейкън. А по-рано същия ден се бе уплашила и не бе посмяла да го погледне в очите, когато двамата с Мърфи бяха отишли да съобщят на Тес новината за убийството на Бейкън.

Ейдън започна да оглежда документите по бюрото си.

— Дениз Мастерсън. Вече я проверих. Няма криминално досие. Работи за Тес и Харисън от пет години. Преди това е била в колеж. Няма сериозни дългове. Шофира десетгодишна кола и си дели наема със съквартирантка. Това е всичко, което знам — заяви Ейдън и въздъхна. — След час имам среща с бившата съквартирантка на Никол Ривера. После ще се отбия да поговоря с Дениз.

— Можеш да попиташ Тес.

— Какво да попиташ Тес?

Тес стоеше загледана в двамата мъже, които се обърнаха изненадани към нея. Отзад си приличаха страхотно — широки гърбове в бели ризи и черни панталони. Еднакви тъмнокоси глави, еднакви презраменни кобури. Но тя бе убедена, че и в цяла стая, пълна с еднакви мъже, би разпознала Ейдън. Беше го галила нежно снощи, а сега се налагаше да му съобщи ужасна новина.

Ейдън присви очи.

— Какво има?

— Седнете. Й двамата.

— Тес…

Тя вдигна ръка.

— Моля ви.

Ейдън седна на стола, а Ейб — на бюрото му. И двамата я погледнаха разтревожено.

— Става дума за Рейчъл.

Мъжете скочиха на крака едновременно и лицата им пребледняха. Тес въздъхна и ги погледна.

— Не е наранена лошо.

— Къде е? — запита Ейдън с леден глас. — Тес, не си играй с нас.

— Приличам ли на човек, който иска да си играе? — рязко попита тя. — Сядайте. Точно по тази причина Рейчъл не се е обадила на никой от вас. Чака в коридора с Вито. Опитала се да звънне на Кристен и на другата си снаха, но се е включила гласовата им поща. Не е искала вие или родителите ви да я видите в този вид, затова се е обадила на номера, който й дадох снощи, когато й помагах с домашното. Помоли ме да се срещнем в дома ти, за да й помогна да се почисти, преди да се види с вас.

Ейдън преглътна уплашено.

— Не й помогна, нали? Ще имаме нужда от… доказателства.

— Заведох я в спешното отделение — обясни Тес, после, когато забеляза как Ейдън и брат му настръхнаха, добави бързо: — Не защото положението е толкова лошо. Тя просто имаше нужда от няколко шева. Повиках ченге, което направи снимки и изготви доклад. После я доведох направо тук.

Тес коленичи до стола на Ейдън и го хвана за ръка.

— Някой я е набил и е съдрал дрехите й. Изглежда по-страшно, отколкото е. Не са я наранили по друг начин. Разбираш ли ме?

Той кимна сковано.

— Кой?

— Две момчета от училището й. Рейчъл е минала през ада днес следобед. Не влошавай състоянието й. Махни този поглед от лицето си — нареди му тя и погледна към Ейб. — Ти също. И двамата изглеждате готови на убийство. Рейчъл се страхува, че ще си изпуснете нервите и ще си навлечете неприятности, които ще ви струват работата.

Ейб си пое дъх и отпусна стегнатите мускули на лицето си.

— Иди я доведи.

Тес забърза към коридора. Рейчъл чакаше търпеливо в компанията на Вито, наметната с новото палто на Тес, вдигнала яката му до ушите си.

— Готови са, хлапе — каза Тес. — Хайде да приключим с това.

— Ще побеснеят — прошепна Рейчъл с треперещи устни.

— Разбира се. Имат право да побеснеят, но те са добри хора. Няма да направят нищо глупаво.

Тес хвана Рейчъл за ръка и я въведе в стаята, където братята й я чакаха нетърпеливо. Един поглед към лицето й им бе достатъчен да стиснат юмруци.

Рейчъл се опита да се усмихне.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда.

Благодарение на малко лед и на навреме оказаната медицинска помощ тя наистина не изглеждаше прекалено зле.

Ейдън се насили да се усмихне.

— Не знам, хлапе. Изглеждаш доста зле — каза той, като дръпна стола от бюрото си. — Сядай и ни разкажи.

Рейчъл се подчини и седна предпазливо.

— Качвах се сред цяла тълпа ученици по стълбището в училище. Мисля, че всичко беше предварително планирано, защото внезапно звънецът удари и тълпата се разпръсна. Сграбчиха ме и ми закриха очите. Борих се, но бяха много по-едри от мен.

Ейдън и Ейб пребледняха още повече и Рейчъл потрепери.

— Уплаших се, че ще ми направят това, което сториха на Мари, но не се случи. Натъпкаха парцал в устата ми и ме удариха. Съдраха ризата ми и започнаха да блъскат лицето ми в тухлената стена. Заповядаха ми да преброя до петдесет, преди да стана. Не отидох в канцеларията, защото щяха да повикат мама и татко, а не исках те да се тревожат. Затова се измъкнах през аварийния изход и си тръгнах пеша.

Ейдън избърса изпотените си длани в панталона си.

— Алармата не се ли включи?

— Не. Учениците вечно я повреждат, за да могат да бягат от часовете.

— Те казаха ли ти нещо, Рейчъл? — попита Ейб.

Тя сви рамене.

— Наредиха ми да си държа устата затворена. Нарекоха ме с някои обидни имена.

Ейб нежно повдигна брадичката й.

— Мислиш ли, че можеш да ги идентифицираш?

— Да — мрачно кимна Рейчъл. — Ще мога, защото по-късно ги видях. Когато ги заловите, ще ги идентифицирам.

— Рейчъл даде имената им на ченгето, което изготви доклада — намеси се Тес. — Момчетата сигурно вече са прибрани от патрулната кола.

Ейдън се усмихна.

— Това е моето момиче — каза той с възхищение и докосна нежно превръзката над веждата на сестра си. — Колко шева, хлапе?

— Само три.

— Хей, миналата година беше по-зле, когато падна на ледената пързалка. Колко бяха тогава? Девет?

— Единадесет — облекчено въздъхна Рейчъл. — По-спокойни сте, отколкото очаквах.

Усмивката на Ейдън се изпари.

— Просто съм адски добър актьор, хлапе.

— Защо не ни се обади, скъпа? — попита Ейб.

Тя погледна смутено братята си.

— Защото изглеждаше много по-зле. Не исках да уплаша мама и татко, затова отидох до къщата на Ейдън. Знам, че беше глупаво да ходя сама, но не разсъждавах трезво.

— Няма проблеми — успокои я Ейдън. — Случва се на всекиго. Кога ги видя?

— Обърнах се и видях, че ме следят. Тогава наистина се уплаших — мрачно се усмихна тя. — Вероятно са се страхували, че ще проговоря, и са се паникьосали. Втурнаха се след мен, но аз бях по-бърза. Стигнах до къщата ти и пуснах кучето. Доли им изкара акъла. Беше страхотно! — довърши Рейчъл.

Ейдън изкриви устни в жестока усмивка.

— Доли успя ли да хване някой от тях?

— Не — отговори Рейчъл и се усмихна. — Но на единия ще му се наложи да си смени панталона. Доли се прояви страхотно. Опитах се да звънна на Кристен и Рут, но се свързах с гласовата им поща. Тес ми даде номера си снощи, затова й се обадих. Тя е лекар. Реших, че ще знае как да постъпи.

— Как успя да ги накараш да я зашият, без да присъства някой от родителите й? — учуди се Ейб. — Тя е малолетна.

Тес погледна Рейчъл.

— Аз я заших. Преди миналия вторник се ползвах с известни привилегии в областната болница, затова притежавам значка и никой не ми задава въпроси. Освен това стажувах в спешното отделение и знам къде си държат нещата. Болницата не носи отговорност. Само аз — намигна тя на Рейчъл. — Но ако родителите ти решат да ме съдят, ще трябва да се наредят на опашката.

Ейдън смръщи вежди.

— Това пък какво означава?

— Трима от пациентите ми ме съдят. Обвиняват ме, че съм им причинила болка и страдание, тъй като съм предала картоните им на полицията — отговори тя, като се усмихна тъжно. — Ейдън, ако преди имах пари, вече нямам никакви — каза Тес и погали главата на Рейчъл. — Покажи им и останалото, сладурче. Ще трябва да го видят рано или късно.

Рейчъл въздъхна и смъкна яката на палтото. Гъстата й черна коса, която преди се спускаше до средата на гърба й, сега бе накълцана и едва покриваше врата й.

— Всъщност не е толкова неприятно — меко каза тя. — Сигурно съм олекнала поне с два килограма.

Втрещен, Ейдън докосна косата й.

— О, скъпа, ужасно съжалявам.

— Престани — бързо каза Рейчъл, като го хвана за ръката. — Това е просто коса, Ейдън. Освен това вече си записах час при фризьор и ще ми я оправят.

Тес кимна.

— Един от келнерите на Робин работи и като фризьор. Ще те направи великолепна, скъпа. Добра подстрижка, светли кичури…

Рейчъл потупа брат си по ръката.

— Ще изглеждам по-добре отпреди.

— Справила си се чудесно, Тес — обади се Ейб. — Само още нещо. Кое ченге хвана да вземе показанията на Рейчъл?

Тес погледна многозначително към празното бюро до това на Ейб и той въздъхна.

— Трябваше да разбера, че става нещо, когато Мия изведнъж реши да излезе на дълъг обяд. Къде е тя сега?

— Звъннаха й тъкмо когато излизахме от спешното отделение. Преди не повече от двадесет минути. Помолих я да не ти се обажда, преди да поговоря с вас. Каза да й се обадиш, когато си готов.

— Е, значи ще трябва да ходя някъде — отбеляза Ейб и погали насиненото лице на сестра си. — Следващия път ни се обади. Големи момчета сме, хлапе. Знаем как да се сдържаме.

— Добре — кимна Рейчъл и очите й се насълзиха. — Съжалявам.

Ейб клекна до стола й и я прегърна.

— О, Ейб, толкова се уплаших! — изхлипа Рейчъл.

— Знам. Но прояви страхотна смелост. Вече не бъди толкова смела, ясно ли е?

Тя кимна послушно. Ейб я погали за последен път, стана, прегърна Тес и я целуна по главата.

— Благодаря ти — каза той и се ухили. — А когато нещата се уталожат, искам да научиш Рейчъл на всичко, което стори на Клейбърн снощи. Беше великолепна, Тес.

— Ще го направя. Тръгвай сега. Мия те чака.

Ейдън седна на края на бюрото си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, какво ще правя с теб, хлапе? Трябва да свърша малко работа.

— Ние можем да я заведем у дома — предложи Тес. — Вито и аз.

Ейдън видя Вито, който стоеше облегнат на стената, и едва сега осъзна присъствието му.

— Благодаря ти. Аз…

Телефонът му иззвъня и Тес възхитено наблюдаваше елегантните му движения, когато се наведе да вземе слушалката.

— Рейгън. Да.

Очите му пробягаха към нейните и лицето му отново пребледня.

— Доведи Спинели — прошепна той.

Тес се втурна, но докато се върне със Спинели, Ейдън бе затворил телефона. После бързо набра някакъв номер и настоя да проследят обаждането.

Лейтенантът прикова очи в Рейчъл.

— Мили боже. Какво се случи?

Тес наблюдаваше Ейдън внимателно. Сърцето й се сви уплашено. Ейдън бе видимо разстроен, но не проговори и избягваше погледа й.

— Ейдън? Кой беше? Какво казаха? — извика тя и го дръпна за ръката. — Ейдън! Погледни ме, дявол да го вземе.

Той бавно вдигна очи към нея и мускулите на челюстта му заиграха. После прикова очи в Рейчъл.

Тес разбра. Закри устата си с ръка и залитна назад.

— Не! — изстена тя.

Спомни си как бе намерила Рейчъл — насинена, окървавена и уплашена. Тес предполагаше, че побоят е наказание за анонимното обаждане на Рейчъл и това беше достатъчно лошо. Тя преглътна горчилката, която се надигна в гърлото й.

— „За теб се съди по приятелите ти?“ — прошепна тя.

Ейдън кимна.

— Мамка му — изсумтя Спинели и придърпа стола на Мърфи. — Сядай, Тес. Ще припаднеш. А вие кой сте?

— Вито Чикотели.

Тес чу дрезгавия глас на брат си и усети ръцете му на раменете си, когато я натисна да седне на стола.

— Полицай съм във Филаделфия. И брат на Тес.

Спинели стисна устни.

— Ще се обадя на баща ти да дойде да те вземе, Рейчъл.

— Не — поклати глава тя. — За теб се съди по приятелите ти. Какво означава това?

— Означава, че те нараниха, защото се познаваш с мен — сковано отговори Тес. — Не си първата.

Рейчъл отново поклати глава.

— Момчетата са приятели на онези задници, които изнасилиха Мари. Това няма нищо общо с теб.

Тес се обърна към нея и я погледна в очите.

— А как мислиш са разбрали, че ти си се обадила, Рейчъл?

Рейчъл отвори уста, после бързо я затвори, когато осъзна значението на думите на Тес.

— Всички онези хора… Те са загинали, защото са те познавали? — попита тя ужасено. — И лекарят, който ти беше приятел?

Тес кимна. Мислите й препускаха лудо, тялото й беше изтръпнало.

— И портиерът на кооперацията в която живея, който също ми беше приятел.

Спинели се поколеба.

— Тес.

Тя вдигна очи към него. Той поклати глава тъжно. Сърцето на Тес се сви.

— Кой? — едва успя да прошепне тя.

— Познаваш ли Мардж Хупър?

Тя примигна бавно, неспособна да схване въпроса.

— Мардж притежава магазин за вино.

— Ужасно съжалявам, Тес. Мия се обади точно преди да дойдеш да ме повикаш. В момента е на местопрестъплението, а Ейб е на път натам.

Стаята се завъртя и Тес затвори очи.

— Как?

Лейтенантът се изкашля.

— Не мисля…

Тя отвори очи и се вторачи гневно в лицето на Спинели.

— По дяволите, Марк, кажи ми.

Той погледна към Рейчъл, която седеше и гледаше втрещено.

— Не тук. Не сега. Рейчъл, ще повикам баща ти да те отведе.

Ейдън се надигна с безизразно лице.

— Аз ще я заведа у дома, Марк — мрачно каза той. — Бездруго трябва да изляза. Хайде, Рейчъл.

Рейчъл се изправи несигурно. Ейдън я подкрепи. Тя понечи да смъкне палтото, но Тес поклати глава.

— Задръж палтото — каза тя и погледна Ейдън в очите. — И без това дължа едно палто на брат ти.

Ейдън не отговори, само кимна и тръгна.

Тес не помръдна. Ейдън си беше тръгнал. Без да каже и дума. Но какво ли можеше да каже? „Чао, Тес, благодаря ти за страхотния секс, но едва не убиха сестра ми заради теб.“ И щеше да е прав. Не можеше да го вини, че си бе тръгнал. Дори само поради факта че го бяха видели с нея, бе изложил семейството и сестра си на опасност. Всички други, които бяха станали мишена на убиеца, вече бяха мъртви. Рейчъл също можеше да умре. Нищо друго нямаше значение освен безопасността на момичето.

„Дори и сърцето ти, Тес? Да, дори и сърцето ми.“

— Мръсно копеле — промърмори Вито. — Иска ми се да…

— Вито, престани! Какво друго можеше да направи? Просто ще отбележим още една точка за лошия — отвърна тя. — Той накара всичките ми пациенти да се страхуват от мен. А сега и хората, на които държа, също се страхуват от мен.

Вито клекна до нея и хвана ледената й ръка.

— Прибери се с мен у дома, Тес. Там ти е мястото.

— Не мога. Не и докато това не приключи. Няма да бягам и да се крия.

Тя вдигна очи към Спинели.

— Разкажи ми за Мардж.

— Гърлото й е било прерязано по някое време между полунощ и четири сутринта.

Тес затвори очи, но ги отвори бързо, тъй като нямаше сили да понесе картината, която въображението й нарисува.

— Тя имаше две деца, Марк. И двете са в колеж.

Спинели я погледна нежно.

— Ще ги намерим и ще им съобщим. Тес, що се отнася до Ейдън. Той не искаше да прояви грубост. Просто бе шокиран, също като теб.

Тя се надигна на треперещите си крака.

— Вито, готова съм да си ходя. Заведи ме у Ейдън.

Ченето на Вито увисна.

— След всичко това? След начина, по който се отнесе с теб?

Тя кимна.

— Трябва да си прибера нещата — отвърна тя и брат й се поуспокои. — Дрехите ми и Бела. Ако в хотела не ми разрешат да взема Бела с мен, може би Ейми ще се съгласи да се грижи за нея, докато мога да се върна в апартамента си.

— Тес, не прави нищо прибързано — посъветва я Спинели. — Моля те!

Тя пренебрегна молбата му и го погледна в очите.

— Марк, този, който ме наблюдава, е знаел, че Рейчъл е съобщила в полицията за изнасилването. Това е съвсем различно от съсипването на професионалната ми репутация или каквито и други мотиви да е имало онова извратено копеле. Някой иска да ме нарани и не му пука кой друг ще пострада — въздъхна тя. — А не мога да се сетя за човек, който да ме мрази толкова силно.