Карън Роуз
Ням писък (21)

Глава двадесета

Сряда, 22 септември, 02:55 ч.

Кени се дотътри заедно с един мъж, когото Оукс представи като Роджър Корт. Роджър беше човекът от персонала, разговарял с убиеца на Кейн.

Всички седнаха и Оливия заговори:

— Кени, знам, че те е страх, но трябва да поговорим.

Кени затвори очи.

— Искам да се върна в стаята си — отговори с жестове момчето, запазвайки каменно изражение.

Дани Оукс преведе казаното с извинителен тон, но Оливия се досети, че този тон е на момичето, а не на Кени. Потупа по масата, но момчето упорито продължаваше да стиска очи.

Оливия почука по-силно, а после удари с юмрук толкова силно, че масата подскочи и се разтресе. Кени продължаваше да стиска очи. Оливия се разяри и внезапно отново в мислите й изплува Кейн, проснат на земята, и кръвта му, която попиваше в нея. Мъртъв. Защото това малко лайно не иска да говори. По дяволите, момче, отговаряй!

Тя хвана облегалката на стола, на който седеше Кени, и го издърпа рязко назад и настрани. Момчето стреснато отвори очи, но после пак ги затвори.

— Добре — въздъхна тя. — Ще видим как ще се инати в общия арест.

— Не можете — възрази с жестове Оукс.

Дани преведе казаното от баща си разтреперана.

— Гледайте как не мога — озъби се Оливия. — Само гледайте.

— Той е дете — каза на глас Роджър, като в същото време жестикулираше. И той имаше увреден слух, но говореше. — Нищо лошо не е направил.

— Аз не знам това. И ще допусна най-лошото — отвърна Оливия и рязко измъкна белезниците от колана си, след което щракна едната халка на китката на Кени.

Момчето отвори очи, инатът му бързо отстъпи пред паниката.

— Не! — извика той.

Оливия закопча ръцете зад гърба му и го бутна на стола. Сега той вече я гледаше с широко отворени от ужас очи. Оливия се обърна към Дани Оукс, като едва се сдържаше.

— Кажи му да говори с мен сега, защото в противен случай ще го арестувам за възпрепятстване на разследването. Кажи му, че партньорът ми умря, за да спаси жалкия му задник, и ако не проговори до десет секунди, всички полицаи в града ще разберат за какво съм го прибрала. Кажи му също, че ми омръзна от игричките му и искам отговори веднага.

Дани се зае бързо да жестикулира, а Оукс се изправи пред Кени и също направи някакви жестове.

— Какво казва той? — запита Оливия, когато Дани не преведе.

— Моли го да сътрудничи. И че животът му е в опасност.

Кени изгледа Оливия с безсилна ярост.

— Пусни ме — каза той с гърлен глас.

— Не и докато не проговори — отвърна Оливия, а Дани, след като я погледна страхливо, преведе с жестове.

— Как? — изрева Кени.

— Не може да говори, ако ръцете му са вързани — обясни тихо Дани. — Моля, пуснете го.

— Ще съдействаш ли? — запита Оливия.

Дани преведе и Кени кимна гневно в съгласие.

Оливия погледна Ноа.

— Е? — запита тя. — Да го пусна ли?

— Той не може да жестикулира завързан, Лив — отговори с мек тон Ноа. — Отвържи го.

Оливия забеляза как лицето на Дани омекна, когато преведе думите на Ноа. Кени също омекна.

Тя отключи белезниците.

— Говори, Кени. Първо, как изглеждаше онзи?

Кени разтри китките си сърдито. Нарочно завъртя стола си настрани, за да отговаря на Ноа. Доброто ченге и лошото ченге — помисли си Оливия доволно.

— Обикновен — започнаха жестовете. — Висок колкото мен и със скучно лице. Носеше шапка.

Оливия погледна към Роджър.

— Вие можете ли да добавите нещо?

Роджър сви рамене безпомощно.

— Имаше значка, бяла риза. Приличаше на полицай.

Оливия кимна.

— Знам. Казахте ли на някого, когато онзи отведе Кени настрани?

— Да, защото това не изглеждаше правилно. Онзи заведе Кени встрани от полицаите, а не при тях. Не можех да оставя моите хлапета. Опитах да привлека вниманието на един полицай, когато детективът дойде с лист хартия с името на Кени на него. Аз му посочих мястото зад сградата. Той затича след тях, а после след него тръгна и друг полицай. — Роджър докосна слуховия си апарат и потръпна леко. — Чух изстрела, когато вторият полицай се върна с Кени. Историята се разчу бързо — детективът е починал. — Роджър я изгледа мрачно. — Съжалявам. Знам, че той е бил ваш партньор. Де да можех…

Оливия отвърна със спокоен поглед, но вътрешно й се искаше да закрещи.

— Знам, но с бързата си реакция сте помогнали на детектив Кейн да спаси живота на Кени.

След това се обърна към Кени и го изгледа строго.

— Партньорът ми загина, за да те защити. Какво знаеш?

Кени се отпусна в стола.

— Моят приятел е видял нещо — обясни с бавни жестове той. — В неделя през нощта.

Оливия го потупа с пръст по коляното и каза тихо:

— Разкажи ми.

— Бил е при пожара в блока — отвърна Кени и погледна Оукс косо. — Върна се. Влезе през прозореца.

Оукс стисна устни, но не каза нищо.

— Бил е с Трейси Мълън — каза Оливия. — Момичето, което умря.

Кени кимна.

— Запозна се с нея в лагера. И двамата бяхме там.

— Как се казва приятелят ти, синко? — запита Ноа с приятелско лице.

— Остин Дент.

Оукс се намръщи.

— Остин е отстранен от понеделник сутринта. Пушил е в стаята си и го изпратихме вкъщи. Но сега всичко се изяснява.

— Къде е домът му? — запита Оливия.

— Дулут — отговори Оукс. — Ще ви дам адреса.

Ноа записа адреса и каза:

— Е, поне стрелецът не знае къде живее Остин.

Кени доби вид на болен и с разтреперани ръце направи няколко жеста.

— Онзи мъж… Той ми взе мобилния телефон. Там са съобщенията и списъкът с телефоните… и адресът на Остин.

Ноа вече беше на крака.

— Ще се обадя на щатската полиция. Те ще приберат Остин. Ако убиецът е тръгнал веднага оттук, значи е на два часа път дотам.

Когато Ноа излезе, Оливия седна в стола си.

— Какво ти каза Остин?

— Много беше разстроен през нощта в неделя. Не знаех какво е направил. — Сега Кени жестикулираше трескаво. — Миришеше на дим. — Момчето отново стрелна Оукс с очи. — Питах го дали това, което е направил, е по-лошо, отколкото ако го хванат с цигара, и той каза, че да. Затова му дадох моите цигари. Знаехме, че Роджър ще надуши дима, но щеше да реши, че е от цигарите.

— Значи Остин е временно отстранен — каза Оливия. — А разказа ли ти друго?

Кени отмести поглед.

— Прати ми съобщения вчера сутринта. Трябвало да разкаже на полицаите какво е станало, но анонимно. Поиска да пратя писмо от негово име. От пощенска кутия в града. Така няма да знаете кой е той.

Просто две изплашени деца. Но ако бяха казали нещо, Кейн можеше да…

Оливия замълча за момент и изчака да отмине болката в гърдите й.

— Какво пишеше в писмото?

— Че е видял един мъж да убива пазача. После мъжът се качил в лодка, вързана за пристана, и заминал. Че Остин е бил в сградата, когато се е запалила. Бил е с момиче. Мислил е, че тя е излязла след него, но се оказало, че не е. Той не можел да влезе обратно. Вратата се заключила, а той загубил ключа някъде вътре. Не мислеше, че ще му повярвате.

— Добре — промълви Оливия. — Кени, искам да ми отговориш на още един въпрос. Защо, за бога, не ни каза това вчера?

Кени отново отмести поглед и Оливия забеляза как мускулите по лицето му играят.

— Заради Трейси — отвърна с жестове той. — Трябваше да бъде моя. Остин знаеше това.

Оливия затвори очи, за да овладее внезапния прилив на гняв.

— Не си казал, защото си сърдит на приятеля си, че се среща с момичето, което ти харесваш? — запита много бавно тя.

Кени я стрелна неловко с поглед, докато гледаше превода на Дани.

— Казахте, че са правили секс — отвърна Кени, а по лицето му се изписа болка. — Тя беше моя, не на Остин. Даже не знаех, че тя го харесва. Престори се, че харесва мен, но сигурно са ми се подигравали, а после Остин иска да си рискувам задника и да изпратя проклетото писмо. Реших, че няма да го направя.

— Значи не си изпратил писмото? — запита все така бавно Оливия.

Кени поклати глава.

— Загазих ли?

Загазих ли? Кейн беше мъртъв, а това хлапе се интересуваше само от собствената си кожа. Егоистично, нищожно лай… Оливия се насили да спре тези мисли. Той е тийнейджър — ядосан е и е уплашен. Не е знаел, че това ще се случи. Не можеш да го виниш. Но въпреки това го винеше.

— Не знам.

Тя отмести поглед настрани и приглади косата си с разтрепераната си ръка.

Ноа седна до нея.

— Дишай — промълви той. Беше чул всичко и напълно я разбираше.

— Кени, Остин как описа убиеца?

— Висок, с кафява коса.

— Стар? Млад? — подсказа меко Ноа.

— Не твърде стар, не като родителите ни. Но по-възрастен от нас. — Кени поклати глава и продължи: — Нищо специфично. Не ви лъжа, наистина.

Ноа си пое дъх, а после внимателно издиша.

— Би ли могъл да прилича на мъжа, който те отвлече тази нощ?

Кени сви рамене наскърбен.

— Не знам. Много бях уплашен и не го огледах.

— Аз го видях — намеси се Роджър. — Висок беше към метър и деветдесет, не особено мускулест, но и без тлъстини. Имаше голям нос.

— Ще искаме от вас да направите портрет по описание с човек от полицията — отвърна Ноа. — Кени, знаеш ли откъде Остин е научил за блока? Как е взел ключ?

— През лятото работеше с един дърводелец там. Така си плати за лагера.

— Знаеш ли как се казва дърводелецът? — запита Ноа, но Кени поклати отрицателно глава.

Оливия се намръщи, защото една мисъл й мина през главата.

— Остин с черна коса ли е?

— Кафява е — отвърна с жестове Кени. — Но я боядисва в червено.

— Защо? — запита тя.

— Баща им ги напусна — отвърна той. — Остин прилича изцяло на него и знае, че майка му страда, като го гледа. Затова смени цвета на косата си.

Оливия си пое дъх. Разбираше това чувство. Майка й също мразеше лицето й, защото то приличаше на лицето на мъжа, който ги беше изоставил.

— Добре. Ще оставим полицай пред вратата на стаята му, докато се убедим, че е безопасно.

— Благодаря ви. — Оукс кимна с облекчение.

Когато двамата с Ноа стигнаха при колата й, Оливия затвори очи, изтощена.

— По дяволите, не мога да повярвам. Кейн е мъртъв, защото Кени харесвал момиче.

— Не, Лив. Кейн с мъртъв, защото онзи кучи син го е прострелял два пъти, докато е опитвал да отвлече едно хлапе. Кени е отговорен, че е укрил информация, но го накарай да си плати само за стореното от него.

Оливия потръпна.

— Аз казах точно това вчера на онзи задник Крофорд, като се нахвърли върху Линкълн Джеферсън, който всъщност е направил нещо лошо. Прав си.

— Знам. И сега?

— Ние с Кейн щяхме да проверим приятелите на Джоел Фишер. Трябва да разберем и какво е видял Остин, и дали е познавал Джоел или някой от приятелите му. Трябва също да намерим Вал.

— Тя може да е мъртва.

— Знам. Но ако не е? Каза, че отива за сандвич в заведение наблизо. Ще започнем оттам сутринта и ще опитаме да разберем къде е ходила за последно.

Ноа отвори вратата на колата на Оливия и я изчака да седне, а после коленичи до нея.

— Как онзи е научил за Вал?

— Може да ме е следил.

— Възможно е. Иди поспи малко. Ако ти трябвам, обади се.

Тя кимна. Сега, когато разговорът с Кени приключи, Оливия не искаше да се прибира. В дома й щеше да е твърде тихо. Замисли се къде ли беше Дейвид сега и дали е добре. Дали се е върнал в бунгалото. Не искаше да е сама.

А трябваше да спи, трябваше да може да диша отново и имаше нужда от Дейвид.

Извади телефона от джоба си и видя, че той я е търсил. Това означаваше, че е добре. Поотпусна се малко и изведнъж осъзна, че някъде дълбоко в съзнанието си е изпитвала постоянна натрапчива тревога заради онзи голям пожар. Но той беше добър пожарникар. Внимателен.

И Кейн беше внимателен, а сега лежеше мъртъв.

Оливия набра номера на Дейвид, но се свърза с гласовата му поща. Затвори, защото не можеше да каже онова, което искаше. Имам нужда от теб. Моля те, ела. Прости думи, с които разкриваше сърцето си и огромната си болка. Възглавницата. На нея беше доловила миризмата му. Изглежда тази нощ ще трябва да се задоволи с това. Зави на север и подмина отбивката към дома си.

 

 

Сряда, 22 септември, 03:20 ч.

ДОБРЕ ДОШЛИ В ДУЛУТ

Като отмина знака за магистралата, той погледна към джипиеса. Още петнадесет километра и всичките му притеснения щяха да приключат заедно с Остин Дент.

Е, не всичките му притеснения. Спомни си разговора между Мери и Албер. Тя имаше право — можеха да кажат, че видеозаписът е нагласен. Ако не друго, от записа ставаше ясно, че там е имало и пети човек, който е видял всичко. Ако в самото начало беше отказала да съдейства, може би сега това щеше да има значение, но Ерик не й беше казал за изнудването. Сега той ги държеше твърде здраво, но въпреки това Мери можеше да откаже да изпълни някоя нова задача.

В началото той искаше да изложи на показ тази гадна подпалвачка и да унижи баща й. Това щеше да го унищожи, кучият му син, така както той опита да унищожи мен.

Но това вече не му беше достатъчно. Мери играеше съвсем друга игра, като оставяше стъклените топки след себе си. Тя не беше никаква екоактивистка, той и за миг не се съмняваше в това. Сега тя се превърна в сериен убиец. Оказа се, че последният пожар е излязъл от контрол. Той слушаше новините по радиото, докато изгуби сигнала. Загинали бяха невинни хора.

Полицаите също нямаше да се заинтересуват от дреболиите по записа. Особено след инцидента с детектив Кейн. Те щяха да търсят някой да си плати за смъртта на колегата им. Предпочиташе този някой да е Албер или Мери. Или пък и двамата.

Но не знаеше точно как да го направи. Погледна отново джипиеса. Почти беше стигнал. Първо трябваше да се отърве от Остин, а после щеше да мисли как да продължи.

 

 

Сряда, 22 септември, 03:15 ч.

След като се изкъпа и преоблече в пожарната, Дейвид отново се обади на Оливия, но се свърза с гласовата й поща и замина за болницата, където годеницата на Джеф, Кайла, седеше в чакалнята.

Той седна до нея, обзет от внезапен страх да я пита за Джеф.

— Как е Зел?

— Гръбначният му стълб е прекъснат и бедрената кост е счупена — отвърна тя, сякаш беше наизустила диагнозата. Едва се удържаше да не се разплаче. — Още е в операционната. Дейвид, какво да правя?

— Бъди до него. Разговаряхте ли, преди да го вкарат в хирургията?

— Не. Не беше в съзнание. Вече няма да може да ходи, напи?

— Не знам. Прекъснатият гръбначен стълб не означава непременно парализа, а дори и в такъв случай хората се възстановяват. Брат ми, например.

— Същият както преди ли стана? — запита тя през сълзи.

— Не — отвърна искрено Дейвид. — Макс беше професионален спортист. Това сложи край на кариерата му, но той си намери нова работа и ако Зел стигне дотам, той също ще си намери нова кариера.

Кайла се разхлипа и тялото й се разтресе от риданията.

— Господи, извинявай.

Дейвид я прегърна през раменете.

— За какво?

— Защото за момент ми се прииска той да беше спасил теб.

Това го стресна, но само за миг.

— Разбирам те. Моята… — Каква му беше Оливия? — Моята приятелка е полицай. Тази вечер партньорът й умря. Аз… Аз не знам. Не мога да повярвам, че си е отишъл, но се радвам, че тя не е била там по време на престрелката. Затова те разбирам.

Тя избърса лицето си с длани.

— Ти скоро си на смяна, нали?

Дейвид погледна часовника на стената.

— Да, след два часа.

— В такъв случай иди да поспиш. Аз ще му кажа, че си идвал. Благодаря ти. Наистина.

С натежало сърце, той се върна при колата, като през това време провери телефона си. Намръщи се, като разпозна номера. Ноа. Който пазеше майка му?

— Ноа, какво става с майка ми?

— Нищо. Доколкото знам, тя спи.

— Какво значи „доколкото знам“? Къде си?

— Следвам Оливия, която кара на север. Аз отивам в участъка. Ти чу ли?

— Ако питаш за Кейн — да. Как е Оливия? Позвъних й, но не вдига.

— Държи се, но едва-едва. Казах й да си иде, но тя не сви на отбивката за къщата си. Продължи на север.

Север. Дейвид изпита огромно облекчение. Тя идва при мен.

— Аз знам къде отива.

— Така си помислих. Виж, гледай да не я пускаш да идва на работа.

— Защо? Какво има?

— Научихме името на момчето, което търсим. Онова, което е видяло убиеца на Уимс. Би трябвало да си е у дома, в Дулут, но от щатската полиция казаха, че не можели да го намерят. Може да е видял полицаите и да е избягал през задния прозорец. Надяваме се.

— Надявате се?

— Оливия знае, че убиецът на Кейн има адреса на хлапето. Ако разбере, че то е избягало…

— Ще иде там, за да го търси.

— Точно така. А е уморена и едва се държи. Трябва да си почине.

— Няма да й хареса какво си решил вместо нея — каза Дейвид тихо.

— Ти ще й кажеш ли?

— Ако пита, няма да я лъжа, но иначе — не. Ако ти работиш, кой пази майка ми?

— Тя се обади на онзи, стария пожарникар, с който сте приятели.

— Добре, благодаря.

Майка му и Глен вече не го притесняваха. Сега трябваше да мисли за Оливия. Тя идва при мен. Дейвид искаше да направи нещо, за да не си тръгне тя веднага. С виновно изражение заради късния час набра Пейдж и не се изненада, когато тя отговори при първото позвъняване.

— Къде си?

— В къщата на Оливия. Чакам я да се прибере. Ти къде си? Чу ли за Кейн? Знаеш ли къде е тя? Страшно съм разтревожена.

— Аз отивам в бунгалото. Мисля, че и тя е тръгнала натам. И да, чух. Не знам дали Оливия има за утре… сещаш се, дрехи, грим. Женски неща.

— Ще й опаковам един сак — каза Пейдж. — Искаш ли да го донеса при теб?

— Не. Къщата й не е много далеч от пътя. Аз ще се отбия за сака.

Дейвид затвори телефона. Трябваше да се обади на още един човек. Представи си как Пейдж седи и чака Оливия да се прибере и се досети, че й майка му седи така и чака до телефона. Натисна бутона за бързо избиране на Ив. Очаквано, отговорът дойде почти мигновено.

— Дейвид? — отговори майка му с разтреперан глас.

— Добре съм, мамо. Не съм се одраскал дори.

Майка му въздъхна облекчено.

— Слава богу. Седя тук и се опитвам да не се тревожа. Глен се опитва да разбере какво става от своя телефон.

— Аз съм добре. Моят партньор, Джеф, не е добре.

И партньорът на Оливия е мъртъв — почти добави той, но се въздържа. Майка му не познаваше Кейн, а Ив щеше да научи тази вест от Ноа.

— Ако искаш, кажи молитва за него.

— Разбира се, ще кажа. Ти къде отиваш сега?

— В бунгалото. — При Оливия. — Ще опитам да поспя. И ти опитай. Обичам те, мамо.

— И аз те обичам. Благодаря, че се обади. Имах нужда да те чуя.

 

 

Сряда, 22 септември, 04:00 ч.

Това беше лошо. Много, много лошо. Хлапето го нямаше, а от двете страни на пътя към малката къща на Остин Дент се бяха струпали поне двадесет полицейски коли. Той беше преминал бавно оттам, за да огледа какво става.

Щатските и местните полицаи стояха на групи и когато той погледна в огледалото за обратно виждане, забеляза как лъчите на прожекторите проблясват между дърветата, където търсеха момчето. Това означаваше, че той все още не беше при тях. Все още.

Момчето бягаше, очевидно, защото нямаше доверие на полицаите. Умно хлапе.

Той продължи напред, докато изгуби от поглед сините мигащи лампи на полицейските коли, а после отби на банкета, извади телефона на Кени и се зае да пише на Остин.

„Полицаите цяла нощ ме разиграваха в кабинета на Оукс.“ Не знаеше дали е така, но и Остин нямаше как да знае. „Знаят за теб. Искат да те арестуват. Внимавай.“

Затвори телефона. Така хлапето щеше да избягва полицаите още известно време. Той можеше да го потърси, но не знаеше къде. Направи обратен завой и се върна обратно. Трябва да го накарам сам да дойде при мен.

 

 

Сряда, 22 септември, 04:05 ч.

Оливия чу пикапа на Дейвид, но не стана. Седеше на края на верандата, свила и притиснала колене към гърдите си. Двигателят угасна, а тя продължи да чака. Той щеше да я намери. Чудеше се дали вече е разбрал за Кейн.

След като тръгна от училището, нямаше сили да слуша гласовата си поща. Просто седна тук и се остави звуците на нощта да я обгърнат и откъснат от изминалите няколко кошмарни часа. След няколко минути чу стъпките му на верандата. Той я погали по косата.

— Хей.

— Хей — прошепна тя в отговор.

Дейвид взе ръцете и в своите.

— Студени са като лед. Защо седиш тук, отвън?

— Когато излязох по-рано, заключих къщата, но забравих, че нямам ключ.

— Това мога да поправя — промълви Дейвид. — Иска ми се да мога да поправя и всичко останало.

— Не можеш. Никой не може.

— Ела вътре. Ще те стопля.

Той я изправи на крака и я прегърна през кръста.

След като влязоха в хола, той я взе на ръце и я настани в прегръдките си на дивана, след което я зави с одеяло.

— Трябва да съм на работа в осем — каза Оливия. — Трябва първо да се прибера да си взема дрехи.

— Не. Пейдж ти опакова сак. Почивай.

Насочи дистанционното и телевизорът се включи. Показваше филм с Бързоходеца. Изненадана, тя го изгледа подозрително, а той я целуна по челото.

— Намерих го в твоя DVD плейър. Онази нощ, когато разговаряхме, ми каза, че гледаш такива филми, за да се успокояваш. Реших, че и двамата имаме нужда от нещо такова тази нощ.

Оливия кимна веднъж, но изхлипа и се разплака, защото вече нямаше сили да се спре. Дейвид я прегърна и опря буза на главата й, а после нежно я залюля. Тя плачеше, хлипаше, ругаеше и се кълнеше в ужасно отмъщение. Накрая бурята утихна и тя се успокои, но се чувстваше съвсем празна и изтощена.

Дейвид прокара ръка през косата й, докато я люлееше като бебе:

— Спи, мила.

— Утре Кейн пак ще е мъртъв — прошепна тя.

— Да, но ти трябва да си способна да мислиш рационално, за да намериш онзи, който го е сторил.

— Искам го мъртъв. Искам да кърви и да страда. Искам да го гледам как се мъчи.

— И аз.

В гласа му имаше нещо. Мрачна сигурност, но и болка. Тя се отдръпна достатъчно назад, за да види лицето му. Дейвид гледаше напред, стиснал челюст.

— Какво има?

— Заспивай.

Той опита да я придърпа към себе си, но тя се освободи от прегръдката му.

— Какво има? — запита по-енергично Оливия. — Кажи ми.

— Пожарът тази нощ беше умишлен.

Оливия се замисли за събитията от миналата нощ.

— Удвю. Ноа каза, че там живеела любовницата на Томлинсън. Тя ли е целта? Намерихте ли стъклена топка?

— Не, но целта е била къщата на любовницата. Но заради вятъра пламнали и къщите от двете страни. Избухнал резервоар с газ и съборил още две къщи. След това огънят преминал в жилищен блок.

— Колко? — запита тихо тя.

— Четирима мъртви — отговори Дейвид с мъка. — И едно дете. Момиченце само на две години.

Оливия притисна устни към бузата му.

— Съжалявам.

— Ранените са десетки — продължи той с подозрително равен глас.

— А пожарникарите?

— Зел — каза той с пресипнал глас. — Една греда падна върху него. Не си чувства краката.

— Кой го измъкна? — запита тя, въпреки че знаеше отговора и това я уплаши до лудост.

— Аз.

Дейвид затвори очи и продължи:

— Измъкнах го. Ами ако заради мен сега е по-зле?

— Но ако не си го измъкнал, сега щеше да е мъртъв.

Сега, след като беше споделила болката си. Оливия можеше да го погледне истински. Дейвид изглеждаше изтощен и с разбито сърце… Точно като мен.

— Хайде да си лягаме. И ти трябва да си починеш.

Уморен, той я последва, като взе сака й.

— Пейдж ти опакова пижама с Туити.

Преминала на автопилот, Оливия се преоблече в банята и отиде при Дейвид, който лежеше на леглото, поставил телефоните им един до друг на нощното шкафче. Той я придърпа към себе си и смъкна ластика от плитката й, след което се зае да разплита косата й.

— Харесва ми разплетена — промълви той, след което пъхна ръка под нощницата й, за да погали гърдите й.

Сърцето все още го болеше, а и тя все още изпитваше болка в гърдите.

— Нуждая се от теб. — Тя установи, че й е по-лесно да каже това на тъмно. — Просто искам да си с мен.

— Това го мога.

След като я целуна по рамото, Дейвид каза:

— Имам въпрос.

— Кажи?

— Ти наистина ли носиш тази пижама, или Пейдж се занася?

Доволна, че той е при нея, Оливия изви устните си в тъжна усмивка.

— Второто. Обикновено спя гола, освен ако не е под нулата.

Дейвид очевидно също спеше така.

Пръстите й вече разкопчаваха копчетата му.

— Обичам да чувствам кожата ти до моята.

След по-малко от минутка Дейвид я разсъблече и тя се сгуши в ръцете му.

— Сега вече мога да заспя.