Карън Роуз
Ням писък (18)

Глава седемнадесета

Вторник, 21 септември, 19:30 ч.

— Здрасти, Том — изпискаха две хубави колежанки пред университетската спортна зала, където Дейвид и Глен намериха племенника Том малко преди края на часа по баскетбол. Глен гледаше как момичетата се отдалечават, поклащайки предизвикателно стегнатите си дупета.

— Прибери си очите в главата, старче — каза развеселен Дейвид. — Да не мислиш, че искам да те карам в спешното с инфаркт?

— Младите не знаят какво да правят с младостта си — въздъхна Глен, а Том се разсмя.

— Съжалявам за това — извини се младежът. — Хайде да се махаме от гимнастическия салон. Привлича фенките.

Дейвид знаеше, че Том е наясно със статуса си на изгряваща спортна звезда, но се зарадва, че племенникът му е скромен.

— Не знам — отговори Глен. — Не ми е неприятно да привличам фенки.

Том се ухили, докато ги водеше по тротоара към общежитието.

— Нито на мен.

— Стига само да гледаш — посъветва го Дейвид, както правеше винаги. — И да не пипаш.

— Знам, знам — отговори момчето. — Не съм глупав, Дейвид.

— И никога не съм те смятал за такъв.

Когато двамата се запознаха, Том беше четиринадесетгодишен и ужасен. Майка му, Керълайн, изчезна някъде, а Ив я настаниха в болницата с опасност за живота. Биологичният баща на Том, едно истинско чудовище, ги беше открил след дългогодишно дебнене. Спасиха се благодарение на по-големия брат на Дейвид, Макс, който беше влюбен в Керълайн и по-късно осинови Том, когото обикна като свое дете. Всички го обичаха.

За Дейвид най-яркият спомен от онези ужасяващи часове, докато се бояха, че Керълайн е мъртва, оставаше почти неестествената зрялост на Том. Възрастните около него губеха самообладание един по един, а той остана спокоен и съсредоточен. Оттогава Дейвид го наблюдаваше — младежът растеше спокоен и уравновесен и караше семейството си да се гордее с него.

Спряха до една маса за пикник и Том седна на нея, като подпря крак върху баскетболната си топка под пейката.

— Е, какво друго ви води тук, освен да оглеждате момичетата?

Дейвид седна до него на масата, а Глен се настани на пейката срещу тях.

— Трябва ни хакер — каза смело Дейвид.

Том се засмя, но после се съвзе.

— Сериозно ли говориш?

— Да — отвърна Дейвид и разказа случилото се, а Том пребледня.

— Аз обядвах с баба в закусвалнята, но тя изобщо не спомена за това.

— Било е още рано — отвърна Дейвид. — Всичко стана към два часа.

— Когато се е върнала в апартамента ти — поклати глава Том. — Господи, ако онзи откачен е влязъл, докато е била там?

— Именно — обади се Глен, загрижено. — Затова сме тук.

— Трябва ни информация за интернет страницата на Мос — обясни Дейвид. — Кой я е направил, кой я притежава, кой я поддържа, кой я посещава? Имаш ли познат, който може да ни помогне?

Том кимна мрачно.

— И още как, по дяволите. Той е пред вас.

Дейвид го изгледа с широко отворени очи:

— Ти? В никакъв случай.

— Аз — погледна го косо момчето. — Когато миналото лято се прибрах за лятната ваканция, ти казах, че работих в магазин за зеленчуци. Но на половин работен ден. Останалото време работех за Итън. Всъщност, за него работя вече няколко лета. Много добре плаща. За половината от времето от него изкарвах два пъти повече, отколкото от зеленчуците. Съжалявам.

Дейвид въздъхна.

— Защо не си ми казал?

— Не мислех, че е необходимо. Сол в раната и прочее.

Раменете на Дейвид се отпуснаха.

— Знаел си?

Всички ли знаеха за любовта му към Дейна?

— Извинявай, ама то се виждаше ясно. Разбира се, ако човек гледа.

— По дяволите — отвърна Дейвид с пламнали бузи.

Глен се покашля.

— Да разбирам ли, че Итън е съпругът на несподелената любима?

Напълно засрамен, Дейвид извърна глава и се загледа в земята.

— Дяволите да ви вземат. Да се върнем на темата. Можеш ли да разбереш всичко, което ни интересува за страницата на Мос?

— И никой няма да разбере, че съм бил там.

— А какъв е този Итън? — запита Глен. — Шпионин от ЦРУ?

— Нещо такова — отвърна сконфузен Дейвид. — Занимава се със сенчести неща, частен детектив е.

— О — възкликна Глен. — Сериозна конкуренция.

Дейвид го изгледа навъсен.

— Благодаря.

— Връщам си го за инфаркта — отвърна бодро Глен. — Е, млади момко, значи няма да те хванат?

— Не. Имам среща в осем, за да учим, но ще свърша и тази работа и като приключа, ще ти се обадя.

— Благодаря, хлапе. — Дейвид стана и се вгледа в сериозните сини очи на племенника си. — Сигурен ли си? Не искам да те въвличам в опасни неща. Майка ти ще ме убие.

— Всички казват така, но майка ми не би го сторила. През всичките години тя се занимаваше с опасните неща, като да прибира семейства от автобусни спирки посред нощ и да ги крие от агресивни бащи и любовници — сви рамене момчето. — В сравнение с тези неща, това е нищо.

Глен го зяпна с широко отворени очи.

— Трябва да ми разкажеш за това.

— Дейна имаше таен дом за настаняване на малтретирани жени — обясни Дейвид. — Майката на Том й беше дясна ръка, а и Ив работеше за нея. Сестрата на Оливия, Мия, също участваше, но по-дискретно, в качеството си на полицай. На много жени дадоха ново начало — нова самоличност, квалификация. Даже и пари.

— А ти какво правеше? — запита Глен.

Дейвид се усмихна тъжно.

— Поправях й покрива, колата и всичко друго, което се чупеше.

— Сега ми стана ясно — каза тихо Глен, а Дейвид реши, че може би е така.

— Кой пази баба? — запита Том.

— Ноа и Ив — отвърна Дейвид и добави весело: — Имам новини.

По лицето на Том се разля широката сияйна усмивка, която караше момичетата от колежа да припадат.

— Ноа най-после й е предложил, така ли?

— Да. И Ив се усмихва.

Усмивката на Том се скри и той преглътна трудно.

— Добре. Това е добре. — Внезапно стана от масата и си тръгна, като махна за сбогом през рамо. — Ще ти се обадя.

Дейвид го гледаше, докато си отива, и отново почувства предателско парене в очите.

— И какво беше това? — запита Глен.

— Семейни работи — отвърна с прегракнал глас Дейвид. — Ив е най-старата приятелка на Том. Израснали са заедно в дома за настаняване на Дейна.

— Дейна май е имала призванието да служи на другите.

— Да, и то за сметка на всичко останало. Подлудяваше ме, като излизаше посред нощ да прибира семейства от някоя автобусна спирка в Чикаго. Понякога съпругът я погваше, заплашваше я, но на нея изглежда не й пукаше дали ще живее, или ще умре. Но това беше преди.

— Какво се промени?

— Срещна Итън и реши, че в живота има и други неща, освен… — Дейвид спря, а после въздъхна. — Освен да помагаш на другите.

— За сметка на всичко останало — промърмори Глен.

— Обзалагам се, че се мислиш за много умен, старче.

— Да — отвърна той, стана и раздвижи гърба си. — Точно така е.

 

 

Вторник, 21 септември, 19:40 ч.

Не им трябваше много време да открият обувките на Джоел — бяха в гардероба под купчина мръсно пране.

— Кейн — каза Оливия. Вдигна едната обувка, помириса я и я обърна. — Мирише на дим и май е изцапана с лепило.

— Значи е бил там — каза съвсем тихо господин Фишер. Той стоеше на вратата, а съпругата му остана в хола с равина. Оливия не я винеше.

— Така изглежда, господине.

— Не виждам шишенца с хапчета — отбеляза Кейн, като ровеше из чекмеджетата на Джоел и под матрака. — Може да се направи оглед за остатъци, но…

Той не се доизказа. Обикновено хлапетата, които се дрогираха, оставяха някакви следи в стаята си, а Кейн умееше да ги намира.

— Преспивал ли е някъде? — запита Оливия.

— Не. Искаше да живее в общежитието и му обещахме да му позволим в трети курс.

Кейн вдигна дебел учебник.

— Екологична етика. Това ли беше основният му предмет?

— Философия — промърмори бащата.

Кейн прелисти учебника и вдигна вежди.

— Имал ли е приятелка?

— Не. Гледаше си училището. Каза, че чака да се появи някое еврейско момиче.

— А кои бяха приятелите му? — запита Оливия.

Фишер затвори очи.

— Синовете на семейство Фейнщайн и Кауфман, от училището по иврит. И Ерик. Ерик Марш. С него са приятели от детската градина и са най-близки.

Кейн си записа имената.

— Тези момчета дали биха знаели какви интереси има Джоел?

— Не знам. Синът на Кауфман учи някъде из западните щати. А синът на Фейнщайн е още тук, в града. Не знам дали Джоел се виждаше с тях често. Ерик учи за инженер в университета. Мисля, че понякога двамата обядваха заедно. Ерик винаги го държеше в правия път. Разубеждаваше го при всичките му шантави планове през годините. — Бащата се натъжи още повече. — Не знам дори дали някой е казал на Ерик за случая.

— Добре — обади се Кейн. — Ето.

Той преглеждаше купищата документи от университета и вдигна подвързана папка.

— „Престън Мос — герой или чудовище?“ На последната страница Джоел стига до заключението, че Мос е герой.

Бащата изстена, сякаш се задушава.

— Сине, какво си сторил? — прошепна той.

Оливия огледа стаята на Джоел. На едната стена висяха закачени медали и грамоти, получени като признание за службата му за обществеността, а това я подсети за спалнята на Дейвид в Чикаго. Той нямаше такива награди и отличия. Не служеше, за да бъде забелязван. Тешува. Дейвид плащаше, но за какви грехове? Какво беше разбрал според Линкълн?

Обърна се към бащата на Джоел.

— Допускам, че е направил повече, отколкото е възнамерявал в началото.

Фишер я изгледа с болка в очите.

— О, господи. Той е сторил онова нещо. Онова ужасно нещо.

— Съжалявам, господине — отвърна Оливия. — Налага се да повикаме екип на съдебна медицина.

— Разбирам. — Бащата кимна несигурно.

Цветът му я разтревожи. Изглеждаше сив.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не. Нищо. Благодаря.

След това бащата се извърна, прегърбен, и Оливия дочу познат приглушен вой на агония. Вой на истинска печал, който винаги сякаш раздираше стомаха й.

— По дяволите — промърмори тя.

— Ти направи всичко по силите си, Лив — обади се тихо Кейн. — Повече, отколкото всеки друг. А откъде знаеше за… Как му каза? Тешу…?

— Тешува — въздъхна тя.

— Това не си го научила от ходенето при съседите за някое и друго бдение.

— Не. Когато учех в колежа, няколко години се чудех накъде — призна тя. — Знаеш, търсех себе си. Занимавах се с много религии. А съседите си ги харесвах много — призна тя. — Щастливо живееха. Реших, че това може да е от вярата им. Затова дълго време ходих в храма близо до университета. Бях любопитна като Джоел.

Кейн вдигна учебника.

— Той е имал приятелка. Намерих бележка със сърца и надписи. „Чакай ме при библиотеката“ и подпис М.

Оливия вдигна една от възглавниците на леглото на Джоел.

— Розово размазано петно. Червило.

Помириса го и си припомни думите на Дейвид. „Мислех, че съм те сънувал, но после усетих аромата ти на възглавницата си.“ Сърцето й трепна.

— Парфюм. Слаб, но се усеща.

— Не за първи път момчета и момичета се прокрадват зад гърба на родителите си.

— Ще се обадя на Мики да докара групата.

— Късно е — отвърна Кейн. — И аз съм съсипан. Денят се оказа дълъг. Щом онези дойдат, си тръгваме, за да презаредим батериите, и ще се върнем тук утре сутринта.

Оливия се замисли за Дейвид, който я чака в бунгалото. Зачуди се какво ли може да е сторил, а и след като вършеше толкова много добрини, дали изобщо това бе важно. Неведнъж беше доказал що за човек е. Сега я чакаше с обещание за отговори. А тя чакаше вече две години и половина.

— Добре.

 

 

Вторник, 21 септември, 20:55 ч.

— Време е да затваряме, господине — каза той на Дориан Блънт, който седеше на масата и наблюдаваше вратата. Прегрешилият счетоводител седеше тук почти час и подскачаше при всеки звън на камбанката на входа.

Бедният Дориан чакаше мъжа, който се обади да му предложи работа като счетоводител в нова фирма. Проверимите данни стигаха да убедят Дориан, че работата е истинска, а обещанията — достатъчни, за да го накарат да я иска силно.

Защото Дориан имаше сериозна нужда от нова работа. Особено сега. Другото място, на което започна, след като окраде предишната фирма, се оказа неуспешно и парите на семейство Блънт не стигаха. И имаше вероятност всеки момент Дориан да бръкне в нечестно припечелените си авоари.

Което нямаше как да стане. Защото аз ги взех до последния цент.

Разбира се, че нямаше нова работа. Това съм просто аз и си играя малко с Дориан. Не желаеше да навреди на госпожа Блънт или на детето им, затова се наложи да примами Дориан да излезе от къщата си и интервюто за работа се оказа много подходяща идея. Накара го да чака цял час, загледан към вратата.

Тази стратегия той научи от истински майстор, който я използваше тук, в заведението му. Серийният убиец, когото пресата безцеремонно наричаше „Убиеца в червена рокля“, примамваше жертвите си от домовете им с обещанието за гореща среща на обществено място. Караше ги да чакат, да се ядосват и след като си тръгнеха от предполагаемата среща с мъжа на мечтите си, убиецът ги следваше до дома им и извършваше ужасните си дела.

Тук беше примамил третата си жертва. Точно под носа ми, а аз изобщо не заподозрях нещо. Не и докато полицията не показа снимката на жертвата по всички медии. Той веднага я беше разпознал. Дори беше говорил с нея същата вечер. Полицаите бяха поискали видеозапис, но той ги излъга, че има камера за наблюдение само на касата в помещението.

Имаше идеята да изнудва Човека с ямата, но много бързо се отказа от нея. За бога, нямаше нужда да се замесва в такива неща. А и защо да помага на полицията? Остави ги да се оправят сами. Нали за това им плащат.

Накрая разкриха всичко и историята на Човека с ямата излезе наяве. В ямата в мазето му намериха тридесет и шест тела. Значи инстинктът не ме е лъгал. Не се бъркай в работите на човек с тридесет и шест тела в мазето. Записът, на който Човека с ямата наблюдаваше жертвата си, беше едно от съкровищата му.

Гледаше го, когато се нуждаеше от урок по предпазливост. Човека с ямата стана самонадеян, после невнимателен и после го заловиха. А сега беше мъртъв. Аз не възнамерявам да стана невнимателен.

Мисля да припиша всичко на Мери и Албер. Особено на Мери. Имаше да урежда сметки с нея, но точно сега трябваше да уреди сметките си с господин Дориан Блънт. Плати ми малка част от онова, което ми дължиш. Глупак. С Томлинсън и Блънт той щеше да разполага с достатъчно визуални средства за убеждаване на другите клиенти колко е важно да плащат навреме, защото в противен случай щеше да убие и тях.

Той погледна часовника. Трябваше да приключи с Дориан, за да се заеме с онова хлапе Кени в училището за глухи и да разбере какво знае, но не казва на полицаите. Така щеше да приключи с тези въпроси и да се заеме отново с бизнеса си.

— Господине — викна той. — Затворено е. Трябва да си тръгвате.

Дориан стана, стиснал куфарчето в потната си ръка.

— Може ли още няколко минути? Тази среща е много важна.

— Съжалявам, господине. Трябва да заключвам. Защо не почакате отвън тези няколко минути. Просто за всеки случай.

Дориан го послуша, а той знаеше, че ще стане така. Заключи и отиде за микробуса. Скоро Дориан Блънт щеше да иска да си е платил навреме.

 

 

Вторник, 21 септември, 21:05 ч.

Дейвид стоеше на края на верандата на Глен и свежият бриз от водата галеше лицето му. Минаваше девет, а Оливия не се обаждаше.

Готов беше да й позвъни, но се въздържа. Решението беше в нейните ръце, а тя вероятно беше заета. Сигурно се занимаваше с някой заподозрян и не можеше да се обади. Или просто се беше отказала.

Дейвид погледна към въдицата си и кутията с такъмите. Донесе ги тук, за да хване още някоя риба, но не ги използва, а остана така, замислен. За всичко.

Мислеше за онова, което Ив му каза за пропуснатите възможности, за паралела, който Глен направи между неговия живот и този на Дейна. Служба на другите за сметка на всичко останало. Дейна изкупваше вината, която чувстваше, след като пастрокът й беше убил майка й.

А той търсеше изкупление за смъртта на Меган и на цялото й семейство. Странно, че досега не се беше замислил за този паралел, макар че всички около него го виждаха съвсем ясно. Само ако знаеха истината…

Мислите му отново се върнаха към големия въпрос на Оливия — „кой си ти?“. Все още не знаеше какво точно ще й отговори, ако тя изобщо дойдеше тази вечер.

Замисли се за Линкълн и неизвестния му помагач, който можеше дори да не съществува.

Надяваше се Том да се справи със страницата на Мос по-добре, отколкото той се справи с телефонните номера, записани в регистъра на обажданията на Линкълн. Оказаха се телефоните на майка му и на брат му. Труман, както и един друг номер, на който не отговори никой. Възможно е това да е бил предплатен номер.

Защото Дейвид беше сигурен, че някой е помогнал на Линкълн, но не знаеше с каква цел. За какво съм му на някой нормален? Аз само хванах проклетата топка.

Дочу някакъв звук — слаб отначало, но после все по-силен, и сърцето му заби лудо. Кола. Оливия или беше забравила да позвъни, или пък някой друг идваше да претърсва. Дейвид взе въдицата и такъмите и изтича до бунгалото, за да ги остави на задната веранда. След това влезе вътре. Отново беше подредил масата и възстановил реда в бюрото на Глен. Къщата беше готова за Оливия.

Но дали Оливия е готова? Аз готов ли съм?

С разтреперани ръце той отвори рязко вратата и видя на стълбището Лив, вдигнала юмрук, за да почука. Тя бавно отпусна ръката си, погледна го и дъхът му спря.

Оливия носеше бежов шлифер, пристегнат плътно на кръста й, но под него се виждаше роклята й от снощи. Роклята от вечерта, когато се запознаха. Обутите й в обувки с абсурдно високи токчета крака изглеждаха невероятно. Дейвид вдигна поглед към лицето й с надеждата да разчете точните думи между редовете, защото на главата си тя носеше широкопола шапка с наклонена напред периферия.

— Може ли да вляза? — запита тя.

Дейвид се отмести и Оливия пристъпи, а погледът й се спря на масата. Погледна го с лека усмивка.

— Точно както снощи.

— Надявах се… — думите заглъхнаха, а мисълта му остана неизказана. Оливия стоеше пред него, апетитна и съблазнителна. Той бръкна с ръце в джобовете си, за да не посегне към нея.

— Бих свалил шлифера ти — каза той с дрезгав глас, — но се боя, че докосна ли те, няма да се спра.

Очите й грейнаха, а вената в ямката на гърлото й затрепка като пеперуда. Тя дръпна колана си, а после разкопча шлифера и го свали сама. Сложи го върху облегалката на дивана, внимателно постави шапката си върху него и погледна отново Дейвид. Бавно протегна ръка.

— Здравей. Казвам се Оливия Съдърленд. Радвам се да се запознаем.

Очите му се спуснаха към ръката й и той преглътна с усилие. Тя му предлагаше ново начало и възможност да започнат на чисто. Голяма и тъмна, дланта му бавно хвана нейната — малка и бледа, почти чупливо крехка. Но Дейвид знаеше, че Оливия не е никак крехка. Тя беше силна, любезна и красива, а той се разтрепери като тийнейджър.

— Аз съм Дейвид Хънтър. — Наведе се към нея, за да види всяко косъмче на миглите около сините й очи, и докосна с устните си нейните. — И те желая повече, отколкото желая да дишам.

— О — въздъхна тя. Затвори очи, а гърдите й почти не помръдваха, защото едва си поемаше дъх, сякаш изведнъж въздухът не й достигаше.

Дейвид не разбра кой от двамата започна първи, но пък и това не го интересуваше. Ръцете й се сключиха около врата му, устните му се притиснаха към нейните диво и ненаситно, той откликна със страст и жар.

Ръцете му не се спираха — погалиха гърба й, гърдите й, облото й дупе, което изпълваше дланите му, сякаш е създадено за тях.

— Какво искаш? — успя да запита той.

— Теб — подчерта отговора си тя с горещи целувки. — Сега. Моля те.

Дейвид трябваше да се спре. Оливия искаше отговори. Но не мислеше, че ще може да спре, дори ако от това зависеше животът му. Вдигна роклята й, плъзна дланите си нагоре по бедрата й и изстена, когато коприната отстъпи на голата й кожа. Тя носеше чорапи с жартиери.

— Къде е ципът? — запита той, като опипваше гърба й.

— Няма цип.

Ръцете й откопчаваха ризата му.

— Просто я свали.

Дейвид издърпа припряно дрехата през главата й и я захвърли настрани. След това зяпна. Коприната и дантелите само обогатяваха разкошната гледка. Очите му се спуснаха към предизвикателно изрязаните бикини, които скриваха съвсем, съвсем малко. Помисли си, че сърцето му ще се пръсне. Със сигурност някои други негови части щяха да се пръснат. Хвърли поглед към дивана, но тя го помилва с пръст по устните.

— Ти каза — промълви Оливия с дрезгав глас, от който кръвта му нахлу изцяло в слабините, — че ти трябва повече място за мен.

Тя смъкна ризата от раменете му и докосна устните му със своите, а ръцете й погалиха голата му кожа.

— За мен. В мен. Не на дивана, Дейвид.

Той помисли, че ще умре.

— Добре — изръмжа и я вдигна, а тя обви крака около тялото му.

Дейвид направи две крачки към спалнята, като през това време намери с устни една от гърдите й през дантеления сутиен и стройното стегнато тяло на Оливия се изви в дъга. Дейвид се закова на място и продължи да я дразни с език и зъби, омаян от скимтенето й. После я премести, за да поеме с устни другата й гърда и да чуе отново този звук.

— Побързай — настоя тя. — Моля те! Моля те!

Дейвид се подчини на тази отчаяна и изкусителна молба, сложи я на леглото и рязко свали бикините й, като заедно с това смъкна и обувките от краката й. Преди тя да успее да си поеме дъх, устните му се впиха в нея и Оливия отново изстена.

Вкусът й беше… точно както го помнеше. Ръцете й се впиха в косите му и го придърпаха, също както преди.

— Моля те, моля те — молеше го омайно тя да я отведе до върха, сякаш несигурна дали той ще го направи.

Затова той продължи да хапе, гъделичка с устни и облизва набъбналите й от желание устни, а накрая плъзна езика си дълбоко в чувствената й сърцевина, от което тялото й се изпъна като струна, главата й се отметна назад и от устните й се изплъзна задавен вик на удоволствие, когато тя се разтърси в екстаз със смайваща сила.

Но той не спираше да я дразни. Тя отново потръпна и изстена името му.

Той се повдигна на колене и се вгледа в лицето й, а цялото му тяло пулсираше от желание.

— Оливия, погледни ме.

Тя примигна и най-после отвори очи. Изглеждаше красиво замаяна.

Той нежно обхвана лицето й с ръце и се наведе към нея.

— Само за теб мисля. Само за теб. Единствено за теб, Оливия.

Тя го изгледа продължително. След това се усмихна похотливо.

— Все още си облечен.

Ръцете й посегнаха надолу, но той я хвана за китките и преплете пръсти в нейните.

— Докоснеш ли ме, свършвам.

— Аз искам да свършиш. Нуждая се от това.

— И аз, но искам да изкарам поне малко повече от тридесет секунди. Затова ми дай минутка.

След това сведе лицето си съвсем близо до нейното.

— Сънувах вкуса ти. Но това е по-добро от сънищата.

Тя се изви към него.

— Дейвид, моля те.

Той я пусна и се отдръпна, преди тя да успее да го докосне. Бавно свали единия чорап от крака й, след това другия, а после се изправи до леглото и смъкна ризата си.

— Свали си сутиена.

Оливия седна и го махна — красивата дантела и без това не скриваше почти нищо. Отпусна ръце, за да се плъзнат по тях презрамките на бельото й, и той остана поразен.

— Ти си изумително красива.

Тя свали поглед към ръцете си, докато разкопчаваше колана на панталона му.

— Ти също.

Ръцете му спряха да се движат. Тя приседна на ръба на леглото и спусна жален поглед към копчето на панталона. Дейвид хвана ръцете й, за да я спре.

— Не. Погледни ме, Оливия.

Тя вдигна очи нагоре.

— Има ли нещо?

— Не. Да.

Той хвана нежно лицето й с ръце.

— Според теб защо съм тук?

— Защото ме желаеш повече, отколкото дишането.

— А това е, защото си изумително красива. Не можех да спра да мисля за теб, Оливия. Опитвах. Месеци, години, но не можах. Не ставаше. Постоянно си представях как ме гледаш и се усмихваш.

Нещо в погледа й се промени и той разбра, че никога няма да я убеди само с думи. Пусна панталона си на пода и свали боксерките си, а отново гладният й и изпепеляващ поглед го изпълни с неописуемо удоволствие.

Тя прокара пръст по члена му, а после го хвана с две ръце за бедрата. Той знаеше какво предстои, но нищо не можеше да го подготви за невероятното удоволствие, когато устните й, меки и топли, го обвиха. Отметна глава назад, затвори очи и изстена гърлено.

Намираше се в рая. Но не искаше да свърши така. Не тази вечер.

— Спри.

Събра всяка капчица сила и зарови пръсти в косата й, за да я отдръпне и да види лицето й. Изправи я, впи устни в нейните, щастлив, че тя обви ръце около врата му и притисна гърдите си към неговите, за да отвърне на целувката.

— В теб — каза той и слепешката се зае да търси кондом в шкафчето до леглото. — Искам да съм вътре в теб.

— Тогава побързай — прошепна Оливия и го повлече заедно със себе си на леглото. Определено не беше крехка. Измъкна пакетчето от ръцете му и той стисна зъби, за да се удържи, докато тя плъзгаше кондома по цялата му пулсираща от възбудата дължина с парещи като огън пръсти.

Дейвид я претърколи по гръб, решен да направи всичко, което отдавна искаше да направи, и се молеше за силата да се удържи и да й даде всичко, което тя заслужаваше. Проникна в нея, а тя беше изумително гореща, влажна и адски тясна. Спря по средата и се разтърси, като едва се удържаше.

— Не искам да те нараня.

Тя го погледна с очи, пълни с удоволствието, което той се надяваше да й даде.

— Още — размърда се тя, за да го привлече по-дълбоко. — Господи, моля те, Дейвид. Още.

Той загуби контрол над себе си и при първото „още“ проникна докрай, от което Оливия изстена, но по лицето й не се виждаше болка, а само нарастваща сладострастна нужда, докато той се движеше върху нея, все по-дълбоко и по-силно. По-бързо. Тя посрещаше ненаситно всеки негов тласък и той виждаше как наближава неизбежната й кулминация. Усети приближаването на своя оргазъм като гъдел в основата на гърба си и го потисна. Още не, по дяволите. Още не.

След това ноктите й се забиха в гърба му и тя отново се разтърси от връхлетялото я удоволствие. Той продължи да се движи, все по-силно и по-бързо на път към своята кулминация, Оливия изкрещя, а Дейвид, пометен от неподозирано силна вълна на удоволствие, падна върху нея и прошепна името й.

 

 

Вторник, 21 септември, 23:30 ч.

Операцията започна. Той седеше в микробуса си на една пряка разстояние и наблюдаваше къщата, която Барни Томлинсън беше купил на курвата си. Унищожаването й означаваше повече пари от застраховката за госпожа Томлинсън и още един, последен начин да го вкара на Барни, хей така, посмъртно.

В този момент Дориан лежеше проснат по лице върху бюрото на Барни вътре в къщата. Без лице, разбира се. Интересна задача предстоеше за полицаите. Каква връзка имаха Дориан и Барни? Нямат, разбира се, освен чрез мен.

Красотата в случая се криеше във факта, че парите, които взе от двамата мъже, се намираха в офшорни сметки, за които никой нямаше да се досети. Никога.

Албер и Мери се появиха. Точно навреме. Преди да дойдат, спореха за тази задача. Той чуваше ясно гласовете им през скрития в телефона й микрофон.

Албер изпадна в ярост заради стъклените топки на Мери. Мери изпадна в ярост заради лъжата, че Томлинсън е злодей и унищожител на околната среда. Никой от тях не изглеждаше особено разстроен от смъртта на Ерик. Мери не искаше да участва в този пожар. Албер я беше заплашил, че ще й счупи врата и ще я хвърли в Мисисипи. Много забавно. Но след всичко това, сега стояха тук. И ако съдеше по вида и жестовете им, още спореха.

Настрои приемника на кръста си на тяхната честота и се заслуша. Албер носеше предплатения телефон в джоба на ризата си и гласът му се чуваше ясно, както и гласът на Мери.

— По дяволите, млъкни ма — изръмжа Албер. Говореше с френския си акцент. Може би наистина говореше така. Може би онзи път искаше да си го върне на Ерик.

Предвид състоянието на Ерик сега, бих казал, че му го е върнал доста добре.

— Това е тъпо — изсъска Мери. — Така се закопаваме все повече.

— А ако откажем?

— Ще публикува записа, а ние ще кажем, че е подправен. Освен това той има записа с момичето, което доказва единствено, че той е бил там, а не ние.

Мери имаше право, но Албер не се съгласи.

— Прави каквото ти казвам, иначе рибите ще те изядат. Онези, големите и гадните, в мръсната ви река.

— Мразя те.

— Добре е, че не се налага да ме харесваш, а само да правиш каквото ти се казва.

Браво, Албер. Това момиче трябваше много отдавна да си изяде боя.

Той ги записа, когато влязоха в къщата и излязоха бързо. След няколко минутки огънят избухна с пълна сила. Хлапетата ставаха все по-добри. Албер измъкна телефона от джоба си и направи снимка, а после двамата изтичаха към колата на Албер.

Заминаха, той включи двигателя на микробуса и потегли в обратната посока. Трябваше да иде в училището за глухи. Имаше среща с Кени, за която момчето все още не знаеше. Погледна назад към найлоновия плик от химическото чистене, в който седеше костюмът му. Ще трябва да се преоблече, когато стигне там. Ризата не подхождаше, както и шапката, но пък Кени едва ли знаеше точно какви униформи носят полицаите в Минеаполис.