Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мой Шикарны босс, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Стефана Кръстева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata (2022)
Издание:
Автор: Татяна Веденска
Заглавие: Моят готин шеф
Преводач: Стефана Кръстева
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: руски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Art Plus (Арт Етърнал Дистрибушън)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска (не е указана)
Редактор: Стефана Кръстева
Коректор: Мария Жекова; Боряна Робертова
ISBN: 978-619-191-295-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11974
История
- — Добавяне
Глава 6
Господи, къде ми е акълът?
Богатият ми жизнен опит ми подсказва, че на мъжете не трябва да се вярва. Или поне на по-възрастните от осем години и на по-младите от осемдесет. Нашите цели са различни от техните. Ние, жените, се опитваме да оцелеем под кръстосания огън на жизнените обстоятелства, огъваме се под поривите на вятъра на промените. Нагаждаме се към изискванията на времето. А мъжете се стремят да хванат удоволствията за опашката, да се задържат на подходящия плавателен съд и да си утроят годишния доход. Дори и президентът мечтае за същото. Да утрои БВП. Наистина на тях не им е до нашите грижи, те мислят в каква посока трябва да се плува, а на нас любезно ни предоставят възможността да натиснем веслата. Наскоро видях реклама. Беше закачена на някаква автобусна спирка… Да, до училището на дъщеря ми. На нея беше изобразена измъчена жена в не особено еротични одежди, а под нея седяха трима юноши на различна възраст. Най-отгоре беше изтъпанен веселият призив: „Русия има нужда от твоя подвиг!“. Възниква въпросът. Всъщност, въпросите са по-скоро два.
Наистина ли майчинството у нас днес се смята за подвиг? Имам предвид официално ли е? И ако да, то къде ми е медалът? И вторият въпрос — къде е таткото? Все пак това е социална реклама, хората ще я вземат за пример. Къде е той? Или от него вече никой не чака нищо? Дори и на държавно ниво. Да, странни мъже се навъдиха. Возех се и си мислех какво ще правя, ако приличащият ми на хищник началник завие в някоя тъмна уличка и се нахвърли на нежното ми девическо тяло? При мисълта за това ме обзеха двойствени чувства. От една страна, такава перспектива ми беше противна, от друга — Шувалов беше много привлекателен мъж, така че… Завладяха ме смътни съмнения. В крайна сметка съм се оказвала с някого в леглото и по много по-дребни поводи.
Най-общо казано, седях и си мислех дали да фрасна Шувалов в муцуната, или не заради мръсното му предложение? Той също мълчеше. Интересно за какво ли си мислеше? Всъщност, това скоро се изясни.
— Интересно ми е защо вие жените хабите толкова сълзи напразно? С тази енергия можете да работите поне месец — недоволно заяви той.
— А вие задържате всичко в себе си и накрая умирате от инфаркт.
— Животът ни е такъв. Все някой трябва да носи отговорност. Представете си, Митрофанова, какво щеше да стане, ако аз, когато получа лоши прогнози от аналитиците, започна да плача и да размазвам евтина спирала по лицето си.
— Интересно от къде на къде решихте, че спиралата ми е евтина? — възмутих се аз. Макар че спиралата ми, разбира се, беше най-обикновена. Но чак такава наглост?! Ами ако беше суперскъпа?
— А не е ли? Скъпата спирала не дразни очите. С нея можеш да плачеш, колкото искаш.
— Боже мой! И откъде такива познания?! — ядно промърморих аз.
Шувалов ме погледна с усмивка.
— Жена ми редовно практикува женските ви номерца. Навремето й се връзвах страшно. А след това разбрах, че си избира спиралата така, че да не й се размазва гримът. Как в такъв случай да повярвам, че страда наистина?
— Аз какво общо имам с това? — възмутих се аз.
— Нищо, разбира се — съгласи се той. — Но, като стана дума, нямаше нужда да организирате такъв спектакъл, само и само да си запазите работата. Беше достатъчно само да слушате какво Ви казвам.
„И да не влизате в гардеробите.“
— Всички вие сте големи умници, няма що?! — кипнах аз.
— Кои сме тези ние? — подсмихна се Шувалов.
— Вие мъжете! За всичко на този свят обвинявате жените. А и пръст не помръдвате, за да направите света по-добър! — не можех да се спра. — Мислите само за себе си. Жените раждат, грижат се за семейството, отказвайки се от всичко най-хубаво… дори не така, а от най-необходимото! Кариера ли?! Опитвали ли сте се да градите кариера с малко дете на ръце?! Да не говорим за мъжкия ви клуб! Знаете ли колко жени ръководители съм виждала? Нито една! Защото това е предназначено само за тия, дето имат членове.
— Така ли? Аз пък да Ви призная, съм виждал много — вметна Шувалов.
— Нима? И какво говореха по техен адрес? Че са нечие протеже. Та вие дори не допускате мисълта, че жените могат да постигнат нещо сами. Само, минавайки през нечие легло. Освен това, ако жената е умна, вие веднага започвате да я ненавиждате.
— Няма ли да Ви се прекърши езикът? Та Вие сте направо за трибуната. Или за барикадата — ехидно ме закачи Шувалов.
— Нямам нужда от никакви трибуни! Не искам нищо! Искам само да живея спокойно!
— Ами живейте си — с досада възкликна той. — Кой Ви пречи?
— Стигнахме — мрачно казах аз. Проведохме доста странен разговор. Какво иска от мен тоя Шувалов? Ако е сексуален тормоз, е доста нетипичен.
— Чудесно. Успокоихте ли се? Изприказвахте ли си всичко? Освободихте ли се от стреса? — делово се поинтересува той.
— Вас какво Ви интересува?
— Стори ми се, че се развълнувахте прекалено много. Исках само да кажа, че днес можехте да минете и без тези сълзи. За всички щеше да е по-добре. Между впрочем, нямам намерение да споря. В нашия мъжки свят на жените понякога им е трудно. И ако от това ще Ви олекне, изобщо не одобрявам такова отношение.
— Нима? — учудих се аз.
— Работил съм с невероятно умни жени. И трябва да призная, че винаги им е било по-трудно. Но нещата ще се променят — по някакви причини ме увери той.
— Звучи обнадеждаващо — усмихнах се аз. — А спиралата ми наистина е евтина.
— Наистина ли има значение? Много Ви отива. Ако не я размазвате по лицето си — засмя се Шувалов.
Аз се напрегнах. Да, очите ми наистина са красиви. А после какво следва? Не искам да си запазя мястото на всяка цена. Или пък искам?
— Тръгвам — забавих се малко до вратата.
— Разбира се — той ми махна за довиждане. — Вървете.
— Благодаря Ви… Благодаря за всичко. И за това, че ме докарахте, разбира се.
— Няма защо — за кой ли път повтори той.
Затворих вратата на колата и тръгнах към входа. Без да се обръщам назад. Струваше ми се, че погледът му ми изгаря гърба. Или пък точно обратното, че изобщо не ме гледа. Дори изпитвах нещо като разочарование. Интересно да не би да исках шефът ми да… се възползва от служебното си положение? Да не би тотално да съм изперкала? Та той е приличен човек. Пък и какво толкова има у мен освен сините очи и трогателното ми изражение, когато се замисля за нещо? Нищо! Така че върви си по пътя, драга. Още повече че тепърва трябва да си прибираш колата след всички глупости, които забърка.
— Митрофанова! — изведнъж ме извика Шувалов.
Обърнах се бавно.
— Да?
Шувалов стоеше в същата поза до вратата на черния си жребец и ме гледаше с присвити очи.
— Може ли да се кача у Вас за малко?
— У нас ли? — чак издишах от напрежение. Не може да бъде… Как смее?
— Трябва да си сипя вода. Свършила ми е водата за чистачките, а не се знае колко още ще пътувам в задръстванията. Мръсотията е ужасна.
— Ами по принцип… — измрънках аз, мислейки напрегнато. Да си налея вода за чистачките. Сега така ли му се казва? Добре че Ника си е вкъщи.
— Водата ли Ви се свиди? — намръщи се той.
— Не, моля Ви се — моментално дадох заден ход аз. Добре де, ще видим какво ще стане. — Да вървим.
— Ей сега — той се обърна към колата, отвори багажника и… извади оттам празна петлитрова пластмасова бутилка. Май наистина му трябва вода. Тръгнахме към входа, минавайки покрай мрачни тийнейджъри, които пиеха бира на детската площадка. Те се събираха тук всяка вечер и понякога се държаха доста буйно. За пореден път се зарадвах, че моята Ника се отнася с отвращение към безсмислените купони. И пак, за втори път тази вечер пътувах с шефа си в асансьора и нервно мълчах.
Пушеше ми се, но Шувалов, изглежда, не пушеше. Какво ли е намислил? Никога не съм се доверявала на такива мъже. По принцип не съм имала много поводи да им се доверявам или да не им се доверявам. Просто, щом ми се случеше да се сблъскам с такива самоуверени типове, аз минавах в нелегалност. Никога не знаех какво да чакам от тия елегантни тигри в скъпи кожи. Шувалов влезе в антрето и се спря, взирайки се в тъмнината. Изглеждаше страшно нелепо сред моите и на Ника разхвърляни обувки. В момента, в който пресякохме прага, съжалих, че като малка не бях слушала мама. Тя винаги ми се караше, че съм много разхвърляна. Навремето, веднага след като се преместихме в Бутово, тя идваше у нас, за да се кара. И винаги демонстративно „припадаше“ при вида на „кочината“, в която могат да живеят само плъхове и хлебарки. Разбира се, нямаше нищо такова. Но все пак нашият дом не може да бъде наречен „подреден“.
— Влезте. Може да вземете тези пантофи — подадох на Шувалов чифт пантофи.
— Ще мина и без пантофи — дръпна се Станислав Сергеевич.
— Не мога да гарантирам, че няма да настъпите нещо — предупредих го аз, а за себе си отбелязах — трябва по-често да минаваш с прахосмукачка. И да не си захвърляш бельото в банята.
— Мамо, нали смяташе да ходиш на вилата? Ах… здравейте. В коридора влетя Ника. Както е прието у нас, беше в домашните си дрехи — анцуг и тениска. В ръката си държеше сандвич със салам. Саламът беше три пъти по-дебел от хляба. Ника се грижи за здравето си. Всички знаят, че хлябът е вреден.
— Добър вечер — малко прекалено тържествено произнесе Шувалов.
— Това е дъщеря ми Ника. Вероника. А това е Станислав Сергеевич Шувалов, моят шеф. Той трябва да си сипе вода — поясних аз и се смутих.
Ника недоверчиво местеше поглед от мен върху Шувалов и обратно.
— И какво, както обикновено, даже и чай ли няма да предложиш на шефа си? Майко, така не се прави кариера. Какъв обичате? Зелен, черен, жасминов? Имаме и плодов, и каркаде — усмихваше се Ника. Наследила е гостоприемството си от дядо си. Както и тактичността. Дори не попита какво прави шефът ми у нас с празна пластмасова бутилка. И откъде изобщо се е взел?
— Какъв голям избор! — възхити се Шувалов и ме погледна. — Имате ли нещо против да изпия един чай?
— Имаме дори шоколадови бонбони — ехидно отбелязах аз.
— Нямаме. Аз ги изядох — виновно си призна Ника. — Бяха останали само три. Но имаме сухи пасти. Обичате ли сладки неща?
— Обожавам — широко се усмихна Шувалов.
Трябва да призная, че дяволът не беше толкова черен. Седяхме в нашата кухня, която приличаше повече на килер или склад заради изобилието от всякакви буркани и бурканчета, бутилки и купища непотребни дреболии. Шувалов се оглеждаше малко стреснато, пиеше обикновен черен чай от голяма чаша (принадлежала преди на Кира, която отмъстително оставих за себе си при развода) и унищожаваше сухите ни пасти.
Шувалов се учуди най-много, когато видя над печката връзки със сушени гъби.
— Какво е това? Някакъв корен ли? От народна медицина ли се интересувате? — попита той.
Ужасно ми се пушеше, но се въздържах. В крайна сметка не се е нанесъл у нас завинаги.
— Това са гъби. Никога ли не сте виждали? — разсмя се Ника. — Голям дивак сте. Мамо, представяш ли си, никога не е виждал гъби!
— Защо, виждал съм. И то много пъти. В ресторантите. Само че вече бяха сготвени — парира Шувалов. По всичко личеше, че се чувства изключително удобно у нас.
— Никога не сте ходили в гората, така ли? Никога? И не сте намирали малки бели гъбки? В такъв случай не сте видели нищо в този живот — Вероника изобрази най-високата възможна степен на съчувствие.
— Станислав Сергеевич, не я слушайте. В състояние е да ви омайва с приказки до смърт.
— А ти какво искаш? Аз съм бъдеща актриса — вирна нос тя.
— Ставаш само за ролята на Бармалей[1] — засмях се аз.
Разчорлената, облечена в тениска Ника — бъдеща звезда?
Лично аз, не се съмнявах, но другите…
— Наистина ли го мислите сериозно? — поинтересува се Шувалов. — Сигурна ли сте, че го искате? Ами сценичната треска? Трябва първо да опитате, преди да правите сериозни заключения. Ами ако не Ви хареса?
— Как? Мама не Ви ли е казала? За нашата студия? — обиди се Ника.
Аз се намесих:
— На Станислав Сергеевич това едва ли му е интересно. Той ми е шеф. Директор.
— Да, аз съм много голям началник. Толкова съм голям и страшен, че като ме видят, всички губят дар слово и се крият в гардероба — иронично добави той и ме погледна изпод око.
Аз се изчервих. Ника местеше поглед неразбиращо от мен върху Шувалов.
— Без подробности, моля. Станислав Сергеевич не знае нищо за твоята студия. И изобщо за студиите. Ако искаш, можеш да му разкажеш, предложих аз, за да сменя темата.
— О-о, режисьорът ни е душичка. Сладур. Пише сам текстовете на песните. Поставихме мюзикъл. Представяте ли си, аз пея.
— Не може да бъде! — престорено се учуди Станислав Сергеевич. — И отдава ли Ви се?
— Преценете сам — заяви Ника. Ника винаги е готова да пее и да танцува, ако има публика. Не можеше да изпусне такава възможност. Тя сложи едното си коляно на табуретката. Разпери ръце и с трогателно трепетно изражение запя:
— Небето ще ме чуе! Небето ще ме спаси! Книгите не умират, те живеят вечно!
— Това е Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“ — внимателно прошепнах аз. Шувалов кимна.
— Така и си помислих. Браво!
— Ника се строполи живописно на пода, като избегна острия ръб на радиатора.
След това скочи и добави:
— В този момент ме вдигат с вериги. Мамо, кажи, че беше супер!
— Наистина беше страхотно! Всички ридаеха. Много трогателна сцена — засмях се аз.
Шувалов ме погледна и попита:
— Искате да кажете, че сте го играли пред публика?
— Разбира се. Премиерата ни беше в понеделник — гордо съобщи Ника.
— Поздравявам Ви — кимна Станислав Сергеевич и ме погледна странно.
Аз се намръщих. Ето че сега знае защо избягах от работа в понеделник. Пак ли ще ме уволняват? Май няма. Седи спокойно и разпитва Ника за най-различни неща. И ми хвърля по някой поглед. Аз си мълчах. Да, доста интересен тип е. Цял живот съм се опитвала да живея тихо и незабележимо. Без да си навирам носа там, където могат да ми го откъснат. Защо да започвам тепърва? На тази далече не младенческа възраст. Но някъде дълбоко в душата ми, както ставаше обикновено, звънна предателска камбанка. И гласът, който беше мълчал от много време… всъщност — от смъртта на татко, изведнъж отново каза тихо: „Ами ако?“. Не, недей дори да си помисляш! Изключено е! Невъзможно е! „Защо?“ възмути се гласът. „Погледни, седи жив и истински в твоята кухня. И според мен си заслужава поне да си помечтаеш.“ „А според мен, не!“ — прибързано отговорих аз.
— Какво не? — учуди се Шувалов.
Огледах се. Излезе, че съм произнесла последното изречение на глас.
— Нищо, нищо… — поклатих глава.
— Вече започнах да свиквам, че от време на време потъвате в някакъв паралелен свят.
— Истина е — усмихна се Ника — моята майка е мечтателка. Досега вярва в чудеса, макар че никога не са й се случвали. Само когато съм се родила.
— Не страдаш от излишна скромност — изсумтях аз.
— Ще отречеш ли? — втренчи се в мен дъщеря ми. Очите й се смееха.
И аз се засмях против волята си.
— Няма да отрека.
— Трябва да тръгвам — обади се Шувалов.
— Защо? Още е рано. Не искате ли да вечеряте с нас? — една през друга предлагахме ние.
— Не. Достатъчно. Вече си изпих месечната норма чай. Още една глътка и ще се пръсна като балон.
— Наистина ли? Много жалко — натъжи се дъщеря ми. — И все пак беше ми приятно, че се запознахме. Никога не съм мислила, че мама има такъв забележителен началник.
— В действителност изобщо не съм забележителен. Аз съм лош и безпощаден. Не ми разваляй имиджа, че майка ти ще разкаже на всички какъв съм в действителност и хората ще спрат да се страхуват от мен.
— Това ще Ви разстрои ли? — учудено попита Ника. — Приятно ли Ви е да се страхуват от Вас?
— Необходимо ми е за работата — обречено разтвори ръце Шувалов.
Той си обу ботите. Аз се въртях в очакване, без да знам какво да кажа. Дори не знаех какво да си мисля. Той си тръгваше, без да е проронил и дума за какво всъщност беше дошъл.
Взе си бутилката с водата, обърна се и каза:
— Ще ме изпратите ли?
— Разбира се — с готовност кимнах аз. Глупачка, какво очаквах? Той просто случайно се засече с мен като прелитаща комета. Между нас няма нищо общо. И няма защо да се самозалъгвам. И въпреки това излетях като куршум от жилището си. След него. Той стоеше и чакаше асансьора.
— Искам да се извиня — неочаквано започна той. — Мисля, че изобщо не бях прав.
— За кое?
— В понеделник сте бързали заради спектакъла.
— Да — кимнах аз и добавих. — Не можех да го пропусна. А и трябваше да помогна с декорите.
— Ами правилно сте постъпили, като избягахте. Макар и това да е нарушение на трудовата дисциплина — засмяха се само очите му. Все пак имаше много красиви сини очи. Не като моите със сивкав нюанс, а чисти, почти небесни. Интересно на колко ли е години? Четиридесет? Четиридесет и пет?
— Което е вярно, си е вярно — съгласих се покорно аз. Говорехме си глупости. Как исках да ми каже, че ще се радва да ме види пак… при по-подходящи обстоятелства.
— А вие, разбира се, ще ми обещаете, че в бъдеще няма да постъпвате така. Имам предвид, ще си направите труда да ме попитате, а няма да бягате без разрешение. Защото изобщо не искам да Ви уволнявам. Обещавате ли?
— Обещавам — почти се заклех аз.
Асансьорът мина два пъти. Спря и пак тръгна. Шувалов стоеше и мислеше за нещо. Надявах се, че мисли за мен. Не, дори не трябва да си го помислям. И ето че влезе в асансьора, без да каже нищо. Освен едно:
— Приятен уикенд. Имате прекрасна дъщеря.
— Знам — прошепнах аз.
Шувалов вече беше тръгнал. Аз стоях пред асансьора и се мъчех да си събера мислите. Какво беше това? Аз си мислех, че иска да ме накара да направя нещо. Но не беше така. И като че ли това беше най-ужасното. Шувалов наистина се оказа свестен човек. Не знаех как да се справя с този факт. Тъй като, всъщност, аз никога не съм срещала такива преди. Такива, които не вършат подлости и не искат да се реализират за чужда сметка. Просто си вършат работата, а когато те гледат, ти се иска да се разтопиш и да се превърнеш в локва пред погледа им. „Днес през деня го мислеше за най-отвратителния шеф на света!“ — отрезвих се сама. „Да, но тогава още не знаех…“ „Какво, какво не знаеше?“ „Че е такъв…“ „Какъв? Какъв де?“ „Остави ме намира. Не знам.“
„Ти си глупачка. Пак си фантазираш разни глупости, а после ще ридаеш. За какво ти е всичко това? Да не би да не си получила достатъчно удари досега? Такива като теб не ги иска никой. Макар че не. Кирил те иска. Или такива като него. Как можеш да си помислиш, че Шувалов може да погледне сериозно на теб? Ако беше два метра и с бюст като на Семьонович[2]. А ти каква си. Слаба като скумрия и пълна глупачка. Никой не търси такива. Дори и не си го помисляй.“
— Мамо, защо стоиш тук? — показа се Ника на вратата.
— А? Замислих се… Идвам. Идвам.
— Ще ходим ли на вилата?
— Да. Само че утре.
— Разбрах. Шефът ти изглежда доста свестен. Според мен.
— Какво ти разбира главата на тебе? — изсумтях аз.
— Харесваш го! — тържествено изръкопляска Ника.
Аз се обърнах.
— Не говори глупости. И ако искаш да знаеш, той е гей. Така мисли Альонка, а тя не бърка. И изобщо не ми харесва. Едва не ме уволни. Това как ти се струва?
На следващата сутрин с Ника отидохме на вилата. Вилата ни е забутана в дивата гора на Шатурския район и когато летата са горещи, около нас горят торфени полета. Само че у нас никой не се плаши от такива неща. В нашата страна не признават нищо за стихийно бедствие, освен може би политическите избори.
На вилата ни през пролетта е красиво и чисто, а небето прилича на безкрайно планинско езеро. С въздуха ни (между пожарите) можеш да се миеш. Обичам нашата барачка с печката на дърва, обичам да садя цветя и да ги гледам как растат. Обичам през лятото да си бера ягоди от градината, а през есента да ходя за гъби. Между другото, Ника е наследила любовта към гъбите от мен. През целия път до селището ни в главата ми се въртеше една мисъл. Интересно, дали притежавам нещо, заради което някой да се влюби в мен. И то не кой да е, а някой като Шувалов? Винаги досега съм срещала само посредствени типове, измежду които най-посредственият е бившият ми съпруг. Може би другите просто ме заобикалят. Нали и те се срещат с някого? Защо да не бъде с мен? И все пак, какво ли си мисли Шувалов? Най-много се страхувах, че може изобщо да не си мисли за мен. Какво ще стане, ако утре или по-скоро в понеделник, отида на работа, изпълнена с идиотските си фантазии, а там всичко си е постарому.
„Всъщност, какво изобщо се е променило? — се запитах аз. — Само че честно. Да не би Шувалов да ти е дал някакъв повод?“ „Там е работата, че не е.“ — се съгласих тъжно аз. И все пак ми се струва, че нещо ще се случи.