Татяна Веденска
Моят готин шеф (15)

Глава 3
Опа! Май сме двама

И така, чудесно. Всичко си дойде на мястото. Ако човек мисли, че е заобиколен само от врагове, рано или късно ще намери начин да обяви за враг всеки. Мен, кристално честния гражданин със светли и неопетнени идеали, мен, която никога не лъжа, е, може би само малко послъгвам… Как можа? Как посмя да си помисли такова нещо за мен?! И какво? Какво от това, че нямам ни най-малка представа откъде се взе тоя букет? И толкова ли е страшно, че съм забравила да предам някаква идиотска заповед. Ако искаше, щеше да намери и смекчаващи обстоятелства и оправдателни думи. Аз винаги намирах. И не само за себе си. Колко пъти? Колко пъти само съм намирала и най-малките възможни аргументи в защита на противоположната страна. Безброй. Единственият път, когато не го направих, беше, когато заварих голата касиерка с моята кристална чаша в ръка. При това в моето легло. Съгласете се, че в тази ситуация нямаше как да кажа: „Той не е искал да ме нарани.“ И „Той е просто объркан, нещастен човек, когото трябва да се опитаме да разберем.“ Само че има разлика между страстна двойка в леглото и неизвестен дарител на красив букет. Човек трябва да проявява поне капка адекватност. Още повече че аз наистина нямам ни най-малка представа откъде се взе той (букетът).

— Мръсник! Мерзавец! Мразя те! — подвиквах аз и карах нервно по облените със слънце улици. Непривичната светлина ми дразнеше очите. Нашият климат и начинът ни на живот ще ни превърнат всички в къртици. Какво виждаме? Мрачно небе, електрически улични лампи вечер, мижави лампи в офиса, тунелите на метрото, осветени с лампи през деня. Очите ни спират да възприемат ярките цветове. И ето го резултатът — аз мижа като сляпа къртица, стига само небето да се изчисти от облаците и да засияе със синевата си.

— Как можа? Негодник! Ще му дам да се разбере! — Жаждата за мъст ме разкъсваше отвътре. Наистина не можех да разбера на кого съм толкова бясна? На Шувалов? Да, разбира се. Затова че е тъпоумен кретен. По-скоро на готовността му да побегне при най-малкото подозрение. Но повече исках да намеря дарителя на цветята и да го разкъсам на парчета. А може да е било грешка. Може букетът и „прекрасната нощ“ да са били предназначени за секретарката или пък за нашия финансов директор. Ами какво, там нямаше указания за пола. Спрях на светофар, погледнах букета и измъкнах злощастната картичка. Беше красива с оригинален вензел на лицевата страна. Със златни орнаменти. Не бяха пестили за подаръка. Със сигурност не е от Кирил.

„Благодаря за прекрасната нощ“ — замислено прочетох аз и обърнах картичката. Не ми стана нито по-леко, нито по-ясно. Светна зелено и тръгнах. Благодаря, разбира се, само че бях прекарала предишната нощ на собствения си диван. Спах прекрасно и не сънувах нищо. Какво значи всичко това? Пред нашия блок цареше безметежно спокойствие. Такова нещо може да се види рядко, особено ако си идваш от работа към шест и нещо. Тогава борбата за място на автомобила под слънцето е в разгара си. Паркираха дори по дърветата и по лампите. Колите воюваха помежду си като извънземни роботи. В битката побеждаваше или по-силният, или по-малкият. Много по-лесно е да паркираш деу матис, отколкото джип. А днес, о, чудо! Точно пред входа имаше черна дупка. Бермудски триъгълник, който можеше да засмуче всеки, решил да паркира там. Да, това място трябваше да стане мое. Трябва все в нещо да ми провърви. Няма да паркирам все на безплатния паркинг на същия онзи супермаркет, в който (по понятни причини) не пазарувам.

— Ще успея, ще успея, ще успея! — трескаво въртях волана. Да! Успях! И никой не ме изяде. Усмихнах се против волята си, макар че обстоятелствата около ранното ми прибиране вкъщи бяха трагични. Е, поне утре нямаше да ми се налага да се влача някъде си, за да си взема колата. Дребни шофьорски радости. Да.

Изключих двигателя и се облегнах назад. Хубаво е. Толкова е хубаво понякога да си тръгнеш от работа по-рано, да зарежеш всички проблеми и да паркираш на такова яко място. Всички да вървят на майната си. Изведнъж обаче разбрах, че не всички са отишли на майната си. Странна работа, но зад блока от някаква кола се отдалечи мъж, който странно ми напомняше на Кира.

— Не може да бъде! Той какво прави тук? Това заговор ли е? — разтревожих се аз. Известно време се опитах да мисля, че се е оказал тук случайно и че ще ме подмине. В края на краищата аз трябваше да съм още на работа. Но Кирил се приближаваше с прекалено уверена походка към моята кола. Да, човек, който чука с кокалчета на пръстите си по стъклото ми, едва ли е минавал случайно.

— Какво правиш тука? — недоволно изръмжах аз, сваляйки малко стъклото.

— Чакам те — сякаш беше в реда на нещата, каза той.

— Моля?

— Идваш си по-рано? Пуснаха ли те? Да не си болна? — загрижено се поинтересува той и с любопитство погледна букета.

— Ще се разболея от мозъчно възпаление, ако веднага не ми обясниш какво става! — изскочих от колата и непохватно се опитвах да си сложа шлифера.

— Почакай — смути се Кирил. — Исках да кажа, че много се радвам. Знам, че не ти е лесно. Ще бъдем щастливи, обещавам ти. Ще направя всичко, за да бъдем. Надка, какво правиш?

— Нищо! — изсумтях аз и продължих да ровя в чантата си. Най-накрая извадих картичката. — Обясни ми какво значи това?

— За какво говориш? — Кирил гледаше с недоумение парчето картон.

Само че не можеше да ме излъже толкова лесно. Аз знаех много добре колко честни стават очите на Кирюшка в най-невероятни ситуации.

— За какво довлече тоя букет в офиса ми?! Да не си се побъркал?! Каква нощ, по дяволите?! Последната ни нощ заедно беше преди повече от година и ако трябва да съм честна, нямам спомен да е била прекрасна! — заядох се аз.

Кирил продължаваше да разиграва пиесата „Аз съм изгубено кученце, спасете ме!“

— Не разбирам за какво говориш. Наистина сексуалният ни живот не беше нищо особено, но ако ми беше казала какво не ти харесва, можехме да се опитаме да променим нещо.

— Знаеш ли вече е късно да променяме, каквото и да е. Така че малко късно си се сетил. Цветята безспорно са красиви, но нямаше нужда да се охарчваш. Те няма да ти помогнат.

— Какви цветя? Тези в колата ти ли? — уточни той.

— Да, мамка му, точно те! — не издържах аз.

— Успокой се и не викай — хвана ме за ръцете Кирил. — Не съм ти подарявал никакви цветя.

— Говори! Първо цветята, а след това ти се появяваш пред дома ми, падаш на едно коляно и ми правиш закъснели признания. Какво искаш? Защо си дошъл? — вече не можех да си сдържам сълзите. Прекалено много ми се струпа за един ден.

— Та нали ти сама ме извика? — неочаквано заяви Кирил, с което ме накара да загубя дар слово. Стоях с отворена уста и го гледах, без да съм в състояние да кажа и дума. Дори обидна.

Аз? Аз съм го повикала? Да не би да страдам от шизофрения? Добри хора, имам раздвоение на личността. Ето докъде я докарах! Може ли да се гледа толкова много телевизия?

— Аз съм те извикала? И какво? Имахме ли прекрасна нощ? — внимателно се поинтересувах аз. Интересно дали това се лекува?

— Не само една — усмихна се той и непохватно се опита да ме притисне към себе си. — Ще имаме и още.

— Мислиш ли? — със съмнение го погледнах аз.

— Сигурен съм, че ще бъдете много щастливи — добави нечий глас, който се раздаде зад гърба ми. Само халюцинации ми липсваха. Но реалността се оказа по-лоша и от най-лошия сън.

— Станислав? — фалшиво изкудкудяках аз и се втренчих в появилия се неизвестно откъде Шувалов. — И ти ли си тук?

— Да — сведе поглед той, — и със сигурност съм излишен.

— Това е бившият ми мъж — със закъснение ги представих аз. — Кирил. Кирил, това е шефът ми Станислав.

— Станислав Сергеевич — злобно ме поправи Шувалов. — Какво пък, приятно ми е да се запознаем. Имам един незначителен въпрос — с него ли нямаш нищо общо? С него ли? Затова ли те държи толкова нежно за ръцете?

— Слушайте, Вие какво изобщо искате? — възмути се Кирил.

Аз си измъкнах ръцете от хватката на пръстите му.

Господи, защо се получи толкова неудобно?

— Не мислех, че той ще бъде тук — едва чуто промърморих аз. — Както и ти.

— Ти изобщо рядко мислиш. Така ми се струва — Шувалов беше бесен. — Когато ме гледаше днес, си помислих, че наистина нямаш нищо общо. Макар че отдавна знам, че винаги имаш нещо общо. Винаги. Дойдох! Казах си, че трябва да поговорим. Просто да поговорим. Да ти дам възможност да ми обясниш. Може и да се получи. И какво?

— Какво? — ядосах се аз. — Аз наистина нямам нищо общо! Не разбирам какво става! Кира, махай се веднага! Не съм те викала, не знам какви си ги измисляш! И си вземи тъпия букет!

— Какво, пак ли? Никъде няма да отида! Да се маха той! Ти ми изпрати есемес. Искаше да се върна.

— Какво? — задъхах се аз.

— Какво? — опули се Шувалов и ме погледна, без да крие презрението си.

— Не е истина!

— Така ли? — присви очи Кирил. — Ето, мога да ти го покажа.

— Къде? Къде? — опитвах се да видя нещо на екрана на евтиния му телефон, но Шувалов изтръгна моторолата от ръката му и с удоволствие започна да чете: „Бях голяма глупачка! Прости ми, разбрах всичко! Идвай бързо, имам нужда от теб!“

— Не може да бъде! — закрих уста с ръце аз. — Не може да съм написала подобно нещо.

— Няма нужда. Не продължавай. Това е твоят номер — тихо и без никаква злоба каза Шувалов. Просто констатираше факт. С уморен глас. — А и между другото, дойде с кола.

— И какво от това? — не разбрах аз. След това потреперих. Мамка му, колата!

— Глупаво е да твърдиш, че не общувате, след като му караш колата. Между впрочем доста странна таратайка — Шувалов се обърна към Кирил:

— Можехте да купите и по-хубава кола на жена си.

— Колата не е негова, моя е — уморено въздъхнах аз.

Шувалов замълча, сви рамене и кимна:

— Значи си ме излъгала. Каза ми, че нямаш кола. Добре ще тръгвам. Приятен ден. — Шувалов отново си окачи обичайната непроницаема маска. Студеният лед скова сърцето на Кай и очите му ме гледаха, но вече не ме познаваха. „Мили мой Кай, аз съм Герда^[1]! Не съм те лъгала! Обичам те! Истина е!“ — ми се искаше да извикам след него, но го изпратих до колата му мълчаливо само с поглед. Това беше. Нямаше смисъл дори да мечтая, че нещата могат да бъдат други. В края на краищата, ако мъжът не вярва на жената, рано или късно ще стане така. Рано или късно. А аз отново ще се омотавам в паяжината на празните обещания и лъжите, приемайки само такива мъже, които не могат да ми разбият сърцето.

— Кирил, върви си наистина. Трябва на всяка цена да остана сама — жално го помолих аз. Кира видимо се обиди.

— Не искаш ли да ти приготвя вечеря?

— Само това не. Не мога и залък да сложа в устата си. Някой друг път — помолих аз. Кирил въздъхна и си тръгна. А аз се прибрах вкъщи.

Мислите ми бяха объркани. Не разбирах нищо. Откъде все пак се беше взел букетът, ако наистина не беше от Кира? И това беше логично, защото, както ви казах, Кирюша щеше да ми набере глухарчета от някоя „безплатна“ поляна. Не е важен подаръкът, важно е вниманието. Основният закон на живота му. И умее да прави потресаващи безплатни подаръци. И откъде се беше появил есемесът, ако, разбира се, не гледаме сериозно (поне засега) на медицинската версия на събитията? Влязох вкъщи, свалих си уморено обувките и се тръшнах на табуретката в антрето.

— О, мамо, здрасти! Как си? Как е чичо Стас? — зачурулика Ника.

— Какъв чичо ти е той, по дяволите? — не издържах аз.

— Станало ли е нещо? — намръщи се Ника.

— Не е твоя работа! — избухнах аз. Лошо! Много лошо! Крайно непедагогично!

— Мамо, разкажи ми. Може и да ти помогна.

— Помогни на себе си, аз ще се справя сама — практически ридаех аз. — И я ми кажи! Научи ли си тъпата математика?

— Майко, какво ти става? Откъде такъв плам?

— Научи ли си? Не си? И кой ще отговаря, а?

— Даа, лоша работа… — Ника седна до мен и сложи ръка на рамото ми. А аз се затресох от ридания.

— Майко, не се разстройвай! Както винаги, за всичко ще отговарят болшевиките. Хайде да пием чай.

Знаете ли, готова съм да заплюя в лицето всеки, който твърди, че децата създават само проблеми. Да, има и проблеми, но колко проблеми щях да имам аз онази вечер, ако детето ми не си беше вкъщи. И аз не седях да слушам цяла вечер разказите му за съучениците и за театралната студия. Седях на масата, опряна на радиатора и слушах, слушах…

— Нещо се изморих. Ще отида да си легна — казах най-накрая аз.

— Правилно — кимна Ника и ме заведе до дивана. — Сънят е най-доброто лекарство. Срещу всичко. Ще се наспиш и пак ще заприличаш на човек.

— Ами ако не искам? — уточних аз, докато се пъхах под одеялото.

— Какво?

— Да приличам на човек. Искам да приличам например на облаче. Искам да си плувам по небето и да гледам към земята отвисоко. И някой отдолу да ме погледне и да си каже, че аз, облачето, приличам на плюшено мече — размечтах се аз. — Някое детенце. Малко детенце с розова панделка. Да.

На сутринта се събудих с посивяло лице и непоносимо главоболие. Има хора, които плачат красиво и на другия ден по лицата им да няма и следа. Аз обаче подпухвам и се превръщам в урод. И разбира се, ме хваща мигрената. Болката прескача от едната половина на главата ми в другата, а при резки движения се спуска към тила, където се загнездва за няколко часа. Пия аналгин, съчетан с разтворим ефералган. Пия ги на всеки три часа, но от това само ми става по-зле. Като допълнение ме дразни и светлината. Казват, че мигрената е болест на аристократите. При това положение предпочитам да бъда плебей. Може би мигрената ме налегна, защото почти цяла нощ плаках във възглавницата. Само като си помислех, че никога повече няма да видя Шувалов, и сълзите ми рукваха от само себе си. Тоест ще го виждам на съвещания. Докато не ме уволнят, ще се срещаме по коридорите и в асансьорите, но това няма да е той. Защото истинският Станислав е горещият усмихнат мъж, с когото се целувах на последния ред в киното. Когато е истински, очите му светят, смее се толкова заразително, че ти се иска да се кикотиш до смърт. Ами ръцете му? Прегръщаха ме така, че разбирах, че съм най-голямото съкровище на света. А тоя тип, който ме гледа със студен и равнодушен поглед, това не е Шувалов. Никога повече няма да видя Шувалов. И сълзите ми течаха, прогаряйки поредния белег в душата ми. Не, сега вече в сърцето ми. Колко години се опитвах да се скрия от него? Колко пъти се разминавах с такива мъже? Знаех, чувствах, че могат да ме наранят много болезнено. Почти непоносимо. Много по лошо от хиляди раздели и разводи с тези, към които привикваш. Навикът не е любов. А любовта е именно това, което стана с мен случайно. По недоглеждане. Прокрадна се в сърцето ми, докато се криех в гардероба. И какво да правя сега?

— Виждаш ми се бледа — отбеляза нашата секретарка и ме огледа с интерес от главата до петите.

— Спах лошо — вяло обясних аз, мечтаейки да стана невидима, да се промъкна в кабинета си и да се затворя там през целия ден. Мечти! Мечти!

— Защо така?

— Сънувах лош сън.

— Така ли? Разкажи ми го. Умея да гадая по сънищата — радостно потърка тя ръце.

От всичко най-малко исках някой да разгадава тазнощния ми сън. Работата е там, че такъв сън не можеше да предвещава нищо добро. Сънувах, че седя на двора на вилата си, а заедно с мен са Роза и Ника. И някакви други хора. Но те са застанали с гръб и не виждах лицата им. Роза ме погледна и най-спокойно ме попита готова ли съм? Аз й кимнах и тя каза: „Тогава да започваме.“ И в този момент към мен се доближи палач с маска на лицето, обут с ботуши с остри носове, който държеше брадва. По някаква причина аз изобщо не се учудих. Хората се обърнаха, за да гледат, а аз положих глава на стълбите на къщата и прас! Отсякоха ми я. Само че не умрях. Станах, някой ми подаде ръка и аз тръгнах надолу по стълбите. Разплаках се, защото чак сега осъзнах, че ще трябва да живея без глава. Няма да мога да виждам никого. Няма да мога да говоря. Ще трябва да ме водят за ръка. И изобщо не можех да допусна да ми сторят такова нещо. Как може да се живее без глава?

— Нищо интересно. Някаква безсмислица — уверих аз секретарката.

— Така ли? Е, както искаш. Щях да ти кажа всичко — със съжаление сви рамене тя.

Бързо влязох в кабинета си. Този сън ми беше ясен и на мен самата. Когато се събудих, обляна в студена пот и с ужас се хванах за главата, разбрах, че всичко е свързано с Шувалов. Да, любовта е нещо, заради което мога да остана без глава. Да се погубя. Така че другите могат да правят, каквото си искат, но аз се захващам за работа. Докато още я имам. А ако на улицата ми се появи любов, ще пресека на другия тротоар. Да не дърпам дявола за опашката. Седнах на бюрото си и разтворих документите с твърдото намерение веднага да се заема с тях, но болката в главата ми пречеше и не ми даваше възможност да се съсредоточа. Изпих още една таблетка, застанах до прозореца, гледайки тръбата си. Днес Димът, който изпускаше, беше някак мръсен. Сигурно изгарят нещо вредно във въздуха. Всъщност, аз изобщо не знаех що за тръба е това.

Спуснах щорите, седнах отново на стола и затворих очи. Никой не влизаше. Никой не ми се обаждаше. Нищо чудно — над главата ми се бяха сгъстили облаците на началническия гняв и всеки, който ме доближеше, рискуваше да се зарази.

— Майната ви, на всички! — помислих си аз и започнах да решавам кръстословица. С помощта на интернет това беше лесно и приятно. Бях толкова увлечена в разгадаването на сорт зеленчуци, към които се отнася и най-популярният хранителен продукт в Нова Гвинея, че не обърнах внимание веднага на телефона си, който грухтеше. Да, точно така грухтеше.

— Оля? — учудих се аз и взех телефона. Работата е там, че Альонка, която беше доста изобретателна във всичко освен в работата, навремето свали това грухтене от интернет на телефоните ни и го записа като звук за обажданията на Грухкина. Това дразнеше Олга ужасно и тя никога не ми се обаждаше от мобилния си. Да не би да е забравила?

— Ало? — развика се тя, когато вдигнах телефона. — Ало, Надя, ти ли си?

— Ти на кого се обаждаш? Разбира се, че съм аз, Оля.

— Ох, добре че те хващам. Можеш ли да дойдеш при мен? — бързо попита тя.

Гласът й беше развълнуван и се издигаше до писък.

— Станало ли е нещо? Разтревожих се аз.

— Да, стана. Но не е за телефон. Трябва ми помощта ти — нареждаше тя.

Уверих я, че ще й се притека на помощ като Чип и Дейл^[2], но обаждането й безкрайно ме удиви. Първо, Грухкина никога не молеше за помощ, тъй като е идеална. И второ, колкото и да е странно, аз страшно й се зарадвах. Колко ми липсват нормалните хора, след като се зарадвах дори на Грухкина. В дирекцията практически няма нормални хора.

— Какво става? — попитах аз, влизайки в родното си място, където бях прекарала дълги и приятни години. Грухкина, макар че беше станала оперативен мениджър, си седеше на старото място.

— Тихо! — изсъска тя. — Ела тук.

— Да! Какво е станало? — изсъсках аз в отговор.

— Кошмар! Направо не знам какво да правя. Днес вечерта трябва да предам отчетите.

— И какво? Не си ги подготвила ли? — останах поразена аз.

— Не! Какви ги говориш?! — изплаши се тя. — Разбира се, че са готови. Подготвих ги още в петък. Но днес се опитах да ги отворя и не можах.

— Файловете ли са изчезнали? — учудих се аз. — Изтрили ли са се?

— Не, файловете са налице, само че не мога да ги отворя. Има парола — сведе поглед тя.

— Ти продължаваш ли да си заключваш файловете с парола?

— Ами, да. Как иначе? Ако някой влезе в базата? Само че сега не мога да ги отворя и с паролата! Ужас!!! Не знам какво ще правя! Оперативката е следобед.

— Да не би да си забравила паролата? — предположих аз.

Грухкина почервеня.

— Аз?! Никога! Нещо е станало с компютъра. Може да е вирус, а? Или някакъв хакер ми е променил паролата? Или се опитват да ме натопят. Или пък е просто срив в операционната система. Това е Майкрософт, той се бъгва непрекъснато. Да е жив и здрав Бил!

— Кой е Бил? — замислено попитах аз.

— Как кой? ОНЗИ. Може ли да препратим файловете на твоя компютър? Може пък там да се отворят? Ей, Надя, слушаш ли ме? Нали си мениджър по конфликтите, направи нещо! Заради старото ни приятелство! Ало!

— А? Какво? — с труд се откъснах от мислите си аз.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще се постарая — замислено кимнах аз. Изобщо не ми беше до нея. Макар че точно нейните думи ме хвърлиха в такъв дълбок размисъл. Шувалов е прав, а аз съм пълна глупачка.

Гледах към бюрото срещу това на Грухкина и не можех да откъсна очи от него. Наистина, защо никога не се опитвам да си размърдам мозъка? Иначе за какво ми го е дал Господ?

— Надя, какво ти става? — разтревожено ме погледна Олга.

— Нищо. Всичко е наред. Изпрати ми файловете. А и още нещо. Кажи на кого е това бюро?

— Това ли? — с недоумение се обърна тя към бюрото.

— Да, точно то. Чие е? — кимнах аз и се доближих, за да видя отблизо това, което изобщо не очаквах да видя там. Мисля, че вече знаех чие е бюрото.