Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (3)

2.
Денят на наддаването

— Не говори с никого, Мориган — промърмори баща й за стотен път тази сутрин, докато се изкачваше с големи крачки по каменните стъпала на кметството, а тя се стараеше да не изостава. — Ще седиш на сцената с мен, където всички да могат да те видят. Разбираш ли? И да не си посмяла да направиш… нещо. Никакви счупени крака, нито… нито рояци оси, нито паднали стълби, нито…

— Нападения от акули? — предложи Мориган.

Корвус се врътна срещу нея и лицето му пламна в алени петна.

— Мислиш, че е смешно ли? Всички в кметството ще те гледат какво правиш и как ще ми се отрази то. Да не би целенасочено да се опитваш да провалиш кариерата ми?

— Не — отвърна Мориган и избърса малко ядна плюнка от лицето си. — Не е целенасочено.

Мориган беше идвала няколко пъти в кметството, обикновено когато популярността на баща й бе в най-ниската си точка и той се нуждаеше от публичната подкрепа на семейството си. Оградено с каменни колони и разположено в сянката на гигантска желязна часовникова кула, мрачното кметство бе най-важната сграда в Джакалфакс. Но часовниковата кула — макар че Мориган обикновено се опитваше да не гледа към нея — беше далеч по-интересна.

Небесният часовник не беше обикновен часовник. Нямаше стрелки, нито чертички да бележат часовете. Само гладък стъклен циферблат с празно небе вътре, което се менеше с течението на епохата — от най-бледото розово на Яснозор, през яркото злато на Слънцепек, до оранжевото залезно сияние на Гаснизрак и тъмнеещото синьо на Сумрачник.

Днес — както и всеки ден от тази година — бяха в Сумрачник. Мориган знаеше, че не след дълго Небесният часовник ще потъне в петия и последен цвят от цикъла си: мастилената, осеяна със звезди чернота на Срединощ. Последният ден от епохата.

Но дотогава оставаше цяла година. Мориган се отърси от тази мисъл и последва баща си нагоре по стълбите.

В обикновено мрачната, ехтяща зала цареше въодушевление. Няколкостотин деца от цял Джакалфакс бяха пристигнали, облечени в най-хубавите си неделни дрехи, момчетата със зализана коса, а момичетата с плитки, панделки и шапки. Седяха с изпънати гърбове на редиците столове под познатия суров поглед на президента Зимномор, чийто портрет висеше във всеки дом, магазин и правителствена сграда в републиката — винаги бдителен, винаги грамаден.

Гълчавата се превърна в тихо мърморене, докато Мориган и Корвус заемаха местата си на сцената зад подиума. Накъдето и да погледнеше Мориган, в нея се взираха присвити очи.

Корвус сложи ръка на рамото й в неловък, неестествен жест на бащинска привързаност, докато няколко местни фотографи ги снимаха. Определено материал за първа страница, помисли си момичето — обречената дъщеря и бащата, който скоро щеше да скърби, една ужасно трагична двойка. Тя се опита да си придаде още по-окаян вид, което не беше лесна работа, докато я заслепяваха светкавиците на фотоапаратите.

След тържественото хорово изпълнение на националния химн на република Зимномория („Напред! Нагоре! Нататък! Ура!“) Корвус откри церемонията с много скучна реч, последван от разни директори и местни бизнесмени, които трябваше да му пригласят. Но ето че най-накрая кметът на Джакалфакс извади полирана дървена кутия и започна да чете предложенията. Мориган седеше с изправен гръб на стола си и усещаше в нея да пърха необяснимо въодушевление.

— Госпожа Хонора Салви от Коприненоземската балетна трупа — прочете кметът надписа върху първия изтеглен плик — желае да отправи предложение на Моли Дженкинс.

От третия ред се раздаде радостен писък и Моли Дженкинс скочи от стола си и се втурна към сцената да направи реверанс и да вземе плика със своето предложение.

— Браво, госпожице Дженкинс. След края на церемонията говорете с някого от помощниците в дъното на залата, те ще ви насочат към стаята ви за интервю.

Кметът изтегли втори плик.

— Майор Джейкъб Джакърли от военната школа „Отровна гора“, иска да отправи предложение на Майкъл Солзбъри.

Приятелите и роднините на Майкъл заръкопляскаха, докато той си вземаше предложението.

— Господин Хенри Снигъл, собственик и управител на Змийския магазин на Снигъл, иска да отправи към Алис Картър предложение за чирачество по херпетология — о, боже, колко интригуващо!

Церемонията продължи близо час. Децата в залата гледаха жадно изтеглянето на всеки нов плик от кутията. Всяко обявление бе посрещано с радостни викове от получателя и родителите му и дружна въздишка на разочарование от всички останали.

Мориган започна да не я свърта на едно място. Интересът й към Деня на наддаването се беше поизпарил. Беше си мислила, че ще е вълнуващо. Не очакваше смътната завист, която се бе настанила в стомаха й и я човъркаше отвътре, докато гледаше как дете след дете грабват пликовете си, всеки от тях съдържащ някакво бляскаво бъдеще, каквото тя никога нямаше да има. Думите на Айви отекнаха в главата й: „Не очакваш предложение, нали? О, боже“.

Мориган усети кръвта да нахлува в лицето й, като си спомни как се беше изсмяла Айви. Опита се да устои на внезапното трескаво желание да избяга от задушаващата топлина на залата.

Овации изригнаха от първия ред, когато Кори Джеймисън получи предложение от госпожа Джинифър О’Райли от престижната академия „Зимно море“, държавно училище в Благоденствие, най-богатия щат на републиката, където се добиваха рубини и сапфири.

— Леле-мале — възкликна кметът и се потупа по дебелия корем, когато Кори взе втория си плик и го размаха над главата си, с което предизвика още по-гръмки овации от семейството си, седящо сред публиката. — Две предложения! Ама че изненада! Това е първото двойно предложение в Джакалфакс от доста години насам. Браво, момко, браво! Предстои ти да вземеш важно решение. А сега… хм, имаме анонимно предложение за… за…

Кметът млъкна, хвърли поглед към ВИП секцията, а после пак към плика в ръката си. Прочисти гърло.

— За госпожица Мориган Врана.

Възцари се тишина. Мориган премигна.

Дали не си бе въобразила? Не — Корвус се надигна леко от стола си, вперил поглед в кмета, който сви безпомощно рамене.

— Госпожице Врана — подкани я той да излезе напред.

Откъм публиката се надигна хор от шепоти, досущ стреснато птиче ято, излетяло внезапно във въздуха.

„Има някаква грешка — помисли си Мориган. — Предложението е за някого друг.“

Погледна към редиците деца; срещна само навъсени лица и сочещи пръсти. Да не би кметството изведнъж да бе станало два пъти по-голямо? И два пъти по-ярко? Тя имаше чувството, че някакъв прожектор свети право върху главата й.

Кметът я подкани отново, изглеждаше раздразнителен и нетърпелив. Мориган си пое дълбоко дъх, насили краката си да се раздвижат, стана и тръгна напред. Всяка крачка отекваше мъчително в залата. Тя взе плика с трепереща ръка и вдигна очи към кмета, като очакваше той да й се изсмее в лицето и да си го грабне обратно. „Това не е за теб!“ Но той просто й отвърна с втренчен поглед, а между веждите му имаше дълбока бръчка на тревога.

Мориган с разтуптяно сърце обърна плика и там, със засукан почерк бе написано нейното име. „Госпожица Мориган Врана“. Наистина беше за нея. Въпреки растящото напрежение в залата Мориган усети как отвътре й олеква. Потисна желанието да се разсмее.

— Браво, госпожице Врана — каза кметът с неубедителна усмивка. — Сега се върнете на мястото си, а след церемонията се обърнете към някого от помощниците в дъното на залата.

— Грегъри… — изсъска Корвус с предупредителна нотка в гласа.

Кметът сви пак рамене.

— Това е традиция, Корвус — прошепна той. — Нещо повече — така е по закон.

Церемонията продължи и Мориган, зашеметена и мълчалива, си седна на мястото. Не смееше да отвори предложението. Баща й седеше вцепенен и през няколко секунди се озърташе към белия плик, сякаш искаше да го грабне от ръцете й и да го запали. Мориган го прибра в джоба на роклята си, просто за по-сигурно, и го стискаше здраво, докато още осем деца получиха предложенията си. Надяваше се, че церемонията няма да продължи още дълго. Въпреки храбрите опити на кмета да се държи весело, все едно нищо не се е случило, тя още усещаше как няколкостотин очи я пронизват с изпепеляващ поглед.

— Госпожа Ардит Ашър от Дамския колеж на Девъро — никога не съм го чувал! — иска да отправи предложение на… — Кметът млъкна. Извади от джоба си кърпичка и попи потта от челото си. — На госпожица Мориган Врана.

Този път публиката ахна. Мориган излезе като насън да прибере второто си предложение за деня. Без дори да поглежда дали там наистина е написано нейното име, тя прибра плика — розов и сладко ухаещ — в джоба си при другия.

Само след минути извикаха името й за трети път. Мориган се втурна да прибере предложението си от полковник Ван Льовенхок от военната академия „Хармън“, а после се върна възможно най-бързо на мястото си, забила поглед в обувките си. Опита се да не обръща внимание на рояка пеперуди, които си бяха устроили празненство в стомаха й. Трудно й беше да не се ухили.

Един мъж на третия ред стана и извика:

— Но тя е прокълната! Това не е редно. — Жена му го дръпна за ръката, в опит да го накара да млъкне, но той не желаеше да я слуша. — Три предложения? Никога не съм чувал за такова нещо! — Утвърдително мърморене плъзна сред публиката.

Мориган усети как радостта й секва като угасена газена лампа. Човекът беше прав. Тя бе прокълната. За какво са му на едно прокълнато дете три предложения? Никога нямаше да й разрешат да ги приеме.

Кметът вдигна ръце, призовавайки за тишина.

— Господине, трябва да продължим, иначе ще стоим тук цял ден. Ако всички бъдете така любезни да пазите тишина, ще разчепкам този крайно необичаен развой на събитията след церемонията.

Ако кметът се надяваше да възстанови спокойствието, чакаше го разочарование, защото, щом взе следващия плик, на него пишеше:

— Юпитер Норт иска да отправи предложение на… О, не мога да повярвам. Мориган Врана.

Цялата зала изригна. И децата, и родителите им скочиха на крака и закрещяха един през друг, поруменели във всякакви оттенъци от розовото до яркочервеното, и настояваха да разберат каква е тази лудост. Четири предложения! Две бяха рядкост, а три — нещо крайно необичайно, но четири? Нечувано!

Оставаше да се обявят още дванайсет предложения. Кметът ги мина набързо, като се препотяваше от облекчение всеки път, когато прочетеше име, различно от това на Мориган. Най-сетне ръката му зашари по дъното на кутията и излезе празна.

— Това беше последният плик — оповести кметът и притвори благодарно очи. Гласът му трепереше. — М-моля всички деца, получили предложения, да отидат в дъното на залата и, хм, нашите помощници ще ви заведат в стаите за интервюта, където можете, хм, да се срещнете с бъдещите си покровители. Всички останали… сигурен съм, че сте… ами, знаете. Това не значи, че не сте много способни и, хм… така. — Той махна неопределено към публиката, която прие това като знак да се разотива.

 

 

Корвус се кълнеше, че ще вземе мерки, че ще се обърне към съда, че ще отстрани кмета от поста му — но кметът настояваше, че протоколът трябва да се следва. На Мориган трябваше да й бъде позволено да се срещне със своите кандидат-покровители, ако иска.

Тя много искаше.

Разбира се, знаеше, че никога не би могла да приеме някое от предложенията. Всъщност знаеше, че щом тези загадъчни непознати разберат, че са наддавали за прокълнато дете, ще си вземат предложенията обратно и вероятно ще хукнат много бързо в обратната посока. Но би било грубо поне да не ги види, мислеше тя. След като бяха дошли чак дотук.

„Съжалявам — репетираше наум Мориган, — но аз съм в Регистъра за прокълнати деца. Ще умра на Срединощ. Благодаря ви за времето и интереса.“

Точно така. Учтиво и по същество.

Вкараха я в стая с голи стени, бюро и два стола от срещуположните му страни. На Мориган й заприлича на стая за разпити… предполагаше, че в известен смисъл си е точно така. Целта на срещата между покровител и дете беше детето да може да задава колкото въпроси си иска, а покровителят трябваше да му отговаря искрено. Това бе едно от малкото неща, които бе запомнила от отегчителната реч на баща си за Деня на наддаването.

Не че тя щеше да задава някакви въпроси, напомни си Мориган. „Благодаря ви за времето и интереса“, повтори си твърдо наум.

На един от столовете седеше мъж с рехава кафява коса и си тананикаше тихо. Носеше сив костюм и очила с телени рамки, които побутна нагоре по носа си с дългия си блед пръст. Усмихна се топло и изчака Мориган да седне.

— Госпожице Врана. Аз се казвам господин Джоунс. Благодаря, че се срещнахте с мен. — Мъжът говореше тихо, с кратки, отсечени изречения. Гласът му й прозвуча някак познато. — Дошъл съм от името на своя работодател. Той би искал да ви предложи чирачество.

Репетираната реч на Мориган излетя от главата й. В стомаха й пак се появи леко пърхане. Една мъничка оптимистична пеперуда току-що се бе излюпила от пашкула си.

— Какъв… вид чирачество?

Господин Джоунс се усмихна. Малки бръчици се появиха в ъгълчетата на тъмните му изразителни очи.

— Чирачество в неговата компания, заводи „Шквал“.

— Заводи „Шквал“? — намръщи се тя. — Значи работите за…

— Езра Шквал. Да. Най-могъщият човек в републиката. — Той сведе очи към масата. — Или би трябвало да кажа, вторият най-могъщ. След нашия велик президент.

На Мориган изведнъж й просветна къде бе чувала този глас. Това беше мъжът по радиото, който говореше за дефицита на Чудо.

Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда, помисли си тя — сериозен и спретнат. Човек с вкус. Белите му дългопръсти ръце бяха здраво стиснати пред него, а кожата му — толкова бледа, че изглеждаше почти прозрачна. Не беше много млад. Но не беше и стар. В него нямаше нищо непокорно, нищо, което да опетни безупречния му външен вид, освен един тънък бял белег, който разделяше на две лявата му вежда, и малко прошарена коса по слепоочията. Дори движенията му бяха прецизни и внимателни, сякаш не можеше да си хаби енергията за ненужни жестове. Идеално сдържан човек.

Мориган присви очи.

— Какво може да иска вторият най-могъщ човек в републиката от мен?

— Не е моя работа да казвам защо господин Шквал иска онова, което иска — отговори Джоунс и разплете за момент ръце, за да нагласи пак очилата си. — Аз съм само негов помощник. Изпълнявам желанията му. А в момента той желае вие да станете негова ученичка, госпожице Врана… и негова наследница.

— Негова наследница ли? Какво значи пък това?

— Значи, че иска един ден вие да управлявате заводи „Шквал“ вместо него, да сте богата и могъща отвъд най-развинтените си фантазии и да ръководите най-голямата, най-влиятелната и най-печелившата организация, съществувала някога.

Мориган премигна.

— Вкъщи не ми дават дори да облизвам пликовете.

Господин Джоунс изглеждаше развеселен.

— В заводи „Шквал“ също не мисля, че ще облизвате пликове.

— А какво ще правя? — Мориган нямаше представа какво я накара да зададе такъв въпрос. Опита се да си спомни какво беше планирала да каже одеве. Нещо от сорта, че е прокълната…

„Благодаря ви за времето…“

— Ще се научите как да управлявате империя, госпожице Врана. И ще се учите от най-добрите. Господин Шквал е гениален и талантлив мъж. Той ще ви научи на всичко, което знае — неща, на които не е учил никого другиго.

— Дори и вас ли?

Господин Джоунс се засмя тихо.

— Най-вече мен. Когато завършите чирачеството си, ще ръководите минния, инженерния, производствения и технологичния сектор на заводи „Шквал“. Над сто хиляди работници из цялата република. Всички те ще отговарят пред вас.

Очите на Мориган се разшириха.

— Всеки гражданин, всяко домакинство в тази страна ще ви е признателно. Вие ще сте техният животворен извор — човекът, който им осигурява топлината, енергията, храната, забавленията. Всяка тяхна нужда, всяко тяхно желание… всичко това е свързано с употребата на Чудо и ще се изпълнява от добрите хора в заводи „Шквал“. От вас.

Гласът му се бе понижил почти до шепот. Мориган се приведе към него.

— Езра Шквал е най-големият герой на нацията — продължи Джоунс. — Нещо повече, той е нейният щедър бог, източникът на всяко удобство и щастие. Единственият жив човек със способността да събира, разпределя и управлява Чудо. Нашата република разчита изцяло на него.

В очите му се бе появил обезпокоителният блясък на фанатик. Едното ъгълче на устата му се изви в странна усмивка. Мориган се отдръпна. Зачуди се дали господин Джоунс обича Езра Шквал, дали се страхува от него, или иска да е на негово място. Или пък и трите заедно.

— Представете си, госпожице Врана — прошепна той. — Представете си какво е да сте толкова обичана. Толкова уважавана и нужна. Един ден, ако работите усърдно и правите каквото ви учи господин Шквал… това ще сте вие.

Мориган можеше да си го представи. Беше си го представяла стотици пъти — какво ли ще е да я харесват вместо да се боят от нея. Да вижда хората да се усмихват вместо да се сепват, когато влезе в някоя стая. Това беше една от любимите й фантазии.

Но само фантазия, каза си Мориган и тръсна глава да я прочисти от омаята. Изправи гръб и си пое дълбоко въздух, като се насили да говори без трепет в гласа.

— Не мога да приема, господин Джоунс. Аз съм в Регистъра за прокълнати деца. Аз ще… ще… ами, знаете. Б-благодаря ви за времето и…

— Отвори го — каза Джоунс и кимна към плика в ръката й.

— Какво е това?

— Договорът ти.

Мориган поклати объркано глава.

— Моят какво?

— Стандартен е. — Той сви лекичко рамене. По-скоро само едното рамо. — Всяко дете, което започва спонсорирани учебни занятия, трябва да подпише договор, който се подписва също и от родителя или настойника.

„Това е краят“, помисли си Мориган.

— Баща ми никога няма да подпише.

— Остави на нас да се тревожим за това. — Той извади от джоба на палтото си сребърна писалка и я сложи на масата. — Достатъчно е само да подпишеш. Господин Шквал ще се погрижи за всичко.

— Но вие не разбирате, не мога…

— Разбирам отлично, госпожице Врана. — Джоунс я гледаше внимателно, тъмните му очи я пронизваха. — Но не бива да се притеснявате за проклятия или за Регистъра, или за Срединощ. Отсега нататък няма нужда да се притеснявате за нищо. Не и щом сте с Езра Шквал.

— Ама…

— Подпиши. — Той кимна към писалката. — Подпиши и ти обещавам: един ден ще можеш да купиш и продадеш всеки човек, който някога те е правил нещастна.

Блестящите му очи и невъзмутимата, потайна усмивка накараха Мориган да повярва — само за секунда, — че той и Езра Шквал могат някак си да видят за нея бъдеще, каквото тя не си е и мечтала, че е възможно.

Мориган посегна за писалката, после се поколеба. Имаше един последен въпрос, който пламтеше в нея, най-важният от всички. Тя вдигна очи към господин Джоунс.

— Защо аз?

Разнесе се силно чукане. Вратата се отвори широко и в стаята пристъпи неуверено кметът. Изглеждаше измъчен.

— Ужасно съжалявам, госпожице Врана — каза той, попивайки челото си с кърпичка. По костюма му личаха петна от пот, а каквато коса имаше останала, бе щръкнала. — Изглежда, че някой си е направил ужасна шега с вас. С всички нас.

— Ш-шега ли?

След него влезе Корвус, стиснал уста в тънка линия.

— Ето те и теб. Тръгваме си. — Той сграбчи Мориган за ръката и я задърпа навън. Столът й се преобърна и изтропа на пода.

— Никой от вашите така наречени покровители не е пристигнал — съобщи кметът, мъчейки се да си поеме дъх, докато ги последва в коридора. — Обвинявам себе си. Трябваше да разбера. Военно не знам си какво от Хармън. Дамско не знам си що от Девъро… никой не е чувал за тях. Измислени са. — Той почна да мести поглед от Мориган към баща й и обратно. — Ужасно съжалявам, че трябваше да изтърпиш това, Корвус, стари приятелю. Надявам се, че не се сърдиш?

Корвус се навъси срещу кмета.

— Ама чакайте… — започна Мориган.

— Не разбираш ли? — просъска баща й със студен, гневен глас. Грабна пликовете от ръцете й. — Направиха ме на глупак. Всичко това е било нечия представа за шега. Унизен съм! От собствените ми избиратели!

Мориган се намръщи.

— Казвате, че покровителите ми…

Кметът закърши ръце.

— Никога не са съществували. Ето защо никой от тях не се появи. Съжалявам, че трябваше да чакате.

— Но аз се опитвам да ви кажа, че един от тях се появи. Господин Джоунс е дошъл от името на… — Мориган млъкна насред изречението и се втурна обратно към стаята за интервюта.

Столът му беше празен. Нямаше писалка, нито договор. Човекът бе изчезнал. Мориган зяпна празното пространство. Дали господин Джоунс се беше измъкнал, докато спореха? Дали не бе размислил? Или той също се шегуваше с нея?

Осъзнаването, че това е така, потъна в нея бързо като ритник в корема. Разбира се, че е било шега. Че защо най-могъщият и важен бизнесмен на републиката ще я иска за чирачка? За своя наследница? Тази мисъл определено бе абсурдна. Бузите на Мориган поруменяха, когато я заля вълна от закъсняло смущение. Как можеше да е толкова наивна?

— Стига глупости — каза Корвус. Накъса пликовете на малки парченца и Мориган загледа тъжно как те се сипят на земята като сняг.

Лъскавата черна карета потегли от кметството с Мориган и баща й вътре. Корвус мълчеше. Вече бе насочил вниманието си към неизменната купчина документи в куфарчето си и се опитваше да спаси каквото е останало от работния ден. Сякаш нещастната случка от сутринта изобщо не бе станала.

Мориган се обърна да погледне към тълпата от развълнувани деца и родители, които се изсипваха от сградата на улицата, бъбреха и размахваха предложенията си във въздуха. Усети да я гризва завист.

„Няма значение — каза си тя. Мигаше трескаво, а в очите й пареха сълзи. — Всичко това са глупости. Няма значение.“

Не личеше тълпата да се разпръсва. Всъщност на улицата се бяха събрали толкова хора, че каретата бе принудена да спре. Покрай нея се носеше поток от въодушевени граждани, запътени към кметството, които зяпаха нещо в небето.

— Лаури — излая Корвус и потропа по покрива да привлече вниманието на кочияша. — Защо се бавим? Разкарай тези хора от пътя.

— Опитвам се, господин канцлер, само че…

— Тук е! — изкрещя някой. — Идва!

Тълпата избухна в радостни възгласи. Мориган изви шия, опитвайки се да види какво става. Хора се прегръщаха на улицата — не само децата, участвали в Деня на наддаването, ами всички, подсвиркваха, крещяха от радост и хвърляха шапките си във въздуха.

— Защо… — започна Мориган, а после млъкна и се заслуша. — Защо бият тези камбани?

Корвус я изгледа странно. Документите се изплъзнаха от пръстите му и се разпиляха по пода на каретата. Той бутна вратата и изскочи на улицата. Мориган го последва и като вдигна очи, видя накъде тичат всички.

Часовниковата кула.

Небесният часовник се променяше. Пред очите на Мориган здрачното синьо потъмня до сапфирено, после до тъмносиньо, а накрая до непрогледно черно. Като мастилница в небето. Като черна дупка, дошла да погълне света.

Камбаните биеха за Срединощ.

 

 

Същата нощ Мориган лежеше будна в тъмното.

Камбаните бяха звънели до полунощ, а после изведнъж ги смени потискаща тишина. Те бяха предупреждение, сигнал за всички, че идва Срединощ… но след полунощ вече нямаше нужда да бият. Срединощ бе настъпил. Последният ден на епохата бе започнал.

Мориган знаеше, че би трябвало да се чувства уплашена, тъжна, разтревожена — и така си беше, тя чувстваше всички тези неща. Но преди всичко беше ядосана.

Беше измамена. Тази епоха трябваше да продължи дванайсет години. Всички казваха така — Корвус, баба, всички социални работници, занимаващи се с нейния случай, хронолозите по новините. Дванайсет години живот и без това си бяха прекалено малко, но единайсет?

Сега, когато Небесният часовник бе почернял, всички експерти се надпреварваха да твърдят, че отдавна подозирали това, били разгадали признаците и тъкмо се канели да обявят публично, че по тяхно мнение тази зима е последната от настоящата епоха.

Няма значение, казваха всички. Явно това е единайсетгодишна епоха. Всеки може да сбърка, а една година не е кой знае каква разлика.

Само дето, разбира се, разликата беше огромна. „Честит ми рожден ден“, помисли печално Мориган. Гушна плюшения си заек Емет, както всяка нощ, откакто се помнеше, стисна го здраво и се опита да заспи.

Само че се разнесе някакъв шум. Много тих шум, почти недоловим — като лек шепот или повей на вятър. Тя запали лампата и стаята се обля в светлина.

Беше празна. Пулсът на Мориган се учести. Тя скочи и огледа навсякъде, надзърна под леглото, отвори гардероба — нищо.

Не, не нищо. Нещо.

Малък бял правоъгълник се открояваше върху тъмните дъски на пода. Някой беше пъхнал плик под вратата й. Тя го вдигна и открехна със скръцване вратата, за да надзърне в коридора отвън. Там нямаше никого.

На плика някой беше написал набързо с дебело черно мастило.

Юпитер Норт от Чудното общество иска да представи предложението си на госпожица Мориган Врана. Отново.

— Чудното общество — прошепна Мориган.

Тя скъса плика и извади отвътре два листа. Единият беше писмо, а другият — договор, напечатан на машина и официален на вид, с два подписа най-отдолу. Над думата „покровител“ стоеше големият крив подпис на Юпитер Норт. Втория, над „родител или настойник“, тя не можа да разчете и изобщо не го познаваше. Определено не беше почеркът на баща й.

Третото място — „кандидат“ — беше празно. Чакаше. Мориган прочете писмото, напълно смаяна.

Уважаема госпожице Врана,

Честито! Вие вяхте избрана от един от нашите членове за кандидатка за влизане в Чудното общество.

Моля, имайте предвид, че влизането Ви не е гарантирано.

Членството в Обществото е крайно ограничено и всяка година стотици увещаващи кандидати се състезават за място сред нашите ученици.

Ако желаете да се присъедините към Обществото, моля подпишете приложения договор и го върнете на своя покровител не по-късно от последния ден на зимата на единайсета година. Входните изпитания започват напролет.

Пожелаваме Ви успех.

С уважение,

старейшина Г. Куин

Дом „Горда стъпка“

Невърмур, СЩ

Най-отдолу на листа с припрени черни заврънкулки бе надраскано кратко, но вълнуващо съобщение:

Бъди готова.

Ю. Н.