Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (10)

9.
Чудно посрещане

— Ето го. Приготви се да скочиш.

Юпитер бе решил да отидат на градинското празненство с чадърожелезницата, за да може Мориган да изпробва подаръка за рождения си ден. Проблемът с чадърожелезницата обаче бе, че тя никога не спираше, нито забавяше ход, за да се качат или слязат пътниците. Кръглата стоманена рамка висеше от кабел, който обикаляше над целия град. Човек трябваше да скочи, докато тя профучава покрай перона, и да закачи чадъра си за един от металните пръстени, висящи от нея, а после да се държи здраво с висящи във въздуха крака, докато не стигне до местоназначението си.

— Помни, Мог — каза Юпитер, докато гледаха как кръглата рамка се носи към тях. — Като дойде време да слизаме, просто дръпни ръчката, за да освободиш чадъра си. А, и когато кацаш, цели се в някое по-меко парче земя. — Опасенията на Мориган сигурно проличаха, защото Юпитер добави: — Всичко ще е наред. Аз съм си чупил крак на това нещо само веднъж. Максимум два пъти. Готови… Сега!

Те скочиха към рамката. Мориган стискаше чадъра си толкова силно, та й се стори, че ще го смачка. Разтърсващият костите ужас, който бе изпитала, докато гледаше как платформата се носи към нея, бе пометен от вълна адреналин и тя нададе триумфален вик, когато се закачиха за железницата. Юпитер се ухили и отметна глава назад, за да се наслади на пътуването. Прелетяха през района около „Девкалион“ и се понесоха над калдъръмените улици на Стария град. Свежият пролетен въздух щипеше лицето на Мориган и боцкаше в очите й. Накрая стигнаха до местоназначението си и скочиха — като по чудо и двамата се приземиха на крака, без да си счупят нищо.

Кампусът на Чудното общество бе ограден с висока тухлена стена. Имаше строг пазач, който проверяваше имената в един списък, но той позна веднага Юпитер, усмихна се и им махна да минават.

Когато пристъпиха през портите, нещо се промени. Всичко изглеждаше малко по-различно, сякаш самият въздух се бе изкривил. Мориган вдиша дълбоко. Носеше се ухание на рози и орлови нокти, а слънцето топлеше кожата й. Странно, помисли си тя. Извън портите небето не изглеждаше толкова синьо, а цветята едва бяха напъпили, само намек за идващата пролет.

Юпитер каза нещо, което й прозвуча като „Чудовищно време“.

— Чудовищно… Моля? — попита озадачено Мориган.

— Чудобщно време. ЧУДОБЩ — съкратено от Чудното общество. Така наричаме това място. Между стените на Чудобщ времето е малко по-…

— Малко по̀ какво?

— Просто малко по̀. По̀ такова, каквото е в останалата част на Невърмур. Чудобщ живее в собствен климатичен мехур. Днес е малко по-топло, малко по-слънчево, малко по-пролетно. Късметлии сме. — Пътьом той откъсна черешово цветче от един клон и го закичи в бутониерата си. — Това обаче е двуостър меч. Зиме тук е малко по-ветровито, малко по-мразовито и малко по-окаяно.

Автомобилната алея, водеща до главната сграда, бе оградена с газени лампи и — съвсем не на място сред пъстрите цветни лехи и розовия черешов цвят — две редици мъртви и голи черни дървета, недокоснати от чудобщния времеви феномен.

— Ами тези? — посочи Мориган.

— Не, те не са цъфтели от много епохи насам. Това са огнени дървета — някога са били прекрасни, но вече целият им вид е загинал, а и не могат да се отсекат. Това е малко болна тема за градинарите, така че не казвай нищо — всички просто се преструваме, че са много грозни статуи.

Покровители и техните кандидати бързаха покрай тях, като си бъбреха и се смееха, сякаш отиват на празненство по случай рожден ден, докато Мориган беше свита на един голям възел от нерви. Не би могла да се чувства по-далеч от тях, дори да крачеше по луната.

Главната сграда, на която стоеше табела ДОМ „ГОРДА СТЪПКА“, беше пет етажа висока, изградена от весели червени тухли и с пълзящ по стените й бръшлян. Днес кандидатите не се допускаха вътре, но градините бяха великолепни; истински пример за пролетен следобед, изпълнен с хора в леки ленени костюми и пастелни рокли. Юпитер бе позволил на Мориган да избере сама премяната си — черна рокля със сребърни копчета, която госпожа Чанда обяви за „елегантна, но съвсем невзрачна“. Мориган смяташе, че лимоненожълтият костюм и лавандуловите обувки на Юпитер осигуряват достатъчно зрелищност и за двама им.

Струнен квартет свиреше на стълбите на широка тераса над ливадата. Под една бяла шатра имаше маса, отрупана със сметанови сладкиши, торти и грамадни тресящи се скулптури от желе, но Мориган не можеше да мисли за ядене. Имаше чувството, че мишки гризат стомаха й отвътре.

Докато криволичеха през тълпата, Мориган забеляза, че хората се обръщат да ги погледнат с изражения, вариращи от учтива изненада до смаяно зяпване.

— Защо всички ни гледат?

— Теб те гледат, защото си с мен. — Той махна весело на две жени, които ги зяпаха. — А мен ме гледат, защото съм много красив.

Повечето кандидати бяха събрани на групички. Мориган се промъкна по-близо до Юпитер.

— Няма да те ухапят — каза той, сякаш четеше мислите й. — Е, поне повечето от тях. Избягвай онова момче с кучешката глава там до дървото; може още да не са му били всички инжекции.

И наистина имаше момче с кучешка глава, което се мотаеше около едно от дърветата, стърчащи тук-там из ливадата. Имаше също така момче с ръце два пъти по-дълги от нормалното и момиче с много, много метри черна коса, сплетена на плитки, които теглеше в малка количка зад себе си.

— Не мисля, че тази година ще се търсят интересни физически черти, жалко за тях — рече замислено Юпитер. — Още не са превъзмогнали напълно момичето с ръце като чукове отпреди няколко години. Докато се дипломира, сметката за щетите бе станала огромна. Мисля, че сега се занимава с професионална борба.

Той поведе Мориган по градинските алеи, като коментираше шепнешком.

— Баз Чарлтън — промърмори и кимна дискретно към дългокос мъж в кожени панталони и омачкано сако. — Отвратителен човек. Избягвай го все едно е чумав.

Близо до Баз Чарлтън стоеше група момичета. Едно от тях, с гъста кестенява коса и искряща синя рокля, хвърли поглед на Мориган и прошепна нещо на приятелките си. Те се обърнаха да я загледат. Мориган се насили да се усмихне, спомняйки си какво бе казала госпожа Чанда за първите впечатления, и момичетата се засмяха. Мориган се зачуди дали това е добър признак.

Юпитер взе две чаши пурпурен пунш от минаващ сервитьор и й подаде едната. Тя надзърна вътре; в чашата плуваха някакви розови неща. Не, не плуваха — гърчеха се. В пурпурния й пунш имаше розови, пихтиести, гърчещи се неща.

— Те трябва да се гърчат — отбеляза Юпитер, като видя погнусеното й изражение. — Гърчещите се неща са по-вкусни.

Мориган отпи колебливо. Беше възхитително — експлозия от сладка розова светлина. Тъкмо се канеше да го признае, когато до тях изникна мъжът с кожените панталони. Плесна Юпитер по гърба и го прегърна през раменете с тежката си ръка.

— Норт! Норт, стари друже — изломоти той. — Изгубил си ума си, а, Норт? Хамиш ей там ми разправя, че си наддавал за някакво дете. Не ти ли плащат достатъчно в Лигата на изследователите? Или си решил да окачиш компаса на стената и да оставиш на друг ролята на велик авантюрист? Вече търсиш тихия живот, а?

Мъжът прихна и отпи от брендито си. Юпитер се намръщи и сбърчи гнусливо нос.

— Добър ден, Баз — поздрави с насилена любезност в гласа.

— Това е тя, нали? — Баз присви очи срещу Мориган. — Първата кандидатка на прочутия Юпитер Норт. Таблоидите ще пощръклеят.

Зачака да бъде представен, но Юпитер не го стори.

— Чарлтън. Баз Чарлтън — каза накрая мъжът. Посочи се с величествен жест, очаквайки някакъв признак за разпознаване от страна на Мориган. Когато такъв не се появи, физиономията му се вкисна. — Как ти е името, момиче?

Очите на Мориган срещнаха тези на Юпитер. Той кимна.

— Мориган Врана.

— Ако питаш мен, Норт, изглежда ми малко умърлушена — прошепна Чарлтън в ухото на Юпитер, без да обръща никакво внимание на момичето. Мориган се наежи. Нима трябваше да обикаля постоянно ухилена като идиот? — Чужденка ли е? Къде я намери?

— Нетивлиза.

— Нетивлиза? Никога не съм я чувал. — Баз се приведе към него с блестящи очи и прошепна заговорнически: — Това в републиката ли е? Вкарал си я контрабандно, а? Хайде, кажи на стария си приятел Баз.

— Да — отвърна Юпитер. — Градът се казва Нетивлиза Вработата, в република Несипъхайноса.

Баз Чарлтън се изкиска невесело. Изглеждаше разочарован.

— О, много умно. А какво е умението й?

— Пак нетивлиза — заяви Юпитер и се изтръгна ловко от хватката на Баз.

— Тази игричка ли ще играеш? Добре, добре. Няма значение. Познаваш ме, аз не настоявам. — Той изгледа Мориган от глава до пети. — Танцьорка? Не, не са й достатъчно дълги краката. Не е и техничарче, като гледам тоя празен поглед в очите й. — Размаха ръка пред лицето на момичето. Тя се изкуши да я плесне настрани. — Може би някое от магическите изкуства? Чародейка? Оракул?

— Ти май каза, че нямало значение — подхвърли Юпитер. Изрече го отегчено. — А къде е твоят парад от кандидати? Голям улов ли имаш тази година?

— Само осем, Норт, само осем. Три от тях момичета — каза Чарлтън и махна разсеяно към групичката, която се бе изсмяла на Мориган преди малко. Подсмъркна и дръпна една голяма глътка бренди. — Момчетата също са някъде наоколо. Малка група, но сред тях няма нито един аутсайдер. Страхотен подбор тази година. Истинската звезда обаче е ей онази. Ноел Девъро. Не искам да ти издавам прекалено много, но… има ангелски глас. Никога не съм виждал по-силен кандидат. Ще завърши на първо място, помни ми думата.

Мориган се вгледа в момичето и приятелките й. Хубавата, добре облечена Ноел бъбреше неспир, а другите я слушаха с жив интерес. Тя излъчваше достойнство и увереност и се усмихваше често. Мориган неволно почувства лека завист. Че защо Чудното общество да не иска някоя като Ноел Девъро?

— Честито — каза любезно Юпитер.

— Но тази, Норт — продължи Чарлтън и махна към Мориган. — Не разбирам. Какво й е привлекателното? Искам да кажа, виж тези очи, Норт, тези ужасни черни очи. Старейшините не си падат по кандидати със злобен вид. Тази сякаш би те убила, само да я пог…

Един остър поглед от страна на Юпитер го прекъсна и устата му застина отворена.

— Премисли внимателно следващите си думи, Чарлтън — каза Юпитер с тихия, студен глас, който Мориган бе чувала от него само веднъж досега, в имението Врана на Срединощ. Тя потрепери.

Баз Чарлтън затвори уста. Юпитер отстъпи встрани и отмести поглед от дългокосия мъж, позволявайки му да се отдалечи със залитане. После приглади с въздишка жълтия си костюм и стисна леко рамото на Мориган.

— Казах ти, че е ужасен човек. Не му обръщай внимание.

Мориган отпи от пунша, ала думите на Чарлтън ехтяха в ушите й. „Старейшините не си падат по кандидати със злобен вид.“

— Баз е от онези покровители, на които им викаме „спагетаджии“ — обясни Юпитер. Продължи да развежда питомката си из градината, като махваше с ръка на този и онзи. — Всяка година преравя Свободния щат за възможни кандидати и вкарва в изпитанията около десетина, независимо дали са наистина готови, само и само да увеличи шансовете си за класиране. Все едно да запратиш шепа спагети в стената и да се надяваш, че някоя ще залепне, разбираш ли?

— А върши ли работа? — попита Мориган.

— Вбесяващо често. — Норт я насочи вляво, за да избегне шумна група тийнейджъри, които се опитваха да привлекат вниманието му. — А, ето я и младата Нан.

Една висока, широкоплещеста жена се приближи и му стисна ръката.

— Капитан Норт, в плът и кръв! Чух някакви слухове, че си вземаш кандидат, но не им повярвах. „Юпитер Норт, казах си, няма начин.“ Ето те обаче тук, барабар с кандидата. Здравей — усмихна се тя на Мориган.

— Нанси Чавка, запознай се с Мориган Врана. — Юпитер подкани с кимване Мориган и тя стисна протегнатата ръка на Нан. Жената беше по-млада от Юпитер, с искрена усмивка и трапчинки, които правеха яката й фигура по-малко страховита.

— За мен е удоволствие, госпожице Врана. Бих искала да ви представя моя собствен кандидат, казва се Хоторн, но той изчезна веднага щом пристигнахме. Вероятно подпалва нещо. — Нан завъртя очи, но изглеждаше доволна. — Това не е официалното му умение, създаването на проблеми имам предвид, но почти се равнява с него.

— А какво е официалното му умение? — поинтересува се Мориган. Юпитер я стрелна с поглед, очите му се присвиха лекичко. — Какво? — измънка тя под нос. — Въпросът груб ли е?

Нан се изкиска.

— Аз не възразявам. Не си падам по тия глупости с пазенето на тайни. Горда съм да ви кажа, че Хоторн Бързолет е, по моето скромно мнение, най-добрият драконов ездач в младшата лига на Невърмур.

— А, разбира се — ухили се Юпитер. — Че какво друго? Чудесен избор на кандидат за петкратната шампионка по драконова езда на Свободния щат.

Усмивката на Нан повехна, но само за секунда.

— Бивша шампионка — поправи го тя. Потупа по десния си крак и Мориган с изненада чу, че той кънти на кухо. — Няма да се състезавам пак скоро, не и с това нещо.

— Това изкуствен крак ли е? — попита Мориган. Трябваше да вложи целия си самоконтрол, за да не посегне и да почука сама. Юпитер се прокашля шумно, но Нан не изглеждаше смутена.

— Да. Истинско чудо на модерната медицина и инженерство: кедър, Чудо и стомана. — Тя повдигна крачола си, за да разкрие крак от дърво и метал, който по някакво вълшебство се движеше и сгъваше също като мускулите и сухожилията на истински крак, сякаш самото дърво беше живо. — Добрата стара изобретателност на Чудното общество, госпожице Врана. Няма да повярвате какви неща могат да правят в тяхната болница. Истински вълшебници!

— Какво е станало с истинския ви крак?

— Беше отхапан и глътнат от дракона на противника ми в годишния турнир по-миналото лято. Грозно и злобно животно. — Тя сръбна от пунша си. — Драконът му също не беше особено мил.

Мориган и Юпитер се засмяха.

— И все пак, не бива да се оплаквам. — Лицето на Нан се разля в широка, искрена усмивка. — Сега преподавам в младшата лига. Стабилна работа е и не бих могла да искам по-добър ученик от младия Бързолет. Той язди, откакто е проходил, и от него ще излезе първокласен състезател, когато стане достатъчно голям, за да се включи в турнира. Тоест, ако реши да се откаже от доживотното си занятие като глупак.

Разнесе се внезапен звън, когато покровителите наоколо започнаха да почукват лекичко по ръба на чашите си. Струнният квартет спря да свири. Трима души — по-точно един мъж, една жена и един рошав бик в жилетка — се показаха на балкона.

— Това е най-новият ни Върховен съвет на старейшините — прошепна Юпитер на Мориган. — В края на всяка епоха Обществото избира трима членове, които да ни водят и напътстват през следващата. Те са най-добрите и най-умните сред нас.

— Добре, но защо единият е б…

— Шшшт, слушай.

Настъпи почтителна тишина, когато един от старейшините се приближи към микрофона. Беше слаба, прегърбена жена с рядка сива коса, а гигантската шапка с цветя сякаш нарушаваше равновесието й. За миг Мориган се притесни, че жената може да падне от балкона и да се пльосне по лице. Един от другите старейшини пристъпи напред да я хване, но старицата го плесна по ръцете и прочисти надменно гърло.

— Както много от вас знаят — започна тя, — аз съм старейшина Грегория Куин. До мен са старейшини Хеликс Вонг и Алиот Сага. — Посочи първо към мъжа, а после към бика. — Ние, Върховният съвет на старейшините, бихме искали да ви приветстваме с добре дошли в Дом „Горда стъпка“ в този важен ден. Знам, че за всички вас, деца, това е първа среща с Чудното общество. И за много от вас ще е последна.

Мориган трепна при тези остри думи и не беше единствена. Навсякъде около нея кандидатите хвърляха скришни погледи на покровителите си, търсейки окуражаване. Възможно ли бе и те да са толкова нервни като нея? Мориган се съмняваше в това. Ами ако наистина за последен път стъпваше тук? Юпитер още не й бе обяснил какво ще стане, ако се провали на изпитанията.

— Моите високоуважаеми колеги и аз — продължи старейшина Куин — искаме да ви благодарим, млади кандидати, за вашата смелост, оптимизъм и вяра. Да се изправите пред предстоящите изпитания без гаранция за място в Обществото в края им… За това е нужен немалък кураж. Браво на вас. — Тя замълча, за да се усмихне на гостите, и двамата със старейшина Вонг, сивобрад мъж с разноцветни татуировки по ръцете и врата, заръкопляскаха ентусиазирано. Бикът, старейшина Сага, затропа с копита.

Мориган отпи нервно от пунша; устата й бе пресъхнала.

— Казаха ми, че тазгодишните ни кандидати наброявали над петстотин! С толкова много талантливи младежи сред нас се чувствам сигурна, че ще намерим девет нови членове на Обществото, които ще ни впечатлят и ще ни накарат да се гордеем и да се радваме, че ги познаваме, до края на живота си.

Мориган погледна към Юпитер, но той се взираше съсредоточено в старицата.

Девет? Приемаха само девет нови членове? От над петстотин кандидати? Юпитер бе пропуснал да спомене тази дребна подробност.

Сърцето й се сви. Нямаше никаква надежда. Как би могла да си съперничи с Ноел, която имаше ангелски глас, или с Хоторн, който яздеше дракони, откакто е проходил? Дори момчето с кучешката глава имаше по-добри шансове от нея. Поне разполагаше с някакъв трик! Мориган не знаеше с какво разполага тя, но подозираше, че е едно голямо нищо.

— В идните месеци ще бъдете подложени на изпитания — физически и психически, — като започнем с Книжното изпитание в края на пролетта — продължи старейшина Куин. Направи пауза, за да погледне строго над очилата си. — Предлагаме ви да използвате времето си не само да си създадете нови приятели и ценни връзки с другите кандидати, но също и за да трупате психически сили за онова, което ви предстои.

Влизането в Чудното общество е привилегия, която се дава само на малцина много специални хора. В нашите редици са голяма част от най-добрите мислители, лидери, артисти, изследователи, изобретатели, учени, магьосници, художници и атлети на Свободния щат. Ние сме специални. Ние сме велики. А понякога някои от нас са призвани да извършат велики дела, да защитят Седемте области от онези, които искат да ни навредят. От онези, които се опитват да ни отнемат свободата и живота.

Сред тълпата плъзна мърморене. Едно момче недалеч от тях прошепна „Чудотвореца“ и децата, които бяха достатъчно близо да го чуят, изглеждаха поразени.

„Пак този Чудотворец“, помисли си Мориган. Който и да беше той, явно призракът му бе надвиснал над Невърмур с такава сила, че нямаше нужда дори да го споменават по име, за да породи страх в сърцата на хората. Може би защото тя самата не беше от Свободния щат, но това й се струваше малко глупаво, като се има предвид, че по думите на Юпитер никой не го бе виждал от над сто години.

— Трябва да кажем обаче — продължи старейшина Куин по-ведро, — че предимствата от вливането в нашите редици са далеч повече от предизвикателствата. — През градината пробяга вълна от смях. Старейшина Куин се усмихна и изчака да настъпи тишина, преди да продължи: — Деца, погледнете своите покровители. Огледайте се, вижте членовете на нашето Чудно семейство и другите кандидати.

Всички вие си приличате по едно. Нещо във вас ви прави различни. Дарба, която ви различава от вашите връстници и приятели. Дори от семейството ви.

Мориган преглътна. Стотици хора попиваха всяка дума на старейшина Куин. Но някак си тя имаше чувството, че старицата говори само на нея.

— От опит знам, че този път може да е самотен. О, как бих искала да приемем всеки от вас под крилото си. Но на деветимата, които ще се присъединят към нас в края на годината, обещавам, че ще намерят тук своето място. Свое семейство. И приятелства, които ще траят цял живот.

От днес насетне вие сте официални участници в изпитанията за Набор 919 на Чудното общество. Пътят ще е дълъг и труден, но може би — само може би — в края му ви чака нещо чудесно. Успех!

Мориган заръкопляска бурно, заедно с всички останали. „Семейство. Свое място. Приятелства за цял живот.“ Да не би старейшина Куин и Юпитер да четяха от една и съща брошура? Или бяха надникнали в сърцето й и бяха прочели списъка с желания, който тя никога не е знаела, че е там?

За първи път Мориган почувства Чудното общество като нещо истинско.

След аплодисментите повечето покровители и кандидати се върнаха при бюфета с десертите. Юпитер се позабави и се наведе към Мориган.

— Ще се видя с някои стари приятели — прошепна в ухото й. — А ти по-добре иди да си създадеш нови.

Завъртя я и я побутна нежно към група деца, които се разхождаха от другата страна на Дом „Горда стъпка“.

„Можеш да го направиш — помисли си Мориган, възбудена от бляскавите обещания на старейшина Куин. — Семейство. Свое място. Приятели.“

Вдигна брадичка и тръгна към другите деца, репетирайки наум какво ще каже. Дали беше най-добре да започне с шега? Или може би да опита по-прям подход? Можеше просто да каже: „Аз съм Мориган, искаш ли да ми бъдеш приятел?“. Хората правеха ли така?

Пред Дом „Горда стъпка“ децата се тълпяха по стълбите. Кандидатката на Баз Чарлтън, Ноел, говореше с пухкаво миловидно момиче с румени бузи.

— Значи си монахиня, Ана? — попита Ноел.

— Не съм монахиня. Живея с монахини — сестрите на спокойствието. — Бузите на момичето поруменяха още повече. — И се казвам Анах, не Ана.

Ноел погледна към приятелките си, готова да прихне.

— Истински монахини? От онези, които се обличат като пингвини?

— Не, не. — Анах поклати глава и златните къдрици затанцуваха и легнаха красиво на раменете й. Ноел трепна. Ръката й се стрелна към нейната собствена дълга лъскава коса и започна трескаво да навива едно кичурче от нея на пръста си. — През повечето време те носят нормални дрехи. Черно-белите одежди са само за неделната служба.

— О, значи се обличат като пингвини в неделя — заключи Ноел. Засмя се и се огледа да види кой друг намира коментара й за забавен. Няколко момичета се изхилиха, но високото и слабо тъмнокожо девойче до нея явно сметна шегата за особено смешна. Превиваше се от кикот, притиснало устата си с ръце, а дългата й черна плитка се преметна над едното й рамо. — А през другите дни носят просто евтини грозни рокли като твоята? Да не би пингвините да ти дадоха тази дреха, когато стана монахиня?

Руменината на Анах бе плъзнала по цялото й лице. Мориган трепна съчувствено. Може би Анах също се опитваше да завърже приятелство? Може би се беше приближила до Ноел, точно както смяташе да направи Мориган, с тази цел, но вместо това й се подиграваха пред група непознати. Сприятеляването си беше рискована работа.

— Не съм монахиня — настоя Анах. Брадичката й затрепери. — Не че има нещо лошо да си монахиня — добави тихо тя.

Ноел килна глава на една страна, излъчвайки престорена симпатия.

— Но точно това би казала една монахиня, нали?

— О, я млъквай — сопна се Мориган.

Всички се обърнаха да я погледнат с лека изненада. Дори самата тя се изненада малко.

Горната устна на Ноел се сви.

— Какво каза?

— Чу ме — отвърна Мориган и повиши леко глас. — Остави я на мира.

— Ти също ли си от манастира? — попита Ноел и повдигна вежди при вида на черната рокля на Мориган. — Пингвините нямат ли вечерен час? Защо не вървиш да се клатушкаш другаде? — Приятелките й прихнаха по начин, който съвсем не подобаваше на дами.

На Мориган започваха да й липсват старите дни в Джакалфакс, когато всички се ужасяваха от самото й присъствие. Помисли си за Юпитер, а после изпъна рамене и каза с най-студения глас, който можа да докара:

— Премисли внимателно следващите си думи.

Мълчание. А после…

— Ха! — Ноел избухна в кикот, последвана от приятелките си и другите кандидати. Докато те се превиваха от смях, Мориган осъзна колко крайно неужасяваща е станала. Не знаеше дали да се радва, или да се чувства разочарована.

Смехът утихна. Ноел се втренчи в Мориган. Междувременно Анах бе приела този шанс за дар свише и бе изчезнала. „Няма защо да ми благодариш“, помисли си Мориган с леко негодувание.

— Грубо е да се подслушва. — Ноел сложи ръце на кръста си. — Но не бих очаквала добри маниери от незаконно пребиваващ.

— От какво?

— Моят покровител смята, че твоят те е вмъкнал нелегално в Свободния щат. Казва, че никой не бил чувал за теб преди, значи трябва да си от републиката. Знаеш ли, че това е противозаконно? Мястото ти е в затвора.

Мориган се намръщи. Наистина ли беше в Свободния щат нелегално? Не беше глупава… Юпитер се бе държал странно на граничния контрол, а показването на обвивка от шоколад и използвана кърпичка като техни „документи“ определено не бе обичайна процедура.

Но дали това означаваше, че я е вмъкнал нелегално? Те престъпници ли бяха?

— Не знаеш за какво говориш — отвърна Мориган и изписа на лицето си убедителна насмешка. — А твоят покровител е отвратителен човек.

Ноел се запъна и замига.

— Това ли ти е умението? Да използваш големи думи? Мислех, че е да носиш ужасни дрехи или да си грозна като уличен плъх. Наистина си много добра в тези две… Ъх!

От небето бе паднала гигантска зелена желирана скулптура и бе пльоснала право върху главата на Ноел. Лепкавото зелено желе потече по лицето, косата и искрящата й рокля. Изглеждаше все едно са я потопили в радиоактивна канализация.

— Искаш ли десерт, Ноел? — извика нечий глас отгоре. От прозореца висеше момче, уловено с една ръка. В другата държеше празна табла, която размаха към децата долу, щастливо ухилен.

Ноел се тресеше от бяс. Гърдите й се надигаха в опит да си поеме дъх, дишаше дълбоко и накъсано.

— Ти… аз… никога няма да… толкова си го загазил… Ъх! Господин Чарлтън! — Тя се втурна надолу по стълбището да потърси покровителя си, следвана от другите деца, а приятелката й с плитката още се кикотеше.

Момчето тупна до Мориган. Отметна глава назад, бръсна гъстите кафяви къдрици от лицето си и оправи твърде големия си пуловер — голямо синьо плетено нещо с блестяща картинка на котка отпред. Към главата на котката бе пришита розова панделка, а на нашийника й висеше сребърно звънче. Мориган се зачуди какво го е прихванало, че да носи такава дреха.

— Хареса ми как се държа. Сещаш се, „премисли внимателно следващите си думи“ и така нататък — имитира той ниския й яден глас. — Но предполагам, че някои хора не разбират от думи, а само от изненадващо нападение с желе.

Тя не знаеше какво да отвърне на този необичаен съвет. Момчето кимна мъдро и двамата постояха мълчаливо няколко секунди. Мориган не можеше да се сдържи да не зяпа пуловера му.

— Харесва ли ти? — попита той, като сведе очи към гърдите си. — Майка ми се обзаложи с мен, че няма да го облека днес. Купила го по някакъв каталог. Събрала ми е купища такива, все на компанията „Грозен пуловер“. Много е забавна.

— Какво ще получиш?

— За кое?

— За спечелването на баса.

— Ще нося пуловера. — Той се намръщи и за момент изглеждаше искрено объркан, а после лицето му грейна от някаква нова идея. — Хей, би ли могла да ми помогнеш с нещо?

 

 

Двайсет минути по-късно се върнаха на градинското тържество, потънали в разговор. Носеха заедно тежка каца. Бяха я домъкнали от едно празно кътче от другата страна на сградата чак до задния двор.

Момчето бе доста силно за кльощавия си вид, помисли си Мориган. Въпреки върлинестите крака и мършавите ръце то поемаше по-голямата част от тежестта.

— Хубаво е, да — изпухтя той. — Всички тия цветя, статуи и така нататък. Но казвам ти, имат сериозен проблем с вредителите. Моята покровителка познава градинаря. Смята, че са се сдобили с пълен комплект: мишки, плъхове, даже змии. Съвсем наскоро ги връхлетяла и напаст от жаби. Градинарят казва, че Магьосническият факултет не може да използва толкова много за една седмица.

— Голяма работа — заяви Мориган, пухтейки от усилието да влачи кацата нагоре по стълбите, покрай смаяните музиканти от струнния квартет. — Въпреки всичко Дом „Горда стъпка“ е най-хубавото място, което съм виждала. Освен „Девкалион“.

— Трябва да ме поканиш на гости — предложи той ентусиазирано. Беше се въодушевил, щом разбра, че Мориган живее в хотел. — Всеки ден ли поръчваш от румсървис? Аз бих поръчвал. Омари за закуска и пудинг за вечеря. Оставят ли ти шоколадчета на възглавницата? Татко казва, че във всички елитни хотели ти оставят шоколадчета на възглавницата. Наистина ли си има собствена пушалня? И джудже вампир?

— Вампир джудже — поправи го тя.

— Уха. Мислиш ли, че мога да дойда този уикенд?

— Ще питам Юпитер. Между другото, какво има в това чудо? Толкова е тежко. — Те изкачиха стълбите и оставиха кацата на крайното й местоназначение — парапета на балкона.

Момчето отметна косата от очите си и се ухили. Отвори кацата и без да обели и дума, я обърна през балкона. Десетки лигави кафяви жаби се посипаха от нея като гнусен водопад и се пръснаха в широка дъга по паважа, като квакаха и подскачаха бясно около краката на вече пищящите гости.

— Казах ти. Сериозен проблем с вредителите.

Мориган се ококори. Току-що беше помогнала да вмъкнат жаби на градинско увеселение. От нея се изтръгна истеричен кикот; госпожа Чанда вероятно нямаше предвид точно такова първо впечатление.

В градината долу цареше хаос. Хора падаха един върху друг в отчаяния си опит да се спасят от жабите. Някой завика слугите. Една маса беше съборена, купа с пунш се пръсна на земята и розовата течност опръска старейшина Вонг.

Мориган и момчето се изнизаха от местопрестъплението, а после си плюха на петите. Слязоха по стълбите и кривнаха зад къщата, и там се запревиваха от смях.

— Това… — рече задъхано Мориган и притисна ръка отстрани на тялото си, където чувстваше бодежи. — Това беше…

— Невероятно. Знам. Как се казваш, между другото?

— Мориган — отвърна тя и протегна ръка. — Ат…

— Забавлявате ли се? — Юпитер се приближи с кротка усмивка, без да обръща внимание на потока от слуги, течащ покрай тях с мрежи и метли.

Мориган прехапа виновно устна.

— Малко.

Дотича Нан Чавка.

— Капитан Норт, виждали ли сте… — Закова се на място при вида на новия приятел на Мориган, който се кикотеше неудържимо. Лицето й почервеня. — Хоторн Бързолет!

Момчето се ухили смутено на покровителката си.

— Извинявай, Нан. — Изобщо не прозвуча извинително. — Не биваше такава хубава каца с жаби да отиде на вятъра.

 

 

Хванаха карета за вкъщи и през по-голямата част от пътуването мълчаха. Накрая, като свиха по Чудно авеню, Юпитер заговори.

— Намери си приятел.

— Така мисля.

— Нещо друго интересно?

— Май си създадох и враг.

— Аз си създадох първия свестен враг чак на дванайсет. — Изглеждаше впечатлен.

— Може би това е моето умение.

Юпитер се изкиска.

Вместо да ги откара до големия преден двор на хотел „Девкалион“, каретата спря на входа на улица „Ручейник“. Юпитер плати на кочияша и двамата с Мориган тръгнаха по тясната виеща се уличка към скромната дървена врата на служебния вход. Тъкмо преди той да я отвори, момичето го хвана за ръката.

— Тук съм нелегално, нали?

Юпитер прехапа устна.

— В известен смисъл.

— Значи… нямам виза.

— Не съвсем.

— Не съвсем или съвсем не?

— Съвсем не.

— О. — Мориган се замисли за момент върху това, търсейки най-добрия начин да зададе следващия си въпрос. — Ако аз не… ако не ме приемат, ами сещаш се, в… в Обществото…

— Да? — подкани я той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Може ли въпреки това да остана? Тук в „Девкалион“, с теб? — Когато Юпитер не каза нищо, тя продължи припряно: — Не като гостенка! Искам да кажа, можеш да ми дадеш работа. Дори няма нужда да ми плащаш. Мога да помагам на Кеджъри или да бърша праха от среброто за Фен…

Юпитер се засмя гръмогласно на тази идея, бутна сводестата дървена врата и влезе в огрения от газени лампи коридор с неговия лек дъх на влага.

— О, сигурен съм, че ще се радваш да работиш за старата мърморана Фен. Но подозирам, че Федерацията на невърмурските хотелиери не гледа с добро око на детския труд.

— Обещаваш ли да си помислиш?

— Само ако ти обещаеш да не мислиш какво ще стане, ако не влезеш в Обществото.

— И все пак, ако наистина не вляза…

— Ще взривим този мост, когато стигнем до него.

Мориган въздъхна. „Просто ми дай прям отговор“, помисли си тя. Но не изрече и дума повече.

Юпитер я подкара по коридора пред себе си.

— Така. А сега ми разкажи повече за изобретателния си нов приятел. Къде, да му се не види, успя да намери каца с жаби?