Силвия Дей
Еуфория (5)

4

Когато влязох в офиса на Лей, тя кръстосваше помещението и говореше по телефона. Усмихна се и ми махна с ръка за поздрав, така че се почувствах още по-зле, задето й носех лоши новини. Тъй като бе заета, седнах на бюрото си и започнах да проверявам съобщенията, оставени на служебната гласова поща, и да си водя бележки. Обикновено работата ме успокояваше, но сега бях твърде напрегната. Непрестанно потропвах с крак под масата.

— Джиана.

Погледнах към офиса на Лей и видях шефката си облегната на вратата. Носеше виненочервен панталон, съчетан с копринен бял топ без ръкав, и бе вързала черната си коса на конска опашка. Изглеждаше деликатна и млада за годините си, но тъмните очи я издаваха — притежаваше деликатността на саблезъб тигър.

— Как е Чад? — попита.

Станах и поставих ръце на бюрото си за упора.

— Много е щастлив от огледа на „Мондего“, както и от плановете и развитието на проекта. Доволен е и от колегите си Дейвид и Инес. Но не толкова от… мен.

— О! — Разтвори широко очи. — Какво го притеснява?

— Джаксън Рътлидж. Или по-точно фактът, че Джакс ме покани да живея с него.

— Разбирам. — Изпъна се като струна. — Защо не поговорим в офиса ми.

Последвах я с чувството, че са ме извикали за конско в стаята на училищния директор.

Зад френските прозорци на скъпия й офис се стелеше Манхатън в целия си възхитителен блясък. Радост за окото бяха лъскавите небостъргачи с островърхи шпилове, които засрамваха старите вековни сгради наоколо с впечатляващата си архитектура. Дървени водни кули с основи, тънки като кибритени клечки, осейваха градския пейзаж, открояващи се и обичани като по-известните местни забележителности. Богаташките жилищни сгради се отличаваха със сините басейни по покривите и зелените градини на терасите си. Огромните подемни кранове напомняха, че градът, който кипеше от живот, продължава да расте.

Тази джунгла от метал и стъкло беше същински рай за гастрономите. Ню Йорк се славеше с фантастичната кухня и отличните си майстор готвачи, а Лей Янг беше една от движещите сили на ресторантьорския бранш, който толкова обичах. Чувствах се ужасно, задето я разочаровах.

— Допреди седмица — започна тя — не беше виждала този мъж от две години.

— Лей, ще бъда откровена. Чух достатъчно по въпроса от всички, дори от самата себе си. Никога преди не са ме поставяли под такова напрежение, за да се откажа от нещо. Де да бяха хората толкова услужливи и когато съм на диета!

Шефката ми се облегна на бюрото си и дори не се поусмихна на жалкия ми опит да се пошегувам.

— Аз се преместих при Иън с течение на времето. Не беше планирано. Просто прекарвах все повече нощи при него и в един момент стана абсурдно да плащам наема за квартирата си.

Направи пауза, сякаш се чудеше кой е най-добрият начин да каже нещо, което едва ли искам да чуя. После просто го изрече:

— Искам само да постъпиш по-умно от мен. Подпишете някакво споразумение, за да не се налага да се карате за дреболии след време, когато сърцето ти се къса.

Стиснах ръце в юмруци.

— Толкова си сигурна, че връзката ни ще свърши зле…

— Трябва ли да ти напомням, че на Иън му отне десет години да ми забие нож в гърба, а на Джаксън — по-малко от седмица, за да ти погоди подобен номер. Хайде, Джиана, не си толкова наивна.

— Уча се от грешките си — отвърнах, но прозвучах по-отбранително, отколкото ми се искаше.

— Не ти казвам да не рискуваш. Най-големите награди често са следствие от поети рискове. Съветвам те просто да намалиш риска. Готвиш се за сливане, а не си се замислила дори за простички предпазни мерки. Нали така?

Изведнъж се почувствах адски глупаво.

— Заради Джакс вече изгуби проекта „Мондего“. Не му позволявай да ти отнеме още нещо.

 

 

Остатъкът от деня не ми поднесе нищо необичайно, но бях нещастна през цялото време. Разкъсвах се между две възможности — да кажа сбогом на Джакс или да се разделя с живота, който си бях изградила без него. Най-лесното бе да забравя, че изобщо се е върнал, но след като толкова дълго си бях мечтала за това и вече го бях получила, беше мъчително да се откажа от него.

Малко преди три следобед телефонът ми иззвъня и аз вдигнах с всичкия ентусиазъм, на който бях способна.

— Джиана — поздрави ме леко задъхан Чад, — може ли да говоря с Лей?

Притворих очи сигурна, че ще поиска да работи с някой друг. Забавил бе разговора, което ме бе навело на мисълта, че може да си е променил решението или поне да го е отложил.

— Изчакай. Ще проверя дали е свободна.

Станах и направих няколко крачки до отворената врата на офиса й. Лей работеше на компютъра, сключила вежди зад червените си очила. Почуках леко.

— Да? — погледна ме.

— Чад Уилямс те търси по телефона.

Свали очилата си и кимна.

— Свържи го.

Върнах се на бюрото си и прехвърлих разговора, след което се опитах да се съсредоточа върху нещо друго освен тихото мърморене на Лей. Твърде лесно се отдадох на мисли за Джакс. Припомних си как звучеше гласът му последния път, когато каза, че ме обича.

Пленил ме бе от пръв поглед. Не знаех как да се откажа от него. Не знаех и как да живея с него. Нямаше да се впише лесно в живота ми. Налагаше се да направя големи промени, за да го включа в ежедневието си.

Защо не се влюбих в обикновен човек с лек характер? Някой добряк, който да ме развеселява, вместо да ми създава проблеми.

— Джиана.

Вдигнах поглед към шефката си. Лей бе излязла от офиса си и бе стиснала устни замислено.

— Да?

Подготвих се за удара. Кога ли щеше да ми се отдаде отново шанс да ръководя важен проект като сделката с „Мондего“?

— Чад току-що е излязъл от среща с Джаксън Рътлидж — заяви Лей.

Вцепених се и стомахът ми се сви. По дяволите. Нима Джакс отново ме беше предал?

— Защо?

— Предложил е да инвестира три милиона долара в Чад срещу трийсетпроцентов дял от бизнеса му.

Зяпнах от изненада.

— Какво?

Какво означаваше това? Нима Джакс се опитваше да отмъкне Чад? Как би могъл, след като той имаше договор с Лей?

Шефката ми се намръщи.

— На практика с тези няколко милиона Джаксън гарантира, че няма да саботира работата на Чад.

Взирах се в нея и се опитвах да проумея чутото. Тя сви рамене.

— Чад ще възложи на адвокатите си да прегледат документите. Ще ги прати и на мен. Иска да е сигурен, че няма конфликт на интереси.

Кимнах бавно и погледнах към чекмеджето на бюрото, където бях оставила телефона си.

— Не спомена да иска друг ръководител на проекта — добави Лей. — А и няма да има причина да го направи, ако офертата на Рътлидж е валидна.

— Ясно — изрекох, но все още осмислях последиците от предложението на Джакс.

— Предполагам, че си споменала на Джаксън за колебанията на Чад…

Бавно станах и кимнах.

— Но не знаех нищо за срещата им, кълна се.

— Личи си от изражението ти. — Лей продължи да ме изучава още известно време. — Рътлидж явно си проправя път към теб.

— Да. — Изглеждаше ми откачено. Каква бе уловката?

Натъжих се, че се налага да си задавам подобен въпрос. Наистина ли го обичах повече от всичко, щом постоянно се съмнявах в него?

Телефонът на бюрото ми иззвъня и аз вдигнах под бдителния поглед на шефката си, благодарна за разсейването.

— Джия. — Щом чух гласа на Джакс, ме връхлетя още по-силно вълнение. — Ще поговорим със семейството ти довечера, след като ресторантът затвори. Имам много работа, затова нека се срещнем направо там. Ще ти пратя шофьор, който ще те вземе от офиса след работа и ще е на твое разположение, докато стане време да те откара до „Роси“. Ще ти помогне да вземеш от апартамента си нещата, които ще ти трябват до уикенда. През почивните дни ще пренесем останалото. Позволи ми…

— Джакс, божичко, говори по-бавно! — Потънах в стола си, напълно изтощена.

Той замълча за миг.

— Необходими бяха две дълги години, за да стигнем дотук.

— Да. Две години мълчание. Без нито дума от теб. Сега изведнъж се завръщаш и нахълтваш живота ми с финеса на булдозер. Чувствам се разбита. Изцедена. Не мога да мисля. Не мога да проумея нищо.

— Какво толкова има да проумяваш? — отвърна изнервен, с което ме подразни още повече.

Изправих гръб и понижих глас. Беше ми неприятно да водя личен разговор в офиса, но не можех да го прекратя. Сдържала се бях часове наред и в този момент най-сетне кипнах.

— Защо ти отне толкова дълго? Защо сега? Защо се бориш за мен точно сега?

— Защото ти най-сетне се бориш за мен! — каза рязко. — Беше доволна от връзката ни във Вегас. Искаше да продължим по същия начин. Навярно си смятала, че ще се виждаме неангажиращо година-две, за да проверим как ще потръгнат нещата. А това нямаше как да стане, Джия. Разчитахме на откраднати мигове. Още малко и някой със сигурност щеше да се усети какво става, щеше да се залепи за теб и да те използва, а аз щях да съм на хиляди километри оттам. Позволих нещата да продължат твърде дълго.

— Можеше да обсъдиш въпроса с мен!

— И какво щеше да направиш? Да напуснеш университета? Да се преместиш във Вирджиния при мен? Беше ли готова за подобно нещо тогава, щом сега не си? Едва ли.

— Ти дори не ми даде шанс!

— Глупости. Имаше много шансове, Джия. Чаках те да разбереш, че си струва да се бориш за нас. Не минаваше и ден, в който да не се надявам, че ще се обадиш или ще се появиш на прага ми. Ти не ми остави дори едно гневно съобщение на телефона. Позвъни ми няколко пъти, изпрати няколко имейла и после нищо. Предаде се.

— Значи е било тест? — Вбесих се. — Разбил си ми сърцето, за да ме провериш?

— Може би. И не си мисли, че не съм ядосан, задето се наложи да се върна в живота ти, за да признаеш, че още искаш да сме заедно.

— Ти си истински задник!

— Разбира се, че съм. Никога не съм твърдял обратното.

Горещи сълзи пареха в очите ми. Това беше последната капка. Бях на работа. Нямаше да се разплача на бюрото си, всеки можеше да мине и да ме види.

— Трябва да затварям.

Приключих разговора. Слава богу, Лей се беше върнала в офиса си. Останах на място, наранена и разтреперена от гняв. Не можех да повярвам, че Джакс ми прехвърля вината за раздялата ни. Затворих очи, поех си дълбоко въздух няколко пъти и с усилие прогоних мисълта за станалото от съзнанието си. Сложих под ключ емоциите си и се съсредоточих върху задачите си за деня.

— Майната ти, Джакс — прошепнах и се зарових в работа.

 

 

След края на работния ден видях черен мерцедес, паркиран пред офиса. Познах от пръв поглед, че е за мен, защото шофьорът, застанал до автомобила, изглеждаше притихнал и опасен въпреки безупречния си черен костюм. От километри личеше, че е лична охрана, а и ме фиксира толкова свирепо, че усетих погледа му дори през тъмните авиаторски очила.

Дали Джакс умишлено ми бе изпратил толкова заплашителен човек? Пак ли се опитваше да ме сплаши? Да ме изпита за пореден път? Напоследък го виждах в толкова различна светлина. Нима през цялото време съм била влюбена в мираж?

Шофьорът ме поздрави с отривисто кимване и отвори задната врата. Вмъкнах се бързо в колата и се отпуснах на меката седалка. Затворих очи, закопняла за дома. Исках да се изпъна на леглото си и да позвъня на приятелката си Лин във Вегас, която беше свидетел на първата ми среща с Джакс и на онова, което се случи в следващите седмици. Само тя можеше да ми помогне да видя нещата в тяхната цялост.

Двигателят изръмжа и автомобилът потегли. Знаех, че ни чака дълъг път, тъй като беше час пик, и мислено си преговорих събитията от последните дни, за да е възможно по-разбираем и последователен разказът ми, когато говоря с Лин. Скоро обаче се спуснахме към подземен паркинг. Отворих очи, изправих гръб и разпознах комплекса, в който се помещаваше апартаментът на Джакс.

— Мислех, че отиваме у нас — казах на шофьора.

— Казаха ми да ви доведа тук.

Бях готова да споря, но осъзнах, че вината не е негова. Този, който ми лазеше по нервите, беше Джаксън. И щом не бе достатъчно разумен да ми даде време да се успокоя, преди да се видим, щеше да си получи заслуженото. Човек от прислугата отвори вратата на мерцедеса, за да изляза. Шофьорът ме съпроводи до асансьора, набра кода за апартамента на Джакс и ме остави да се кача сама.

На последния етаж вратата на асансьора се отвори и пред очите ми се разкри фоайето, където ме очакваше поразителна гледка.

Джаксън бе свалил сакото си. Разкопчал бе елека и най-горното копче на ризата си. Разхлабил бе дори вратовръзката си, така че изящната му златиста шия се откриваше напълно. Навил бе нагоре ръкавите си, за да се виждат силните му жилести ръце.

Облечен бе като бизнесмен, а излъчваше мощната потентност на мъжкар в разцвета на силите си. Гневът и безсилието ми започнаха бавно да отстъпват пред страстното желание, което ме завладя внезапно.

— Сложи длан на сензора — нареди и кимна към панела до входната врата на апартамента.

Стиснах зъби и минах покрай него. Токчетата ми изтракаха по мрамора. Залепих звучно длан за стъклената повърхност и се чу тройно пиукане.

„Джиана Роси разпозната и запаметена“ — изрече женски електронен глас и вратата се отвори.

Влязох наперено в апартамента на Джакс, напрегната и готова за свада. Чух го как влезе и затвори вратата след себе си. Чаках да каже нещо, но той просто ме подмина с уверена, дяволски секси походка. Движеше се като мъж, който обича да се чука и знае, че го прави добре. Тази едва доловима сексуална арогантност винаги ме възбуждаше. Може и да кипях от гняв, но не бях от камък.

Спря до секцията от метал и стъкло пред френските прозорци и наля кехлибарена течност от кристална гарафа в ниска чаша. Отпи от нея с гръб към мен.

Мълчанието се проточи и атмосферата в стаята натежа. Оставих дамската си чанта на един от черните кожени фотьойли и скръстих ръце пред гърдите си. Изучавах го, изчаквах го. Но той продължаваше да си стои там, сякаш бе съвсем сам.

Накрая казах:

— Мислех, че ще работиш до късно днес.

— Налага се.

— Тогава защо сме тук?

Той издиша шумно.

— Какво ми каза в Атланта? Че заради любовта ни си струва да се справим с всичката тази гадост?

— Не се дръж така, сякаш имам контрол над ситуацията. — Отново скръстих ръце. — Ти сам ръководиш шоуто, аз съм просто зрител.

Джакс най-после ме погледна.

— Аз разрешавам проблеми, Джия. Знаеш го.

— Не става въпрос само за това! Не говоря само за Чад и семейството ми. При нас винаги е било така. Ти казваш кога и как, къде и за колко време. Аз нямам право на глас. Нямам никакъв контрол.

Лицето му се изопна. Направи крачка към мен.

— Така ли си мислиш? Божичко, Джия, та ти си ме уловила на каишка!

— Ако е вярно, тогава не желая да е така. Искам да сме отбор, Джакс. А не да се чувстваме така, сякаш зависим от милостта на другия.

Остави чашата си на масичката за кафе, докато се приближаваше към мен.

— Аз съм се оставил напълно на милостта ти — каза нежно. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. — Цял ден имам чувството, че всяка стъпка, която предприема, за да се доближа до теб, те отблъсква все по-надалеч. Усещам, че се отдалечаваш от мен… че търсиш дистанция. Не мога да го понеса.

— А аз имам чувството, че си имам работа с непознат. Не знам кой си, когато се държиш така. И се питам дали изобщо съм те познавала някога. Ако не съм, тогава в кого, по дяволите, съм се влюбила изобщо?

— Скъпа. — Обгърна лицето ми с длани и се наведе, за да ме целуне. Прокара устни по моите от единия до другия им край. Веднъж, два пъти. После ги облиза. Дъхът му бе топъл и влажен, напоен с аромата на ликьора, който пиеше.

Изстенах и наклоних глава в опит да задълбоча целувката. Той обгърна с една ръка врата ми, а другата спусна надолу към бедрото ми. От изгарящото му докосване по тялото ми се разляха приятни тръпки. Стисна ме нежно и гърдите ми натежаха, настръхнали от болезнена възбуда. Поех си дълбоко въздух и вдишах уханието на мъжа до мен. Тялото ми откликна на мига, сякаш бе разпознало Джакс като единственото нещо, което отчаяно желаех и на което не можех да устоя. Посегнах нагоре, зарових пръсти в копринените кичури на гъстата му тъмна коса и го привлякох още по-близо към мен.

— Познаваш ме, Джия — шепнеше, допрял устни до моите. — Обичаш ме.

— Джакс… — Притиснах се към него и твърдите му гъвкави мускули. — Дали не допуснахме твърде много грешки?

— Навярно. — Прокара уста по челюстта ми и се спусна надолу по шията ми, като засмукваше нежно. — Но има нещо, в което сме безпогрешни.

Обгърна талията ми и потърка набъбналия си член в корема ми. Усетих стягане в слабините и ненаситно желание да го имам.

— Не можем да сме в леглото през цялото време — изтъкнах и си припомних уикендите във Вегас, когато рядко се откъсвахме от прегръдките си.

Джакс ме взе на ръце и ме залюля, сякаш бях лека като перце.

— Бяхме разделени две години, а все още сме влюбени. Би трябвало да ни е по-лесно, когато сме заедно.

— Засега не е. — И все пак подритнах леко, за да сваля обувките си.

Той ме отнесе към спалнята.

— Тъкмо затова смятам да ти напомня защо всички затруднения си струват.