Силвия Дей
Еуфория (11)

10

— Винсент е голям инат, нали го знаеш — каза Анджело и отпи голяма глътка от содата си.

— Със сигурност му липсваш — додаде Денийз и изсипа шепа пържени картофи в езерце от кетчуп. — Звънни му отново.

— Няма как. Затваря веднага щом чуе гласа ми.

Преместих стола си по-близо до масата, за да направя път на една жена, която се мъчеше да мине зад мен. Закусвалнята до офиса ми беше претъпкана и бе цяло чудо, че успяхме да си намерим места за сядане.

— Но нали на екрана на телефона му излиза твоето име? — изтъкна Денийз. — Ако наистина не искаше да говори с теб, щеше да ти се включва гласовата му поща.

Оглеждах опакования хотдог и се борех с липсата си на апетит. Изминали бяха две седмици, откакто се скарахме с Винсент, когато семейство Роси реши, че е крайно време да се взема в ръце. Първо ми звънна мама, после се обади и Нико, а Анджело и Денийз ме поканиха да обядваме заедно. Вече имах чувството, че и баща ми ще изскочи отнякъде.

— Джиана — улови ме за ръка Денийз. — Трябва да се срещнете, да поговорите и да се изясните. Сега и двамата се чувствате зле.

— Най-добре се нанеси обратно. — Анджело улови погледа ми. — Няма защо да живееш сама в апартамента на Джаксън.

Това бе единственият плюс на караницата ми с Винсент — даваше ми извинение да си стоя у Джакс, макар че самият него го нямаше.

— Джаксън още ли ти се обажда? — подпита Денийз, докато трупаше нова порция пържени картофи в кетчупа.

— Всяка нощ — кимнах.

Говореше ми колко му липсвам. Споменаваше, че работи усилено, без да разкрива нищо повече, което пък ме поставяше в особено положение. Нима бяхме скъсали и той просто не смееше да го изрече? Или пък се обаждаше само да провери дали вече съм се изнесла, за да може той да се нанесе?

Но защо тогава ми говореше нежно като на любима жена, при която скоро ще се прибере от командировка?

Анджело въздъхна.

— Знам, че не искаш да го чуеш, но е за твое добро, Джиана. Той те превръща в нещо, което не си. Нищо няма да се получи между вас.

Нощем лежах сама в мрака и мислите ми винаги стигаха до същия този извод. Статията на Диана така и не видя бял свят, но без значение какво бе направила или казала, за да изтегли материала в последния момент, това доведе до уволнението й. Още ми тежеше на съвестта, че стана така.

— Обичам го — промълвих. — Толкова силно, колкото ти обичаш Денийз. Ще се изненадаш на какво си способен, ако някой заплаши да разпространи навсякъде информация за нейните лични дела.

— Напротив, няма да се изненадам — настоя Анджело и за миг заприлича на баща ни, когато трябваше да ни съобщи неприятна новина. — Отлично разбирам защо ти постъпи така. Но светът, в който живее Джаксън, е адски различен, знаеш го. Такъв живот не е за теб.

 

 

Остатъка от работния ден прекарах в офиса. Обмислях какво да предприема, за да си стъпя на краката. В професионален аспект всичко беше наред. Чад се чувстваше добре в компанията ми и отлично се сработваше с Инес и Дейвид. Бяхме взели решение относно интериора на ресторанта и нещата вървяха по план. Лей следеше всичко отблизо, но не ми се месеше. Отивах на работа с радост и споделях щастието си от това с Джакс. Вече не се притеснявах да обсъждам събитията в офиса с него — вярвах, че той самият иска да ми се случват все хубави неща.

Беше малко странно всъщност. Връзката ни стана още по-силна именно заради кашата, която Диана забърка, а в същото време бяхме разделени. И не можех да проумея защо.

След работа се отбих в семейния ресторант. Нашите бяха прави, трябваше да изгладя отношенията си с Винсент.

Брат ми тъкмо бе поел часа, в който се предлагаше храна на промоция. Трудеше се усърдно при бара, но веднага ме забеляза и се намръщи. Концентрира се върху питието, което приготвяше в типичния за него стил — без да флиртува безсрамно като брат ни Нико. Въпреки сдържаността му обаче мацките, които не го изпускаха от поглед, бяха не по-малко от тези, които се лепяха на Нико. А и на Винсент му отиваше да е мрачен и строг.

Придърпах един стол до бара и седнах да го погледам как работи. Имаше няколко претендентки, които усърдно се бореха да привлекат вниманието му, но знаех, че в момента той мисли само за мен. Повече не вдигна очи към моите, но затова пък родителите ни не спираха да ни наблюдават.

Когато Винсент се пресегна да постави чаша бира пред клиента, който стоеше от дясната ми страна, реших най-сетне да разчупя леда и казах:

— Съжалявам.

Брат ми рязко си пое въздух и целият се стегна. После грабна оставената на бара петдоларова банкнота, пусна я в буркана за бакшиши и каза на Джен — момичето, което му помагаше, че си взима кратка почивка.

— Нямаш проблем — отвърна с разбиране тя и ми се усмихна.

Щом минах от другата страна на Винсент, той махна нетърпеливо с ръка и изрече само:

— В офиса.

Държанието му неизбежно ми напомни за Джакс, но се постарах да не мисля за него точно в този миг и се концентрирах изцяло върху това какво да кажа на брат си.

— Моля те, прости ми — беше всичко, което съумях да измисля.

Той скръсти ръце:

— Вече съм ти простил.

— Така ли? — Примигнах изненадано. Облекчението ми беше толкова силно, че за миг изгубих равновесие и се подпрях на татковото бюро. — Тогава защо не ми говориш?

— За да те накажа. И защото не ми се слушаха извинения. Ако връзката ти с Джакс означава да изгубиш себе си, тогава по-добре го зарежи.

— Аз забърках всичко с Диана, той нямаше нищо общо. Не знам защо ти каза, че е замесен.

— Защото наистина е! — отсече Винсент и вдигна ръка, за да прекъсне възражението ми. — Ако не го проумееш, няма смисъл да говорим изобщо. Ти подходи към ситуацията като Рътлидж, а не като Роси, а това си го научила от него!

Замислих се и несъзнателно погледнах към семейния портрет на стената.

— Прав си — признах най-накрая.

— Разбира се, че съм прав — каза той и прокара ръка през косата си.

Изведнъж пристъпи към мен и ме грабна в прегръдката си.

Цялата се разтърсих от хлипове. Преди да се озова в обятията му и да усетя искрената му любов, не знаех, че в мен са се събрали толкова много сълзи.

Винсент изсумтя и ме стисна още по-силно. Знаех, че ненавижда сълзи и плачещи жени, но не можех да се спра. Освен това имах нужда да си поплача.

— Ох, хайде, стига вече — промърмори той.

— Липсваше ми — подсмърчах си.

— Никъде не съм ходил!

— И Джакс ми липсва. Няма го вече толкова дни.

— Знам — въздъхна дълбоко.

Най-сетне се отдръпнах от него и се поуспокоих.

— Не знам какво да правя.

— Като за начало спри да ревеш — изсумтя Винсент. — И спри да се притесняваш за Джакс. Просто оправя някои лични дела.

— Какво? Какво имаш предвид? Откъде знаеш?

— Той ми каза — отстъпи крачка назад брат ми.

— Защо на теб? — недоумявах, докато си бършех сълзите от бузите. — Защо не е казал на мен?

— Защото навярно съм единственият, който няма да тръгне да го разубеждава.

— Моля те, не говори с недомлъвки.

— Не очаквай точно аз да говоря от негово име, Джиана. Въпросът е личен и само от него зависи дали и какво ще ти каже.

— Много ме дразниш, знаеш ли?

— Да, но ти си го заслужаваш — засмя се и ме прегърна. — Трябва да се връщам на бара. Искаш ли да ти поднеса питие?

— Ще ми се да ми поднесеш истината — въздъхнах и се облегнах на него.

Върнахме се в залата на ресторанта и забавих ход. Разпознах снежнобялата коса в препълненото помещение още отдалеч. И сякаш доловил погледа ми, Паркър Рътлидж се обърна и ме видя. По удовлетворението, което се изписа на лицето му, разбрах, че е дошъл да търси мен.

Отначало се притесних. Нима се бе случило нещо с Джакс?

— Викни ме, ако се наложи — каза Винсент и нежно стисна рамото ми, преди да се върне на бара.

Паркър се отправи към мен, а аз се притесних да не би очната линия и останалата част от грима ми да са се размазали. Попригладих полата си и съжалих, че не съм минала през тоалетната да се поосвежа.

Бащата на Джакс носеше черен костюм и бледосиня вратовръзка и изглеждаше готов да превземе света. А аз хич не бях в борбено настроение.

— Джиана — прегърна ме набързо той. — Исках да поговорим.

— Всичко наред ли е?

— Страхувам се, че не. Може ли да поговорим?

— Разбира се — уверих го и понеже изглеждаше адски сериозен, предложих: — Да идем в апартамента?

Изгледа ме сконфузено.

— Джаксън изрично ми забрани да те притеснявам на работа или в апартамента, но аз така или иначе щях да го направя, ако не те бях открил тук.

Стрелнах с поглед бодигарда, който ходеше навсякъде с мен. Дали беше подсказал на Паркър къде съм? Не че ми пукаше всъщност.

Улових погледа на майка ми и посочих с ръка към една от малкото свободни маси. Тя разбра веднага, кимна и отбеляза масата като запазена.

Още щом седна, Паркър започна:

— Наложително е да говорим с Джаксън. На път е да направи ужасна грешка.

— Каква?

— Не може просто така да се откаже, тази игра му е в кръвта. Но има и нещо по-важно, той носи отговорност за страната. Притежава необходимите качества да промени целия свят, ако се наложи.

Паркър очевидно смяташе, че съм наясно с плановете на Джакс. Реших да не му казвам колко греши, макар че вече се досещах за какво става дума и едва успявах да сдържа радостта си. Нима Джакс бе решил да зареже семейния бизнес заради мен?

— Сигурна съм, че прави всичко по силите си.

— Как може да знае какво е по силите му, преди да се е кандидатирал?

— О… — Точно тази възможност не ми беше минавала през ума. А тя беше адски сериозно постижение. Но искрата на надеждата бързо изгасна. — Не знаех, че иска кариера в политиката.

Събеседникът ми се наведе към мен:

— Джаксън ми каза как си се справила с онази репортерка. Ти си истинско съкровище, Джиана. За да се издига в йерархията, той ще има нужда точно от жена като теб! Рамо до рамо с теб би могъл да стигне и до Белия дом!

Самата идея беше опияняваща.

— Белия дом… Шегуваш ли се?

Паркър се облегна.

— Съмняваш ли се в способностите му?

Втренчих се в него, разтърсена от смелите му мечти за Джакс.

— Синът ти може да направи каквото си поиска — признах. — Невероятен е.

— Съгласен съм.

— Докато съм част от живота му, ще го подкрепям във всяко негово начинание — казах и си поех дълбоко въздух: — Но…

— Какво?

Нямаше как да го кажа безболезнено.

— Знаеш ли, че според него алкохолизмът на майка му се дължи на цялата публичност, която съпътства политическия живот?

Паркър се стегна и стисна зъби.

— Той е по-силен от нея — процеди.

Тук бяхме на едно мнение.

— Имам чувството, че се страхува за мен — споделих.

— Знам — отвърна. — Ето защо трябва да говориш с него. Кажи му, че можеш да понесеш стреса. Трябва да го убедиш.

Извърнах очи към бара и срещнах погледа на Винсент. Сега вече думите му за разубеждаването на Джакс добиха смисъл.

— Знаеш ли къде е? — попитах.

— Да, във Вашингтон. Мога да те заведа.

Погледнах го.

— Готова съм, да тръгваме.

 

 

Очаквах да отидем в имението на семейство Рътлидж, но в крайна сметка се озовах пред вратата на апартамент във висока сграда. Доскоро и през ум не ми минаваше, че един ден ще свикна да летя с частен самолет, но животът ми се беше променил много. Опитвах се да се адаптирам възможно най-бързо. И все пак единственото нещо, на което така и не успявах да се науча, бе да живея без…

— Джакс! — казах, щом вратата се отвори и той застана на прага.

Сърцето ми ускори ритъм. Той изглеждаше изкусително. Ушитият му по поръчка костюм не можеше да смекчи сянката, легнала на изпитото му лице. Косата му беше малко по-дълга от обикновено, брадата — набола, а погледът — трескаво втренчен в очите ми.

Без да продума, ме грабна в обятията си и ме целуна, сякаш бе умирал от жажда без мен. Увих ръце около него и отворих широко уста, за да нахлуе възбуждащо свирепо в мен с немирния си език.

Притесненията, които ме мъчеха по време на полета, изчезнаха моментално. Каквото и да го бе задържало далеч тези дни, не беше свързано с чувствата му към мен. Все още ме искаше.

Дръпна ме навътре в апартамента, затвори с крак вратата и ме притисна към нея.

— Чакам да ми звъннат след малко — прошепна, все още залепен за устните ми. — После ще те чукам адски дълго.

Ударих го лекичко по рамото.

— Какво правиш във Вашингтон?

— Знаеш какво правя. Затова си тук, нали? — Пусна ме и се отдръпна. — Паркър ли те изпрати?

— Само помогна с транспорта. Решението да дойда беше мое.

— Рано или късно даже той ще схване накъде вървят нещата — заяви Джакс и посочи към двойната врата. — Спалнята е там. Влез и ме изчакай. Гола.

Едва сподавих усмивката си. Знаех, че нарочно се държи толкова арогантно.

— Мечтай си — казах.

Тъкмо бе стигнал до бюрото в дневната, отрупано с листове хартия и химикалки, когато ме чу и се обърна. Апартаментът беше значително по-малък от този в Ню Йорк и разполагаше само с най-необходимото откъм обзавеждане. Имаше диван и масичка, но не и телевизор, нито пък картини по стените.

— През изминалите две седмици мислех само за теб. — Взе телефона си и се подпря на бюрото. — Откакто те познавам, виждам в очите ти мечтата за семеен уют. Мислех си, че не съм човекът за теб. Грешах. И един ден, когато си готова, ще сбъдна тази твоя мечта. А ти ще ми дадеш едно или две прекрасни момиченца с твоята къдрава коса и убийствена усмивка.

Прималя ми.

— Джакс…

Телефонът му звънна и той вдигна.

— Денис… Да, правилно си чул. Исках да изясним нещата помежду ни. Що се отнася до Паркър… Не, няма да ме върне обратно в играта. Напускам. — Погледна ме. — Ще се женя. Да, това е хубаво нещо… Благодаря. Успех на следващите избори, сенаторе.

Наблюдавах как приключва разговора и оставя телефона на бюрото.

— Още си с дрехи — отбеляза, скръстил ръце.

— Не спя с женени мъже… — Опитвах се да се овладея, но сърцето ми биеше лудешки.

Имаше нещо различно у него. Нещо, което ми напомняше за онзи Джакс, когото срещнах във Вегас. Харесваше ми. Много.

— Не казах, че съм женен. — Кривата му усмивка беше закачлива. — Поне засега не съм. Не казах и че искам да спим.

— Дразнещо самоуверен го раздаваш.

— Луда си по мен.

— Или просто луда. — И аз скръстих ръце. — Тук ли си бил през цялото време?

— През повечето.

— И не можеше просто да ми кажеш?

Стояхме в двата края на стаята, но усещах непреодолим порив да тръгна към него.

— Обещах си да не нося повече проблеми вкъщи и да не те забърквам в тях. Исках да започна начисто.

— Начисто?

— Да, исках да останете само ти и „Рътлидж Кепитъл“.

Не ми достигаше въздух.

— Не съм те молила да го правиш — промълвих едва.

— Не си, но трябваше да се направи. А и исках да ти оставя време да се помириш със семейството си и да решиш дали да ми простиш, че те поставих в такова неприятно положение. — Несъзнателно почеса наболата си брада и гласът му потрепери: — Като те гледах как се разправи с Диана… и как нарани брат си… това ме съсипа, Джия. Намразих се, задето те подложих на…

— Всичко е наред — уверих го. — Помирихме се.

— Радвам се. Но този случай щеше да е само началото. — Свали сакото си. — Всички глупости, които ти наговорих: да бъдеш силна, да се справяш решително… Осъзнах, че звучат като предсмъртни думи. Като онези, които изтърсих пред майка ми. Те я убиха, убиха надеждата в очите й да ме отърве от живота, който ненавиждаше.

— Недей! — Сърцето ми се късаше от болката и срама, изписани на лицето му. — Не се обвинявай.

— Но аз го заслужавам. — Започна да разтрива уморено врата си. — Ще намеря начин да живея с тази вина. Бях млад. Неразумен. Запленен от егото си и сигурен, че проклетият ми баща е национален герой. Не ми пукаше, че амбицията му унищожава семейството ни. Няма да причиня това на нас! Успехът не си струва, ако в замяна те изгубя отново. Какъвто и да е той.

Усещах гърлото си пресъхнало. В този миг обичах Джакс повече от всичко на света.

— Дори влизането в Белия дом?

Той се разсмя и в очите му затанцуваха игриви пламъчета.

— Значи и това ти е пробутал, а? Не би могло да се случи. Паркър си въобразява, че вижда себе си в мен, сякаш съм шибано огледало.

Навярно бе прав.

— Няма да живея по неговите правила, Джия. Ще живея живота, който той трябваше да избере. Ще се оженя за прекрасно момиче от страхотно семейство и ще се погрижа съпругата ми да е щастлива и в безопасност. Ще имаме деца, няколко кучета, а от време на време дори ще каним на барбекю докачливите й братя.

— Ще ти бъде ли достатъчно вълнуващо?

— Абсолютно. Особено ако успея да те измъкна от тези дрехи.

Пристъпих бавно към него и положих ръце на гърдите му. Сърцето му биеше силно и уверено.

— Искам да си щастлив. А не да правиш саможертва, за която един ден ще съжаляваш.

Джакс стисна ръката ми и ме целуна по челото.

— Истински щастлив съм само с теб. Що се отнася до останалото… Стараех се да живея според думите, които изрекох пред майка ми. Защо иначе й ги казах? Защо иначе й причиних толкова болка? А и съм голям инат, ако не друго. — Изкриви устни в мрачна усмивка. — Твърде късно е да поправя онова, което й причиних, но мога да не допускам същата грешка в нашите отношения.

Затворих очи. Дали съзнаваше, че искреността в думите му за семеен уют и деца ме обвързваше с него по-силно от всякакви брачни клетви?

— Обичам те.

— Знам — изрече и докосна с устни кожата ми. — И никога няма да се усъмня в това. Никога вече.

— Баща ти няма да се откаже лесно от плановете си за теб — предупредих го и за миг се отдръпнах.

Джакс сви рамене, но лицето му излъчваше решителност.

— Стига ти да не се откажеш от мен, няма значение.

— Не се притеснявай — уверих го и се повдигнах на пръсти. Захапах лекичко долната му устна и се засмях, когато той изпъшка. — Ако не друго, аз също съм голям инат.