Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storia del nuovo cognome, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Новото фамилно име
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17 ноември 2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0121-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530
История
- — Добавяне
98.
Заради малкия Дженаро Лила започна отново да излиза от къщи. Обличаше го изцяло в небесносиньо или в бяло, слагаше го в неудобната, грамадна количка, подарък от брат й, който здравата се охарчи за нея, и се разхождаше сама из новия квартал. Щом Ринучо заплачеше, отиваше в бакалията да го накърми, понасяйки умилението на свекърва си, разнежените коментари на клиентките и неприязненото държане на Кармен, която работеше с наведена глава, без да промълви и дума. Лила кърмеше бебето при всяко негово проплакване. Много обичаше да го усеща на гърдите си, да чувства как млякото тече от тях към него и приятно ги освобождава от напрежението. Единствено тази връзка й носеше радост; в тетрадките си признаваше, че се страхува от момента, когато ще отбие бебето.
С настъпването на топлите дни, тъй като в новия квартал улиците бяха покрити с чакъл и имаше само няколко изстрадали храсти и дръвчета, тя започна да се разхожда чак до градинката пред църквата. Всеки, който минеше оттам, спираше да погледа детето и да я зарадва, като го похвали. Ако се наложеше да го преобуе, отиваше до стария магазин за колбаси, където още с влизането й клиентките започваха да се възхищават на Дженаро. Но Ада, с прекалено чистичката си престилка и начервените си тънки устни на бледото лице, с прилежно сресаната си коса и заповедническото си държане дори към Стефано, все по-безочливо влизаше в ролята на господарка, твърде заета и даваща по всякакъв начин да се разбере, че тя, количката и бебето им пречеха. Лила обаче не й обръщаше внимание. Объркваше я по-скоро темерутщината на мъжа й, който насаме се държеше разсеяно, но не и враждебно с детето, а пред хората и в присъствие на клиентките, които с преправени, разнежени гласчета го взимаха на ръце и го целуваха, не го и поглеждаше, даже проявяваше подчертана незаинтересованост. Лила отиваше в задната стаичка, измиваше Дженаро, преобуваше го бързо и се връщаше в градинката. Там се взираше с обич в сина си, търсейки в лицето му прилика с Нино и питайки се дали това, което тя не успяваше да открие, не бе по-видимо за Стефано.
Скоро обаче преставаше да разсъждава по въпроса. Дните обикновено се изнизваха покрай нея без емоции. Грижеше се най-вече за сина си, ако вземеше книга, я четеше със седмици, по две-три страници на ден. Когато детето спеше в градинката, понякога зарейваше поглед в клоните на дърветата, пуснали нови филизи, и пишеше нещо в една изпомачкана тетрадка.
Един ден забеляза, че в църквата, само на няколко крачки от нея, имаше погребение и когато отиде заедно с бебето да провери, откри, че е на майката на Енцо. Видя го — измъчен и блед, но не отиде да му поднесе съболезнования. Друг път, когато бе седнала на една пейка с количката до себе си, наведена над дебела книга със зелена подвързия, пред нея спря кльощава старица, подпряна на бастун, бузите й бяха като засмукани в гърлото от собствения й дъх.
— Познай коя съм.
На Лила не й беше лесно да я разпознае, но в миг очите на жената й напомниха за госпожа Оливиеро. Скочи развълнувано, понечи да я прегърне, но тя се отдръпна с неприязън. Тогава Лила й показа бебето и гордо съобщи:
— Казва се Дженаро.
И понеже всички хвалеха бебето й, очакваше да го стори и госпожа Оливиеро. Тя обаче изобщо не обърна внимание на детето, вниманието й изглежда бе привлечено единствено от тежката книга, която бившата й ученичка държеше в ръце, с пръст между страниците, за да си отбележи докъде е стигнала.
— Какво четеш?
Лила се напрегна. Всичко у госпожата бе променено — видът, гласът, но не и очите и резкият тон, същият, с който й задаваше въпроси от катедрата. Така че и тя реши да се държи както някога, отвърна й непокорно и с нападателен тон:
— Казва се „Одисей“.
— За Одисеята ли е?
— Не, за това колко е материален днешният живот.
— И още?
— Толкова. В книгата се твърди, че главите ни са пълни с незначителни неща. Че сме плът, кръв и кости. Че хората са еднакви. Че искаме само да ядем, да пием и да се чукаме.
При последната дума госпожата й направи забележка като в училище и Лила предизвикателно се разсмя, от което старицата още повече се вкисна и я попита дали книгата е добра. Тя отвърна, че е трудна и че не всичко разбира.
— Тогава защо я четеш?
— Защото я четеше един мой познат. Но на него не му харесваше.
— А на теб?
— На мен да.
— Въпреки че е трудна?
— Да.
— Недей да четеш книги, които не разбираш, вредно е за теб.
— Има много неща, които са вредни.
— Щастлива ли си?
— Горе-долу.
— Беше предопределена за велики дела.
— Извърших ги: омъжих се и родих момче.
— Това го могат всички.
— Аз съм като всички.
— Грешиш.
— Не, вие грешите, и винаги сте грешали.
— Беше невъзпитана като малка, невъзпитана си си останала.
— Явно с мен не сте имали успех.
Оливиеро я погледна внимателно и Лила прочете в очите й тревогата от възможна грешка. Госпожата търсеше в погледа й онази интелигентност, която бе съзирала там, когато Лила беше малка, искаше да получи доказателство, че не е грешала. А тя си помисли: веднага трябва да изтрия от лицето си всяко доказателство за правотата й, не ми се ще да започне да ми опява, че съм си прахосала живота. Но в същото време се почувства подложена на пореден изпит и обратно на намерението си, се притесни за резултата. Сега ще открие, че съм глупава, помисли, докато сърцето й биеше все по-силно, ще открие, че цялото ми семейство е глупаво, че са глупави предците ми и че ще са глупави и потомците ми, и че Дженаро ще бъде глупав. Прибра раздразнено книгата в чантата си, хвана количката и нервно промърмори, че трябва да тръгва. Откачена старица, въобразява си, че още може да я удари през пръстите с пръчката. Остави учителката в градинката, дребна, вкопчена в дръжката на бастуна си, разядена от болест, на която упорито не се даваше.