Елена Феранте
Новото фамилно име (98)

97.

В онзи период често сънувах Лила. Веднъж в съня ми беше в леглото с нощница, цялата в дантели, зелена на цвят, беше сплетена на плитки, каквито никога не носеше в действителност, държеше в ръце момиченце, облечено в розово, и непрекъснато повтаряше със скръбен глас: „Снимайте ме, обаче само мен, детето не“. Друг път ме посрещаше радостно и викаше дъщеря си, която носеше моето име: „Лену̀, ела да поздравиш леля си“. Обаче пристигаше една гигантска дебелана, много по-стара от нас, и Лила ми заповядваше да я измия и да й сменя пелените. На събуждане се изкушавах да намеря телефон и да опитам да се свържа с Алфонсо, за да разбера дали бебето е наред, дали тя е доволна. Но или имах да уча, или тръгвах за изпит, и забравях. Когато, през август, се освободих от тези си задължения, стана така, че не се прибрах у дома. Написах някоя и друга лъжа на родителите си и заминах с Франко за Версилия в апартамент, собственост на семейството му. За пръв път облякох бански от две части: побираше се в едната ми длан, и от това се почувствах дръзка.

Разбрах от Кармен по Коледа за трудното раждане на Лила.

— Щеше да умре — каза ми, — накрая се наложило докторът да й среже корема, иначе детето нямало да може да излезе.

— Момче ли е?

— Да.

— Добре ли е?

— Много е хубаво.

— А тя?

— Поразширила се е.

Научих, че Стефано пожелал да кръсти детето на баща си Акиле, но Лила се възпротивила и виковете на двамата, които от доста време не се били чували, кънтели из цялата клиника, чак се наложило сестрите да им направят забележка. Накрая детето било кръстено Дженаро, на галено Рино, като брата на Лила.

Слушах я мълчаливо. Изпитвах някакво недоволство и за да не го покажа, се държах дистанцирано. Кармен ме упрекна.

— Аз си говоря, говоря, а ти и дума не казваш, караш ме да се чувствам като новините по телевизията. Хич ли вече не ти пука за нас?

— Е, чак пък толкова.

— Разхубавила си се, даже гласът ти се е променил.

— Лош ли ми беше гласът?

— Гласът ти беше като нашите.

— А сега?

— Не прилича толкова.

Останах в квартала десет дни, от 24 декември 1964 до 3 януари 1965 година, но така и не отидох да видя Лила. Не исках да виждам сина й, страхувах се, че ще разпозная в устата му, в носа, във формата на очите или на ушите нещо от Нино.

Вкъщи вече се държаха с мен като с важна особа, която си е направила труда да се отбие набързо. Баща ми ме наблюдаваше със задоволство. Усещах възхитения му поглед върху себе си, но ако му заговорех, изпитваше неудобство. Не ме попита какво следвам, за какво ще ми послужи, каква работа щях да си намеря след това, и то не защото не искаше да научи, а от страх, че няма да разбере отговорите ми. А майка ми ядосано обикаляше из къщи и аз, като чуех непогрешимия звук от стъпките й, си спомнях колко се бях страхувала да не стана като нея. Но, слава богу, бях различна, и тя го усещаше и ми се сърдеше. Все още, когато се обръщаше към мен, говореше, сякаш нося някаква ужасна вина: всеки път долавях в гласа й сянка на неодобрение, но за разлика от преди, не ме остави нито веднъж да измия чиниите, да раздигна масата, да изтъркам пода. С братята и сестра ми също не беше лесно. Напъваха се да ми говорят на книжовен италиански и често се случваше да се поправят сами, от което се срамуваха. Но аз се опитвах да им покажа, че съм си същата аз, и те лека-полека ме възприеха.

Не знаех как да си прекарвам вечерите, групата на някогашните ми приятели се беше разпаднала. Паскуале беше в извънредно лоши отношения с Антонио и го избягваше по всякакъв начин. Антонио не искаше да се среща с никого, отчасти защото нямаше време (двамата Солара непрекъснато го пращаха на разни места), отчасти защото нямаше за какво да разговаря: не можеше да говори за работата си, а нямаше личен живот. Ада пък, когато приключеше работа в бакалията, тичаше да гледа майка си и братята си или беше уморена и отчаяна и си лягаше, дори и с Паскуале вече почти не се виждаха, от което той доста се беше изнервил. Кармен вече мразеше всичко и всички, навярно и мен: мразеше работата в новата бакалия, семейство Карачи, Енцо, който я изостави, брат си, който само се беше изпокарал с него, вместо да му разбие мутрата. Да, накрая и Енцо. Енцо, чиято майка, Асунта, се бе разболяла от лоша болест и който, след като се блъскаше по цял ден да изкара пари, се грижеше за нея, дори и през нощта, и въпреки това изненадващо бе успял да се дипломира като технически консултант — Енцо все го нямаше. Стана ми интересно, че е успял в толкова трудното начинание да завърши като частен ученик. Кой би си го помислил, казах си. Преди да си замина за Пиза, си навих на пръста да го убедя да се поразходим. Засипах го с похвали за постигнатия резултат, но той приключи въпроса с нехаеща физиономия. До такава степен бе ограничил речника си, че говорех само аз, той не каза почти нищо. Единственото изречение, което си спомням, го изрече, преди да се разделим. До този момент не бях споменала и думичка за Лила. Обаче той изведнъж се включи, все едно досега само за нея бях говорила:

— И все пак Лила е най-добрата майка в целия квартал.

Това все пак ми развали настроението. Никога не бях смятала Енцо за особено чувствителен, но в този случай се убедих, че докато вървеше до мен, бе доловил — направо бе чул, сякаш съм го изрекла на глас — дългия, ням списък от прегрешения, в които упреквах общата ни приятелка, като че тялото ми го е излъчвало на гневни вълни, без да забележа.