Елена Феранте
Новото фамилно име (96)

95.

Тъй като Нино не се върна нито до десет минути, нито след час, нито и на следващия ден, Лила станала лоша. Почувствала се не изоставена, а унизена, и ако самата тя вътре в себе си признала, че не е подходящата за него жена, все пак намерила за непоносимо, че с изчезването си от живота й само след двайсет и три дни той го е потвърдил по такъв груб начин. От яд изхвърлила всичко, което бил оставил: книги, долни гащи, чорапи, един пуловер, даже и остатък от изгризан молив. След като го направила, съжалила и се разплакала. Когато най-после сълзите й свършили, се почувствала грозна, подута, глупава, принизена от яда, който Нино, именно Нино, когото обичала и за когото мислела, че я обича, предизвиквал у нея. Изведнъж видяла апартамента такъв, какъвто бил — мизерно място, пренаселено от шумовете на града. Усетила неприятните миризми и забелязала хлебарките, които влизали от стълбите през външната врата, както и влажните петна по тавана, и за пръв път почувствала как детството й я застига отново, но не онова, изпълнено с мечти и фантазии, а детството на жестоките лишения, на заплахите и побоищата. Дори внезапно открила, че една от фантазиите, които ни служеха за утеха още от малки — да станем богати — се била изпарила от главата й. Въпреки че мизерията в „Кампи Флегреи“ й изглеждала по-зловеща от тази в квартала на нашите игри, въпреки че положението й било утежнено заради детето, което очаквала, въпреки че за няколко дни била изхарчила всички заделени пари, осъзнала, че богатството вече не й изглежда като награда и спасение, че вече нищо не й говори. Това, че била заменила препълнените със злато и скъпоценни камъни ковчежета от детството ни със смачканите банкноти, напоени с неприятна миризма, които бе трупала в чекмеджето на касата, докато работеше в бакалията, или в цветната метална кутия в магазина на Пиаца деи Мартири, вече нямало значение, угаснала била и последната лъскава искрица. Връзката между парите и притежанието дълбоко я разочаровала. Не искала нищо нито за себе си, нито за детето, което щяла да роди. Да бъде богата, за нея означавало да има Нино, и тъй като Нино си отишъл, почувствала се изпаднала в бедност, такава бедност, от каквато никакви пари не можели да я измъкнат. И тъй като за новото положение, в което се озовала, нямало лек — твърде много грешки била допуснала още от малка и всички те избуяли в тази последна грешка: да повярва, че синът на Сараторе не може без нея, както тя не може без него, и че тяхната съдба е изключителна и единствена, и че любовното им щастие ще бъде вечно и ще премахне всяка друга необходимост, — почувствала се виновна и решила да престане да излиза, да не го търси, да престане да яде и да пие, а да чака животът й, нейният и на детето й, да се заличат, да изчезнат отвъд всякаква възможна форма, и в нея да не остане нищо, нито дори трохичка от това, което я правело толкова лоша, а именно съзнанието, че е изоставена.

После на вратата се звъннало.

Помислила, че е Нино, и отворила: бил Енцо. Не се разочаровала, че го вижда. Помислила, че е дошъл да й донесе плодове, както бе направил преди много години, като малък, след като загуби в организираното от директора и от госпожа Оливиеро състезание и след като я удари с камък, и се разсмяла. За Енцо този смях бил знак, че тя се чувства зле. Влязъл, но оставил вратата отворена от приличие, не искал съседите да си помислят, че приема мъже като някоя уличница. Огледал се, отчел окаяния й вид и макар да не забелязал онова, което още не се забелязвало, а именно бременността й, заключил, че има нужда от помощ. По своя сериозен начин, напълно лишен от емоция, й казал още преди тя да се успокои и да престане да се смее:

— Сега ще си тръгнем.

— Къде?

— При мъжа ти.

— Той ли те изпрати?

— Не.

— Кой те праща?

— Никой не ме праща.

— Няма да дойда.

— Тогава ще остана тук с теб.

— Постоянно ли?

— Докато не те убедя.

— А работата ти?

— Писнала ми е.

— А Кармен?

— Ти си много по-важна.

— Ще й го кажа и ще те зареже.

— Ще й го кажа аз, вече съм го решил.

От този момент нататък заговорил дистанцирано и тихо. Тя му отговаряла, като се кискала подигравателно, все едно и двамата говорели измислици и обсъждали на игра един свят, хора и чувства, които отдавна вече ги нямало. Енцо се усетил и за известно време замълчал. Обиколил апартамента, намерил куфара на Лила, събрал в него каквото извадил от чекмеджетата и гардероба. Лила му позволила, защото за нея това не бил Енцо от плът и кръв, а цветна сянка като в киното, която, макар и да говорела, била само светлинен ефект. Като й приготвил багажа, Енцо отново се обърнал към нея и й дръпнал една напълно изненадваща реч. Казал й по своя съсредоточен и едновременно с това дистанциран начин:

— Лина, обичам те още от малък. Никога не съм ти го казвал, защото си много красива и много умна, а аз съм нисък, грозен и нищо не струвам. Сега ти ще се върнеш при мъжа си. Не знам защо си го напуснала и не искам да знам. Само знам, че не можеш да останеш тук, не заслужаваш да живееш в такъв боклучарник. Ще те придружа до входната врата и ще изчакам, ако се отнесе грубо с теб, ще се кача и ще го убия. Но няма да го направи, а ще се зарадва, че си се прибрала. Обаче да се договорим за нещо: в случай че не се разбереш с мъжа си, аз ще съм този, който те е завел при него, и аз ще дойда да те отведа. Съгласна ли си?

Лила престанала да се смее, присвила очи, изслушала го с внимание за пръв път. Отношенията им с Енцо до този момент се основавали на съвсем редки срещи, но винаги, когато се случеше да присъствам, оставах поразена. Имаше нещо между тях, което не подлежеше на определение, нещо, зародило се с недоразуменията от детството ни. Мисля, че тя имаше доверие на Енцо, усещаше, че може да разчита на него. Когато той взел куфара и тръгнал към отворената врата, тя се поколебала за момент, после тръгнала след него.