Елена Феранте
Новото фамилно име (95)

94.

И наистина отишъл, на следващия ден. Взел метрото, слязъл на „Кампи Флегреи“, потърсил улицата и входа.

По онова време за Енцо знаех само, че нищо, съвсем нищо вече не го устройваше: нито хленчовете на майка му, нито бремето, в което се бяха превърнали братята му, нито камората на зеленчуковия пазар, нито обиколките с каруцата, от които все по-малко изкарваше, нито комунистическите брътвежи на Паскуале, нито пък връзката му с Кармен. Но понеже имаше затворен характер, беше трудно да се разбере що за човек е. От Кармен знаех, че тайно учел инженерни науки и искал да се яви задочно за диплома на технически консултант. Пак тогава — Коледа да е било — Кармен сподели с мен, че откакто през пролетта се върнал от казармата, я бил целунал само четири пъти. И добави озлобено:

— Може и да не е мъж.

Ако някой не ни обръщаше много внимание, често се случваше ние, момичетата, да кажем, че не е мъж. Енцо беше ли, не беше ли? Нищо не разбирах от тъмните кътчета на мъжката душа, никоя от нас не разбираше, така че при всяко тяхно непонятно действие прибягвахме до тази формула. Някои, като двамата Солара, като Паскуале, като Антонио, като Донато Сараторе, а и като Франко Мари, моят приятел от института „Нормале“, ни желаеха по най-различен начин — агресивен, подчинен, безцеремонен, внимателен, — но ни желаеха без всякакво съмнение. Други, като Алфонсо, като Енцо, като Нино — също по много различен начин, — се държаха на дистанция, сякаш между нас и тях има стена и е наше задължение да си направим труда да я изкатерим. След казармата Енцо бе засилил тази своя страна и не само не правеше нищо, за да се хареса на жените, но и не правеше нищо, за да се хареса на целия свят. Самото му тяло, и без това ниско на ръст, като че ли още се беше смалило от собствен вътрешен натиск и се беше превърнало в компактен блок от енергия. Кожата му беше опъната върху лицевите кости като слънчева тента, а походката му се свеждаше само до движението на краката, без нищо друго в него да помръдне — нито ръцете, нито вратът, нито главата или пък косата, която беше като русо-червеникава каска. Когато решил да отиде при Лила, го заявил на Паскуале и на Анонио не за да спори, а под формата на кратко съобщение, което да прекъсне всякакви спорове. Не изпитвал колебание и когато пристигнал на „Кампи Флегреи“. Намерил улицата, намерил входа, поел по стълбите и решително звъннал на правилната врата.