Елена Феранте
Новото фамилно име (88)

87.

Именно със съзнанието за тези игри с възможен смъртен изход Лила се вписала в конфликта между брат й, мъжа й и братята Солара. Възползвала се от убеждението на Микеле, че е най-подходящият човек да ръководи търговията на Пиаца деи Мартири. Най-внезапно престанала да му отговаря с „не“ и след дълги разправии, благодарение на които получила пълна независимост и доста сериозно седмично заплащане, все едно не ставало дума за госпожа Карачи, приела работата в магазина за обувки. Без да обръща внимание на брат си, който се чувствал застрашен от новата марка „Солара“ и смятал решението й за предателство, нито пък на мъжа си, който първо се вбесил и я заплашил, после я накарал да му посредничи пред братята в сложни машинации около заема, получен от майка им, и други парични суми, които дължал и му дължали. Пренебрегнала и умилкването на Микеле, който се въртял около нея непрестанно, за да следи, макар и не явно, нововъведенията в магазина, а междувременно я притискал за нови модели обувки, които тя да предложи директно, без да се съобразява с Рино и Стефано.

Лила отдавна била разбрала, че брат й и баща й ще бъдат пометени, че братята Солара ще си присвоят цялата собственост, че Стефано ще се задържи на повърхността само при условие че е все по-зависим от тъмните им сделки. Но ако преди такова възможно развитие я възмущавало, сега пишеше в бележките си, че й е напълно безразлично. Разбира се, мъчно й било за Рино, съжалявала, че позицията, която му позволявала да си играе на господар, вече е разклатена, особено сега, когато бил женен с дете. Но всички връзки от миналото били загубили стойност в очите й, цялата й привързаност била поела в една-единствена посока, всяка нейна мисъл, всяко чувство витаело около Нино. Ако преди била готова на всичко, за да направи брат си богат, сега целта била да угоди на него.

Първия път, когато отишла в магазина на Пиаца деи Мартири, за да огледа какво ще има да върши, я поразило обстоятелството, че на стената с някогашната й булчинска снимка още стояло жълтеникаво-черното петно от пламъка, който я бе изпепелил. Станало й неприятно при вида на тази следа. Нищо не харесвам, помислила си, от това, което ми се е случило и което съм правила преди Нино. И изведнъж осъзнала, че на това място в центъра на града по незнайни причини се били провели главните действия в нейната война. Там, във вечерта на сбиването с младежите от Виа деи Миле, взела твърдото решение, че ще се измъкне от мизерията. Там се разкаяла за това решение, обезобразила снимката си в булчинска рокля и настояла унищожителният белег да остане в магазина напук, като украса. Там усетила симптомите на провалената си бременност. Там, сега, било на път да се провали и обувното предприятие, погълнато от братята Солара. И ето че там щял да приключи бракът й, щяла да изтръгне от себе си фамилното си име заедно с всичко, което щяло да последва. Ама че немарливост, казала на Микеле Солара, като му сочела петното от изгоряло. После излязла на тротоара да погледа каменните лъвове в средата на площада и от вида им я хванал страх.

Накарала ги да боядисат всичко в бяло. В тоалетната, помещение без прозорци, отворила наново зазиданата врата, която преди водела към вътрешен двор, и сложила матирано стъкло, което да пропуска вътре светлина. Купила две картини, които видяла и харесала в една галерия на „Киатамоне“. Назначила продавачка, но не от квартала, а от „Матердеи“^[1], която се била изучила за секретарка. Наложила искането си часовете на следобедна пауза, от един до четири, да бъдат за нея и за продавачката изцяло време за отдих, за което момичето й било безкрайно благодарно. Удържала на разстояние Микеле, който, макар и да приемал всяко нейно нововъведение без обсъждане, все пак изисквал подробна информация за действията й и за разноските.

Решението й да започне работа на Пиаца деи Мартири я изолирало още повече от хората в квартала. Защо едно момиче, сключило добър брак и сдобило се с охолен живот от нищото, хубаво момиче, което може да е господарка в собствения си дом и във владенията на мъжа си, ще става рано сутрин да прекарва целия ден далече от къщи, в центъра, и да служи на други, като усложнява живота на Стефано, а и на свекърва си, която заради нея трябва отново да се бъхти в новата бакалия? Особено Пинуча и Джилиола, всяка посвоему, се заели с всичка сила да очернят Лила, което било предвидимо. Не било толкова предвидимо, че Кармен, която боготвореше Лила заради всички сторени й от нея добрини, в момента, в който тя напуснала бакалията, прекратила всякакви признаци на привързаност, както човек издърпва рязко ръка, заплашена от зъбите на звяр. Не й се понравил внезапният преход от приятелка и сътрудничка към слугиня в лапите на Стефановата майка. Почувствала се предадена, изоставена на съдбата си и не успяла да се справи с разочарованието. Дори взела да спори с гаджето си, Енцо, който не одобрявал озлоблението й, тръсвал глава и какъвто си беше лаконичен, произнасял две-три думи ако не да защити Лила, то поне да й признае известна недосегаемост и наличието на винаги основателни и безспорни причини за избора й.

— Каквото направя аз, е все погрешно, а каквото направи тя, все е правилно — просъсквала злобно Кармен.

— Кой го казва?

— Ти: Лина мисли, Лина прави, Лина знае. А аз? Дето ме остави тука и се махна? Ама разбира се, тя направи добре да си тръгне, а аз не съм права да се оплаквам. Така ли е? Така ли мислиш?

— Не.

Но въпреки ясната и проста сричка Кармен не се успокоявала и страдала. Долавяла, че на Енцо му е писнало от всичко, включително и от нея, и това още повече я ядосвало; откакто починал баща му и откакто се върнал от войниклъка, той правел необходимото, водел обичайния си живот, но още в казармата започнал да учи нощно време, за да вземе неизвестно каква точно диплома. И сега се затварял в себе си да ръмжи като животно — вътре ръмженето, навън мълчанието — и Кармен не можела да го търпи, и хич не й понасяло, че той се оживявал само когато говорел за тая гаднярка, и се разплаквала, и му се разкрещявала:

— Не мога да я понасям Лина, защото за никой не й пука, но това на теб ти харесва, знам. Ама ако тръгна да се държа като нея, ще ме спукаш от бой.

Ада пък отдавна била взела страната на работодателя си, Стефано, срещу жена му, дето му създавала главоболия, и когато Лила напуснала, за да продава в луксозен магазин, коварството й се задълбочило. Говорела против нея с всеки, напълно открито, особено с Антонио и Паскуале:

— Винаги ви е правила на луди, вас, мъжете — казвала, — защото знае как, защото е мръсница.

Точно така се изразявала и била гневна, като че Антонио и Паскуале били представителите на цялата низост на мъжкия род. Обиждала брат си, че не взима страна, крещяла му:

— Мълчиш си, защото и ти взимаш пари от Солара, и двамата сте служители в тяхната фирма, знам, че се оставяш да те командори жена, помагаш й да подреди магазина, като ти каже това премести, онова пренеси, и ти й се подчиняваш.

Още по-зле се държала с приятеля си, Паскуале, с когото все по-малко се разбирала, непрекъснато го нападала, казвала му:

— Мръсен си, смърдиш.

Той се извинявал, защото идвал от работа, но Ада продължавала да гълчи и използвала всеки удобен случай да го нахока, така че Паскуале отстъпил по отношение на Лила, за да има мир, иначе трябвало да скъсат, макар че — честно казано — не било само това: до един момент се сърдел на Ада и на сестра си, че са забравили всички ползи, които им донесло благоденствието на Лила, но когато една сутрин видял нашата приятелка да се вози към Пиаца деи Мартири в алфа ромеото на Микеле Солара, облечена като луксозна проститутка и силно гримирана, си признал, че не може да разбере как е могла да се продаде на тоя тип, без да има сериозна финансова причина.

Лила, както винаги, не обръщала внимание на нарастващата около нея враждебност и се посветила на новата си работа. И продажбите скоро скочили. Магазинът се превърнал в място, където ходели не само за да купуват, но и заради удоволствието да си побъбрят с младата, енергична и много красива жена, която умеела да води разговор, държала книги между обувките — книги, които тя четяла, — заедно с находчивите фрази предлагала шоколадови бонбони и най-вече, изобщо не изглеждало, че иска да продаде обувки „Черуло“ или „Солара“ на съпругата и на дъщерите на адвоката или на инженера, на журналиста от вестник „Ил Матино“, на младото или по-възрастно конте, което харчи времето и парите си в клуба, а сякаш просто искала да ги настани на дивана или в креслата, за да си поговорят за едно-друго.

Единствена пречка й бил Микеле. Често се мотаел из магазина в работно време и веднъж й казал с обичайния си подигравателен тон, с който правеше намеци:

— Омъжила си се за грешния мъж, Лина. Правилно съм преценил, я виж как добре се справяш с хора, които могат да ни бъдат полезни. Двамата с теб, заедно, за няколко години можем да завземем Неапол и да си гледаме живота.

При което се опитал да я целуне.

Тя го отблъснала, той не й се разсърдил. Казал й, развеселен:

— Нищо, аз умея да чакам.

— Чакай, където си искаш, но не тук, вътре — отговорила му тя, — защото ако чакаш тук, още утре се връщам в бакалията.

Микеле разредил посещенията си, но пък зачестили тайните посещения на Нино. Месеци наред двамата с Лила най-после имали в магазина на Пиаца деи Мартири техен си живот, който траел три часа на ден, без неделите и нетърпимото бреме на официалните празници. Той влизал през вратата на тоалетната в един часа, веднага щом продавачката си тръгнела, след като дръпнела ролетката на три-четвърти, и се изнизвал през същата врата точно в четири, преди продавачката да се върне. В редките случаи, когато имало проблем — на два пъти идвал Микеле с Джилиола, а в един случай на особено напрежение се появил дори Стефано, — Нино се затварял в тоалетната и изчезвал през вратата към двора.

Мисля, че за Лила това е било време на безпокойство, пробен период в очакване на едно щастливо съществуване. От една страна, продължавала да играе ролята на млада дама, която придава ексцентрична нотка на търговията с обувки, от друга, четяла за Нино, учела за Нино, разсъждавала за Нино. И дори важните хора, с които се случвало да завърже познанство в магазина, за нея имали значение само защото можели да помогнат на него.

През онзи период Нино публикува в „Ил Матино“ една статия за Неапол, която му донесе известна слава в академичните среди. Аз дори не забелязах, и слава богу: ако ме бяха въвлекли във връзката си, както се получи на Иския, щях да остана толкова безпощадно белязана, че никога нямаше да успея да се съвзема. Особено при положение че малко щеше да ми е нужно, за да установя, че много от редовете в статията — не най-информираните, а онези по-интуитивни моменти, не изискващи кой знае каква компетентност, а само способността за мигновена връзка между наглед отдалечени едно от друго неща — бяха на Лила и че, по-важното, цялостното звучене на написаното беше в нейния стил. Нино никога не бе могъл да пише така, нито пък щеше да успее някога. Само тя и аз можехме да пишем така.