Елена Феранте
Новото фамилно име (86)

85.

В един първи момент мислела да се измъкне през нощта и да се върне във Форио, но осъзнала, че мъжът й веднага ще я намери. Тогава решила да пита Алфонсо дали Мариза знае кога се връща брат й от Иския, но се уплашила, че деверът й ще каже на Стефано, и се отказала. Намерила в телефонния указател номера на семейство Сараторе и се обадила. Отговорил й Донато. Тя казала, че е приятелка на Нино, той й отговорил ядосано и затворил. Отчаяна, се върнала към идеята да вземе корабчето и тъкмо да се реши, когато един следобед в началото на септември Нино се появил на вратата на пълната с хора бакалия, брадясал и мъртвопиян.

Лила спряла Кармен, която вече била скочила да изгони безделника, в нейните очи някакъв превъртял непознат. „Остави на мен“, казала и го отвела настрани. Отмерени жестове, студен глас, опит да се увери, че Кармен Пелузо не е разпознала сина на Сараторе, съвсем различен сега от момченцето, което ходело в същото начално училище като тях.

Действала бързо. На вид приличала на себе си, онази, която обикновено знае как да разреши всеки проблем. А всъщност направо не знаела къде се намира. Избледнели отрупаните със стока стени, улицата загубила очертанията си, размили се контурите на новите блокове, изобщо не отчитала каква опасност я грози. Нино Нино Нино: изпитвала само радост и желание. Той стоял пред нея, най-после, отново, и всяка негова черта очевидно сочела, че е страдал, че страда, че я е търсил, че я иска, даже се опитвал да я сграбчи и да я целуне на улицата.

Завела го у дома си, сторило й се най-сигурното място. Минувачи? Не видяла никакви. Съседи? Не видяла никакви. Започнали да се любят, щом тя затворила вратата на апартамента зад гърба си. Не изпитвала никакви угризения. Изпитвала само нуждата да има Нино, веднага, да го прегърне, да го задържи. Тази нужда не преминала и когато се успокоили. Кварталът, съседните блокове, бакалията, улиците, тракането на релсите, Стефано, Кармен се завърнали бавно, но само като вещи, които набързо трябвало да се подредят, като се внимава не само да не пречат, а и да не изпопадат при бързото им напъхване на полагаемото им се място.

Нино я упрекнал, че си е тръгнала, без дори да го предупреди, притиснал я до себе си, пожелал я отново. Искал да се махнат веднага, заедно, но не знаел къде. Тя му отговаряла да, да, да, споделяла лудостта му във всичко, макар че, за разлика от него, усещала времето, реалните секунди и минути, които отлитали и увеличавали риска да ги хванат. Затова, отмаляла на пода до него, се взирала в полилея, надвиснал точно над тях като заплаха, и ако преди искала само да има Нино веднага, ако ще светът да се срути, сега обмисляла как да продължи да го притиска до себе си, без полилеят да се откъсне от тавана, без подът да се разцепи и той завинаги да пропадне от едната страна, а тя от другата.

— Върви си.

— Не.

— Ти си луд.

— Да.

— Моля те, върви си.

Успяла да го убеди. Очаквала Кармен да й каже нещо, съседите да клюкарстват, Стефано да си дойде от другия магазин, за да я набие. Не се случило, отдъхнала си. Увеличила заплатата на Кармен, започнала да се държи мило с мъжа си, измисляла си извинения, за да може да се вижда тайно с Нино.