Елена Феранте
Новото фамилно име (85)

84.

В общи линии това е, което ми се случваше в Пиза от края на 1963 до края на 1965 година. Колко лесно е да разказвам за себе си без Лила: времето поема спокоен ход и значимите факти се плъзват по нишката на годините като куфари върху лентата на летище — взимаш ги, поставяш ги на страницата и готово.

По-сложно е да се разкаже онова, което се случи в същите тези години с нея. Тогава лентата се забавя, забързва, прави неочакван завой, излиза от рамката си. Куфарите падат, отварят се, съдържанието им се разпилява насам-натам. Нейни вещи се смесват с моите и ми се налага, за да ги приема, да се върна към разказаното за мен (а ми се беше получило толкова гладко) и да разширя изречения, които сега ми се струват твърде синтезирани. Например, ако Лила беше отишла да учи в „Нормале“ вместо мен, щеше ли да реагира кротко на предизвикателствата? И дали не беше повлиян от нейното поведение онзи шамар, който ударих на момичето от Рим? Как е успяла — макар и от разстояние — да разпердушини изкуствената ми благост, до каква степен решителността, от която тогава се нуждаех, идваше от нея, до каква степен дори ми е диктувала обидите? А безразсъдството, когато с хиляди опасения и боязън вмъквах Франко в стаята си, откъде идваше то, ако не от нейния пример? А неудовлетворението, когато си давах сметка, че не изпитвам към него любов, и когато установявах сантименталната си фригидност, откъде идваше, ако не от сравнението с нейната способност да обича, която бе показала и показваше и сега?

Да, заради Лила писането върви трудно. Моят живот ме кара да си представям какъв би бил нейният, ако й се беше паднало това, което се падна на мен, как би се възползвала от шанса, който имах аз. А нейният живот непрекъснато наднича в моя, в думите, които съм произнесла и в които често отекват нейни думи, в онзи решителен жест, който е отражение на неин жест, в моето по-малко, което изглежда такова заради едно нейно повече, в моето повече, което е пресилена реакция на едно нейно по-малко. Без да броим онова, което никога не каза, но ме остави да допусна, което не знаех и после прочетох в тетрадките й. Така че разказаните факти са преминали през филтри, отсрочки, частични истини, полулъжи: от това произлиза един изтощителен способ за измерване на изминалото време, изцяло базиран на несигурната мярка на думите.

Трябва да призная например че нищо от страданията на Лила не достигна до мен. Понеже беше получила Нино, понеже в резултат на тайните си похождения беше забременяла от него, а не от Стефано, понеже беше на път да пристъпи, от любов, към действие, немислимо в средите, в които бяхме израсли — да изостави мъжа си, да захвърли охолството, придобито неотдавна, да поеме риска да бъде убита заедно с любовника си и с детето в утробата си, — я смятах за щастлива с онова буреносно щастие от романите, от филмите и комиксите, единственото, което по онова време действително ме интересуваше, тоест не семейното щастие, а щастието от страст, умопомрачителна смесица от добро и зло, която беше споходила нея, а не мен.

Грешах. Сега се връщам назад, когато Стефано ни отведе от Иския, и знам със сигурност, че от момента, в който корабчето се отдалечи от брега и Лила осъзна, че на сутринта няма да завари Нино да я чака на плажа, че повече нямаше да спори, да разговаря, да си шепне с него, че вече нямаше да плуват заедно, че нямаше да се целуват и прегръщат, и любят, тя беше безмилостно белязана от мъката. В рамките на няколко дни целият й живот на госпожа Карачи — равновесия и колебания, стратегии, битки, войни и съюзничества, ядове с доставчици и клиенти, изкусното мамене в кантара, задачата да се трупат пари в чекмеджето на касата — се бе дематериализирал и загубил реалните си измерения. Конкретен и истински бе останал само Нино и тя, която го искаше, желаеше го ден и нощ, се бе вкопчвала в мъжа си в тъмната спалня, за да забрави другия за броени минути. Нерадостен отрязък от време. Точно в онези минути бе чувствала по-силно нуждата да го има, и то с такава яснота, с така прецизни подробности, че отблъсквала Стефано като някой непознат и се свивала в края на леглото с плач, крещяла му обиди или побягвала да се заключи в банята.