Елена Феранте
Новото фамилно име (84)

83.

Годините в „Нормале“ бяха от значение, но не за историята на приятелството ни. Когато пристигнах в колежа, се държах свенливо и непохватно. Веднага осъзнах, че говоря книжовен италиански, който звучи направо смешно, особено когато, точно насред някоя грижливо подготвена фраза, се окажеше, че ми липсва дума, и запълвах празнината, като приспособявах към италианския диалектното название: започнах да полагам усилия да се поправя. Почти нищо не знаех за правилата на поведение, говорех на висок глас, дъвчех шумно и млясках: опитвах се да се контролирам, след като осъзнах неудобството на останалите. В стремежа си да се покажа общителна прекъсвах разговори, произнасях се по въпроси, които не ме засягаха, интимничех прекалено: наложих си да бъда любезна, но дистанцирана. Веднъж едно момиче от Рим отговори на мой въпрос, не помня за какво, като имитира произношението ми, и всички се разсмяха. Стана ми обидно, но реагирах със смях и подчертах диалектното звучене, все едно сама се взимах на подбив.

През първите седмици се борих с желанието да се върна у дома, като намирах убежище в обичайното си скромно добродушие. Но от тази позиция започнах да изпъквам и лека-полека да се харесвам. Харесваха ме студентки, студенти, портиери, професори, и го постигах без видимо усилие. В действителност сериозно се потрудих за това. Научих се да контролирам гласа и жестовете си. Възприех редица писани и неписани правила на поведение. Упражних най-строгия възможен контрол върху неаполитанския си акцент. Успях да покажа, че съм способна и достойна за уважение, но без никаква самонадеяност, отнасях се с ирония към собственото си невежество и се правех на учудена от собствените си добри резултати. Особено много се погрижих да не си създам врагове. Ако някоя от студентките проявеше враждебност към мен, съсредоточавах вниманието си върху нея, бях сърдечна, но и дискретна, услужлива, но и сдържана, и не променях държането си дори когато тя омекнеше и започнеше сама да ме търси. Същото правех с преподавателите. Към тях, разбира се, проявявах повече предпазливост, но целта беше същата: да си спечеля одобрение, симпатия и добро отношение. Въртях се около най-недружелюбните, най-затворените с ведра усмивка и отдаденост.

Взимах си изпитите редовно и учех с обичайната жестока самодисциплина. Бях ужасена от мисълта да не успея и да загубя онова, което въпреки трудностите от самото начало ми се стори земен рай: мое място, мое легло, мое бюро, мой стол, книги книги книги, един град, тъкмо обратното на квартала и на Неапол, наоколо само учещи хора, готови да обсъждат изучаваното. Залягах с такава свирепа усърдност, че нямаше професор, който да ми пише по-малко от трийсет, и за една година се превърнах в това, което считаха за обещаваща студентка; на поздравите ми с уважително кимване с глава си позволяваха да реагират сърдечно.

Имаше само два трудни момента, и двата в първите месеци. Студентката от Рим, която ми се подигра заради акцента ми, една сутрин ми се развика в присъствието на други момичета и ме нападна с обвинението, че й липсват пари от портмонето, така че или да й ги върна веднага, или щяла да се оплаче на директорката. Осъзнах, че не мога да реагирам с усмивка на разбиране. Ударих й един як шамар и я обсипах с обиди на диалект. Всички се уплашиха. Бях каталогирана сред онези, които винаги ще отговорят кротко на всякакви дразнители и реакцията ми ги обърка. Студентката от Рим остана без думи, сложи си памук в носа, от който капеше кръв, една нейна приятелка я придружи до банята. Броени часове по-късно двете дойдоха при мен и тази, която ме обвини, че съм крадла, ми се извини, била си намерила парите. Прегърнах я, казах й, че извиненията й ми изглеждат искрени и го мислех наистина. Аз бях възпитана така, че дори и да бях сгрешила в нещо, никога нямаше да се извиня.

Другата сериозна трудност се зададе заедно с празненството за официалното откриване, което щеше да се състои преди коледната ваканция. Беше нещо като бал на дебютантките, присъствието на който беше неизбежно. Момичетата говореха само за това: щяха да дойдат всички момчета от Пиаца деи Кавалиери, беше големият миг на сближаване между женското и мъжкото подразделение. Нямах какво да облека. Онази есен беше студена, валя много сняг, а аз се захласнах по снега. Но после открих колко неприятни можеха да бъдат заледените улици, ръцете без ръкавици, които ставаха безчувствени, премръзналите крака. Гардеробът ми се състоеше от две зимни рокли, ушити от майка ми преди две години, износено палто, наследено от една леля, голям син шал, който сама си бях оплела, един-единствен чифт обувки със средно висок ток и поправяни неведнъж подметки. И без това си имах достатъчно проблеми, та не знаех какво да правя с това празненство. Да поискам от състудентките си? Повечето от тях си бяха поръчали да им ушият рокли специално за случая и може би с някоя от ежедневните им рокли щях да успея да не се изложа. Но след опита ми с Лила не понасях идеята да пробвам чужди дрехи и да установявам, че не ми стоят добре. Да се направя на болна? Клонях към това решение, но ми действаше потискащо: да съм здрава, да умирам от желание да изглеждам като Наташа на бал с принц Андрей или с Курагин и да си стоя сама, забила поглед в тавана, докато до мен достигат отзвуци от музиката, глъчка от гласове, смехове. Накрая се спрях на унизителния избор, за който обаче бях сигурна, че няма да съжалявам: измих си косата, вдигнах я нагоре, сложих си малко червило и облякох едната от двете си рокли, чието единствено предимство беше, че е тъмносиня на цвят.

Отидох на празненството и в началото се чувствах неудобно. Но облеклото ми имаше преимуществото да не предизвиква завист и дори да внушава чувство за вина, което подтикваше към солидарност. Действително много от добронамерените ми познати ми правеха компания, а момчетата често ме каниха на танц. Забравих как съм облечена, забравих дори в какво състояние са обувките ми. Още повече че точно тази вечер се запознах с Франко Мари, грозничко, но много забавно момче, с бърз ум, безочлив и прахосник, една година по-голям от мен. Произлизаше от много заможно семейство от Реджо Емилия, активен комунист, но критично настроен към социалдемократическия уклон на партията си. С радост прекарвах повечето си свободно време с него. Правеше ми всякакви подаръци: рокли, обувки, ново палто, очила, които ми върнаха очите и цялото лице, книги на политическа тематика, защото държеше най-много на политическата култура. От него научих ужасяващи неща за сталинизма, накара ме да чета книгите на Троцки, благодарение на които бе застанал на антисталинистки позиции и беше добил увереност, че в СССР няма социализъм, и още по-малко пък комунизъм, че революцията е била прекъсната и трябва да бъде продължена.

Пак за негова сметка пътувах за пръв път в чужбина. Отидохме в Париж на конгрес на млади комунисти от цяла Европа. Но не видях много от Париж, прекарахме цялото време в опушени пространства. От града ми остана усещането за много по-цветни улици в сравнение с тези на Неапол и Пиза, неприятният звук от полицейските сирени и стъписването от засиленото присъствие на чернокожи както по улиците, така и в залата, където Франко направи обширно изказване на френски, прието с дълги ръкопляскания. Когато разказах на Паскуале за това мое политическо преживяване, не можа да повярва, че аз — точно ти, каза — съм направила подобно нещо. После млъкна смутено, когато заговорих за прочетеното от мен и заявих, че вече съм с троцкистки възгледи.

От Франко възприех и доста навици, които впоследствие бяха затвърдени от указанията и изказванията на някои от професорите: да използвам глагола „изучавам“ дори когато чета научна фантастика; да съставям миниатюрни таблички за всеки прочетен текст; да показвам ентусиазъм всеки път, когато попадам на пасажи, в които добре са обяснени последствията от социалното неравенство. Той много държеше на нещо, което наричаше моето превъзпитание, и аз се оставих да бъда превъзпитавана на драго сърце. Но за голямо съжаление не успях да се влюбя. Изпитвах обич към него, към неспокойното му тяло, но така и не почувствах силна нужда от него. Малкото, което изпитвах, набързо се изчерпа, когато трябваше да напусне „Нормале“: получи деветнайсет на един изпит и го изключиха. Няколко месеца си писахме. Опита се пак да се запише и твърдеше, че го прави само заради мен. Окуражих го да се яви отново на изпит, но се провали. Писахме си още няколко пъти, след това доста време не чух нищо за него.