Елена Феранте
Новото фамилно име (82)

81.

Заредиха се трескави дни. Няколко парцала, които да взема със себе си, съвсем малко книги. Нацупените думи на майка ми:

— Ако спечелиш пари, изпрати ми ги по пощата; сега кой ще помага за домашните на братята ти? Ще го закъсат в училище заради теб. Ама нищо, заминавай, на кой му пука, винаги съм знаела, че се мислиш за нещо повече от мен и от всички.

Последвани от хипохондричните думи на баща ми:

— Нещо тука ме боли, кой знае какво е, ела при татко, Лену̀, че не знам дали като се върнеш, ще ме завариш жив.

После настоятелните думи на братята ми и сестра ми:

— Ако ти дойдем на гости, ще може ли да спим при теб, да ядем при теб?

И после Паскуале, който ми каза:

— Внимавай къде ще те отведе цялото това учене, Лену̀. Помни коя си и на чия страна си.

И Кармен, която беше лабилна, защото не можеше да преодолее смъртта на майка си, и която ми помаха на сбогуване и се разплака. И Алфонсо, който остана като гръмнат и промълви:

— Знаех си, че ще продължиш да учиш.

И Антонио, който вместо да внимава какво му говоря, къде отивам и защо, ми повтори няколко пъти:

— Сега се чувствам съвсем добре, Лену̀, всичко ми мина, било ми е зле заради казармата.

И Енцо, който само ми подаде ръка и така силно стисна моята, че ме боля дни наред. И накрая Ада, която само ме попита:

— Ти на Лина каза ли й, а, каза ли й? — После изхихика и настоя: — Кажи й, та да се пукне.

Предполагах, че Лила вече е научила от Алфонсо, от Кармен, от мъжа си дори, на когото Ада със сигурност беше казала, че ми предстои да замина за Пиза. Щом не дойде да ме поздрави, помислих си, възможно е новината наистина да я е засегнала. От друга страна, ако допуснех, че нищо не знае, да отида специално да й кажа, след като цяла година едва се поздравявахме, ми се стори неуместно. Не исках да развявам в лицето й шанса, който тя не можа да има. Така че престанах да се занимавам с това и се посветих на последните неща за вършене преди заминаването. Писах на Нела, за да й разкажа какво ми се случва и да поискам адреса на госпожа Оливиеро, на която да съобщя новината. Отидох на гости на братовчед на баща ми, който ми беше обещал един свой стар куфар. Обиколих няколко къщи, в които бях преподавала и където още ми дължаха пари.

Видя ми се подходящ повод да се сбогувам с Неапол. Пресякох Виа Гарибалди, качих се по „Трибунали“, на Пиаца Данте взех автобус. Изкачих се на „Вомеро“, първо на Виа Скарлати, после на „Сантарела“. Тогава слязох с въжената линия до Пиаца Амедео. Всички майки на учениците ми ме изпратиха със съжаление, в някои случаи се държаха с мен много мило. Заедно с парите ми предлагаха кафе и почти винаги ми даваха някакво подаръче. Когато приключих обиколката, установих, че не съм далече от Пица деи Мартири.

Поех колебливо по Виа Филанджери. Спомних си откриването на магазина за обувки, Лила облечена като грандама, но разтревожена, че не се е променила напълно и че няма финеса на момичетата от този квартал. Аз обаче, помислих си, наистина съм променена. Нося все същите парцали, но съм дипломирана и отивам да уча в Пиза. Променена съм не на повърхността, а в дълбочина. Повърхността скоро ще се промени и вече няма да е просто външен вид.

Тази мисъл и последвалата я констатация ме зарадваха. Спрях пред витрината на една оптика и разгледах рамките. Да, ще трябва да си сменя очилата, моите ми закриват лицето, трябват ми по-леки рамки. Харесах си едни кръгли, с големи и тънки кръгове. Да си вдигна косата. Да се науча да се гримирам. Отделих се от витрината и се отправих към Пиаца деи Мартири.

Много от магазините бяха смъкнали ролетките до половината по това време, а в магазина на Солара я бяха смъкнали на три четвърти. Огледах се. Какво знаех за новите навици на Лила? Нищо. Когато работеше в новата бакалия, не се връщаше вкъщи за обяд, макар че живееше наблизо. Оставаше в магазина да хапне нещо с Кармен или да си побъбри с мен, когато наминавах след училище. Сега, когато работеше на Пиаца деи Мартири, беше още по-малко вероятно да се е върнала вкъщи за обяд, щеше да е излишно усилие, а и времето не беше достатъчно. Може би беше в някой бар, може би на разходка по крайбрежната улица в компанията на продавачката, каквато със сигурност имаше. Или пък си почиваше вътре. Потупах по ролетката с отворена длан. Никакъв отговор. Потупах отново. Нищо. Извиках, чух вътре стъпки и гласът на Лила попита:

— Кой е?

— Елена.

— Лену̀ — я чух да възкликва.

Дръпна нагоре ролетката и се появи пред мен. От дълго време не бях я виждала, дори и отдалече, стори ми се променена. Беше облечена с бяла риза и тясна тъмносиня пола, беше сресана и гримирана грижливо, както обикновено. Но лицето й беше някак разширено и приплеснато, цялото й тяло ми се стори по-широко и по-плоско. Издърпа ме вътре и пусна щората. Обстановката, пищно осветена, беше напълно различна, наистина приличаше не на магазин за обувки, а на нечий хол. Каза с толкова искрен глас, че й повярвах:

— Какво хубаво нещо ти се е случило, Лену̀, и колко се радвам, че дойде да ми се обадиш.

Знаеше за Пиза, естествено. Прегърна ме много силно, целуна ме звучно по бузите, очите й се насълзиха и повтори:

— Толкова много се радвам.

После извика към вратата на тоалетната:

— Нино, ела, можеш да излезеш, Ленуча е.

Останах без дъх. Вратата се отвори и наистина излезе Нино в обичайната си поза с наведена глава и ръце в джобовете. Но лицето му бе хлътнало и напрегнато.

— Здрасти — промълви.

Не знаех какво да кажа и му протегнах ръка. Той я стисна вяло. Междувременно Лила се зае да ме осведомява за много и важни неща в няколко изречения: виждали се тайно от близо година; решила била за мое добро да не ме забърква повече в тази измама, която, ако бъдела разкрита, щяла да навреди и на мен; била бременна във втория месец; канела се да признае всичко на Стефано, смятала да го напусне.