Елена Феранте
Новото фамилно име (81)

80.

Спрях да се виждам с Антонио не заради изпитите. Нещата в крайна сметка съвпаднаха по време, защото точно тогава той дойде да ми се обади, доста въодушевен, за да ми съобщи, че е приел да работи за братята Солара. Това не ми се понрави, приех го като пореден знак за болестното му състояние. Мразеше братята Солара. Като малък се беше сбил с тях, за да защити сестра си. Той, Паскуале и Енцо веднъж спукаха от бой Марчело и Микеле и потрошиха фиата им. Да не говорим, че ме беше оставил, защото отидох да моля Марчело да му помогне да се освободи от казармата. Тогава защо се беше огънал така? Даде ми мъгляви обяснения. Каза, че в казармата се научил, че простият войник трябва да се подчинява на всеки, който носи пагони. Каза, че редът е по-добър от безредието. Каза, че е обучен как да проследи някого и да го убие, без онзи дори да го чуе. Осъзнах, че имаше връзка с болестното му състояние, но че истинският проблем е беднотията. Отишъл бил в бара да търси работа. Марчело отначало се държал лошо, но после му предложил една месечна сума — така се изрази, — но не за определена длъжност, а просто да бъде на разположение.

— На разположение?

— Да.

— На разположение за какво?

— Не знам.

— Зарежи ги, Антонио.

Не ги заряза. И заради това, че се постави в положение на зависимост, накрая се скара и с Паскуале, и с Енцо, който се върна от казармата по-мълчалив от обикновено, по-твърд. Болест или не, никой от тях не можа да прости на Антонио за този избор. Даже Паскуале, макар че ходеше с Ада, стигна дотам да го заплашва и му каза, че може и да му се пада шурей, но той повече не иска да го вижда.

Набързо се измъкнах от ситуацията и се съсредоточих върху зрелостните изпити. Докато учех, ден и нощ, понякога измъчена от жегата, си спомнях предишното лято, особено дните през юли, преди Пинуча да си замине, когато Лила, Нино и аз бяхме една щастлива тройка, или поне така ми се струваше. Не допуснах да си представям картини от тогава, нито да възстановявам каквито и да било разговори, не си позволих да се разсейвам.

Матурата беше решаващ момент в живота ми. За два часа развих тема върху ролята на Природата в поезията на Джакомо Леопарди, в която напъхах, заедно с наизустени от мен стихове, преразказани във висок стил откъси от история на италианската литература; а работите си по латински и гръцки предадох още докато моите съученици, включително и Алфонсо, едва започваха да пишат. Това привлече върху мен вниманието на изпитващите, особено на една възрастна и извънредно слаба преподавателка с розов костюм и небесносиня фризирана за случая коса, която много пъти ми се усмихна. Големия успех обаче пожънах на устните изпити. Всички от комисията ме похвалиха, а най-ясно почувствах на своя страна жената със синята коса. Беше впечатлена от изложението ми не само заради това, което твърдях, но и заради начина, по който го изразявах.

— Много добре пишете — ми каза с неразгадаем за мен акцент, във всеки случай беше отнякъде далече от Неапол.

— Благодаря.

— Наистина ли мислите, че нищо не е обречено на трайност, нито дори поезията?

— Така мисли Леопарди.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че красотата е измамна.

— Като градината на Леопарди ли?

Нищо не знаех за градините на Леопарди, но отговорих:

— Да. Като морето в ясен ден. Или като залеза. Или като небето нощем. Пудра, нанесена върху ужаса. Ако се изтрие, оставаме сами с уплахата си.

Изреченията ми се получиха добре, произнесох ги вдъхновено и в правилен ритъм. А и не импровизирах, беше устен изказ на написаното в работата ми.

— Кой факултет възнамерявате да изберете?

Нямах представа какво точно е факултет, не бях достатъчно наясно с термина. Измъкнах се:

— Ще се явя на някои конкурси.

— Няма ли да се запишете в университет?

Бузите ми пламнаха, сякаш се опитвах да скрия някаква вина.

— Не.

— Имате нужда от работа ли?

— Да.

Освободиха ме, върнах се при Алфонсо и при другите. Но малко по-късно преподавателката ме настигна в коридора и ми заговори за някакъв колеж в Пиза, където, ако минеш изпит като този, който току-що бях взела, можеш да учиш безплатно.

— Ако дойдете тук след два дни, ще ви дам цялата необходима информация.

Изслушах я, но както когато ти говорят за нещо, което никога няма наистина да се отнася до теб. А когато, два дни по-късно, отидох в училище само от страх да не обидя учителката, та да вземе да ми сложи ниска оценка, бях учудена от извънредно точните указания, които беше записала за мен върху един машинописен лист. Никога повече не я видях, не знам дори как се казваше, но й дължа толкова много. Не престана да се обръща към мен на „вие“ и съвсем естествено се раздели с мен със сдържана прегръдка.

Изпитите приключиха, получих средна оценка девет. Алфонсо също се представи добре, получи среден седем. Преди да оставя завинаги и без съжаление сивата порутена сграда, чиято единствена заслуга в моите очи беше, че е била посещавана и от Нино, видях госпожа Галиани и отидох да й се обадя. Поздрави ме за отличния резултат, но без ентусиазъм. Не ми предложи книги за лятото, не ме попита какво щях да правя сега, след като се дипломирах. Дистанцираният й тон ме озадачи, мислех, че нещата между нас се бяха изяснили. Какъв беше проблемът? Понеже Нино изостави дъщеря й и повече не се обади, ме беше причислила към него завинаги, все едно съм от същото тесто като онези повърхностни, несериозни младежи, на които не може да се има доверие, така ли? Както бях свикнала да печеля симпатията на всички и да се ограждам с тази симпатия като с бляскав щит, ми стана обидно и мисля, че тази й липса на интерес изигра важна роля за решението, което взех впоследствие. Без да кажа на никого (пък и с кого ли можех да се посъветвам, ако не с Галиани?), подадох молба за прием в института „Нормале“ в Пиза. Оттам нататък се захванах да печеля пари. Тъй като добрите семейства, на чиито деца преподавах частни уроци, бяха доволни от мен и славата ми на добър преподавател се беше разпространила, запълних августовските си дни със значителен брой нови ученици, които трябваше да се явяват през септември на поправителен по латински, гръцки, история, философия и дори математика. В края на месеца се почувствах богата, бях спечелила седемдесет хиляди лири. Дадох петдесет от тях на майка ми, която реагира с рязък жест: почти изтръгна парите от ръцете ми и ги напъха в сутиена си, все едно не се намирахме в нашата си кухня, а на улицата, и се страхува да не я оберат. Скрих от нея, че съм задържала двайсет хиляди за себе си.

Чак в деня преди заминаването казах на семейството си, че отивам да се явя на изпит в Пиза.

— Ако ме приемат — заявих, — ще отида там да уча, без да похарча и една лира за нещо.

Казах го решително и на италиански, сякаш не беше въпрос, който може да се обсъжда на диалект, сякаш баща ми, майка ми, братята и сестра ми не трябваше, а и не можеха да разберат какво се каня да направя. И наистина те само ме изслушаха с неудобство; стори ми се, че за тях това не съм аз, а някаква непозната, дошла на гости в неудобен момент. Накрая баща ми каза:

— Направи каквото трябва, но внимавай, ние не можем да ти помагаме. — И отиде да си легне.

По-малката ми сестра ме попита дали може да дойде с мен. А майка ми нищо не каза, но преди да си легне, ми остави на масата пет хиляди лири. Дълго ги гледах, без да ги пипна. После преодолях чувството си за вина, че харча пари за капризите си, казах си: това са мои пари, и ги взех.

За пръв път излизах от Неапол и от областта Кампания. Осъзнах, че ме е страх от всичко: страх да не объркам влака, страх, че ще ми се допикае, но не знам къде да го направя, страх, че ще се стъмни и няма да мога да се ориентирам в непознатия град, страх да не ме оберат. Сложих всичките си пари в сутиена, както правеше майка ми, и прекарах часове в бдителна тревога, която без всякаква логика съжителстваше с едно нарастващо чувство на свобода.

Всичко мина по възможно най-добрия начин. Като изключим изпитите. Учителката със синята коса не ме предупреди, че ще бъдат много по-трудни от матурата. Особено този по латински ми се стори много сложен, но това беше само върхът на айсберга: всеки изпит беше повод за свръхщателно разследване на познанията ми. Говорих надълго и нашироко, заеквах, често пъти се правех, че отговорът ми е на върха на езика. Преподавателят по италиански се държа, сякаш самото звучене на гласа ми му беше неприятно: вие, госпожице, когато пишете, вместо да навлезете в аргумента, по-скоро пърхате с крилца; виждам, госпожице, че се хвърляте смело във въпроси, чиято критическа обоснованост ви е напълно непозната. Обезсърчих се, бързо загубих увереност в думите си. Преподавателят го забеляза, вгледа се в мен подигравателно и поиска да му говоря за нещо, което скоро съм чела. Имаше вероятно предвид нещо от италиански автор, но аз не разбрах и се вкопчих за първата сламка, която ми се видя сигурна, а именно разговорите, които водихме на Иския, на плажа Читара, за Бекет и Дан Руни, който не само че е сляп, но иска и да стане глух и ням. Подигравателният израз на професора лека-полека се превърна в озадачена гримаса. Прекъсна ме бързо и ме предаде на преподавателя по история. Този не падаше по-долу. Подложи ме на един безкраен и изтощителен списък въпроси, формулирани с крайна прецизност. До този момент никога не бях се чувствала толкова невежа, дори и в най-неуспешните си учебни години, когато бях в най-лоша форма. Успях да отговоря на всичко — дати, факти, но всеки път приблизително. Щом започнеше да задълбава въпроса, се предавах. Накрая ме попита с отвращение:

— Някога чели ли сте нещо, което да не е само и просто учебника по история?

Отговорих:

— Изучавала съм идеята за нация.

— Помните ли кой е автор на книгата?

— Федерико Шабо.

— Да чуем какво сте разбрали.

Изслуша ме внимателно няколко минути, после изведнъж ме освободи и ме остави с убеждението, че съм наговорила глупости.

Плаках много, сякаш някъде съм загубила по невнимание най-обещаващата част от себе си. После си казах, че е глупаво да се отчайвам, нали винаги съм знаела, че не ме бива наистина. Виж, Лила я биваше, Нино го биваше. Аз бях просто самонадеяна и бях справедливо наказана.

Обаче се оказа, че съм издържала изпита. Щях да си имам свое място, легло, което да не се налага да слагам вечер и да вдигам сутрин, бюро и всички книги, които щяха да ми трябват. Аз, Елена Греко, дъщерята на портиера, на деветнайсет години щях да се измъкна от квартала, щях да напусна Неапол. Сама.