Елена Феранте
Новото фамилно име (80)

79.

Обаче не издържах. Дълго отлагах и накрая се предадох: предложих на Алфонсо да се разходим една неделя, аз, той и Мариза. Алфонсо се зарадва, отидохме в една пицария на Виа Фориа. Разпитах за Лидия, за децата, особено за Чиро, после попитах с какво се занимава Нино. Тя ми отговори неохотно, изнервяше я да говори за брат си. Каза, че дълго време се държал като луд, че баща й, когото тя обожаваше, се оказал потърпевш, защото Нино стигнал дотам да му посегне. Така и не се разбрало кое било предизвикало лудостта му: искал да зареже учението, да се махне от Италия. После внезапно всичко му минало, станал си пак предишният и сега пак се явявал на изпити.

— Значи е добре?

— Ами…

— Доволен ли е?

— Доколкото такъв като него може да е доволен, да.

— И само учи?

— Питаш дали си има гадже ли?

— Не, ами, моля ти се, питам дали излиза, дали се забавлява, дали ходи на танци.

— Отде да знам, Лена? Непрекъснато обикаля насам-натам. Сега се е запалил по кино, романи, изкуство; в редките случаи, в които се прибира, веднага започва да спори с татко, колкото да го обиди и да се скарат.

Почувствах облекчение, че Нино се е съвзел, но и се огорчих. Кино, романи, изкуство? Колко бързо се променят хората, интересите им, чувствата им. Добре подредени изречения биват заместени от други добре подредени изречения, времето е последователност от подходящите думи, стига да звучат добре, важното е да се трупат камари от думи. Почувствах се глупаво, че съм пренебрегнала нещата, които харесвах, за да се приспособя към онова, което харесваше Нино. Да, да, трябва да се приемем каквито сме и всеки да си върви по пътя. Надявах се само Мариза да не му каже, че сме се срещали и че съм питала за него. След тази вечер дори пред Алфонсо повече не споменах нито Нино, нито Лила.

Затворих се още повече, погълната от задълженията си, които запълваха и дните, и нощите ми. През тази година учих настървено и щателно, приех и да давам частни уроци на още едно място за доста пари. Наложих си желязна дисциплина, много по-строга от тази, с която бях свикнала от малка. Времето беше разпределено на отрязъци по права линия, от зори до посред нощ. В миналото я имаше Лила, едно постоянно радостно отклонение към изненадващи територии. Сега исках всичко, което съм, да извадя от себе си. Бях почти на деветнайсет, никога повече нямаше да завися от някого и никой повече нямаше да ми липсва.

Трети клас на лицея отлетя като един ден. Борих се с астрономията, с геометрията, с тригонометрията. Сякаш си бях поставила за цел всичко да науча, като в същото време приемах за непреодолима даденост, че съм негодна. И все пак ми харесваше да правя всичко възможно. Нямах време да отида на кино ли? Заучавах само заглавията и сюжетите. Никога не бях ходила в Археологическия музей? Отивах на бегом за половин ден. Не бях посещавала пинакотеката в Каподимонте? Намирах начин да отскоча за два часа. Изобщо, бях заета. Какво ме интересуваха обувките в магазина на Пиаца деи Мартири. Така и не минах оттам.

Понякога срещах неугледната на вид Пинуча да бута количката с Фернандо. Спирах за малко, изслушвах разсеяно мрънкането й за Рино, за Стефано, за Лила, за Джилиола, за всички. Понякога срещах Кармен, все по-помръкнала заради неуредиците в новата бакалия, откакто Лила си беше тръгнала и я беше оставила на прищевките на Мария и Пинуча, и й давах възможност за някоя и друга минута да сподели колко й липсва Енцо Скано, как брои дните, които му остават до края на казармата, как брат й Паскуале се трепел с работата по строежите и като активист комунист. Понякога срещах Ада, която беше намразила Лила, но беше много доволна от Стефано и се изказваше много мило за него не само защото й беше увеличил още заплатата, но и защото бил много работлив, отнасял се добре с всички и не заслужавал тая жена, дето се държала с него така безобразно.

Именно тя ме осведоми, че Антонио се бил уволнил по-рано заради сериозен нервен срив.

— От какво?

— Знаеш го какъв е, нервния срив го получи още навремето заради теб.

Тежки думи, от които ме заболя, опитах се да не мисля за това. Една зимна неделя срещнах Антонио случайно и едвам го познах, толкова беше отслабнал. Усмихнах му се в очакване да се спре, но изглежда не ме забеляза и отмина. Извиках го, той спря с разсеяна усмивка.

— Здравей, Лену̀.

— Здравей. Много се радвам да те видя.

— И аз.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Не си ли пак на работа в сервиза?

— Вече нямат място.

— Теб те бива, ще те вземат другаде.

— Не, докато не се излекувам, не мога да работя.

— Какво ти е?

— Страх.

Точно така каза: страх. Една нощ в Корденон, докато бил на пост, си спомнил една игра, на която баща му си играел с него, когато още бил жив, а той бил съвсем малък: рисувал си с писалката очи и усти на петте пръста на лявата ръка и после ги движел и се правел, че говорят, все едно са хора. Толкова хубава игра била, че когато си спомнил за нея, му се насълзили очите. Но още през онази нощ, докато бил на пост, му се сторило, че ръката на баща му е влязла в неговата и че той вече имал вътре в пръстите си истински хора, съвсем дребни, обаче всичко си имали, смеели се и пеели. По тази причина го бил хванал страх. Блъскал с ръка по караулката, докато прокърви, но пръстите продължавали да се смеят и да пеят, без да спрат нито за миг. Почувствал се добре чак когато свършила смяната му и отишъл да спи. Починал си и на другата сутрин му нямало нищо. Но му останал ужасът да не би болестта да се завърне в ръката му. Тя наистина се завръщала, и то все по-начесто, пръстите му започнали да се смеят и да пеят и през деня. Докато не откачил и не го изпратили на лекар.

— Сега ми мина — каза, — но може пак да започне.

— Кажи ми как мога да ти помогна.

Позамисли се, сякаш наистина премисляше различни възможности. Промърмори:

— Никой не може да ми помогне.

Веднага ми стана ясно, че вече нищо не изпитва към мен, бях му излязла от главата окончателно. Затова след тази среща започнах всяка неделя да ходя да го викам под прозорците му. Разхождахме се в двора, разговаряхме за това-онова и когато казваше, че се е уморил, се разделяхме. Понякога идваше с крещящо гримираната Мелина и се разхождахме — аз, той и майка му. Понякога се виждахме с Ада и Паскуале и правехме по-голяма обиколка, но обикновено говорехме ние тримата, Антонио си мълчеше. Превърна се в спокоен навик. Отидох с него на погребението на Никола Скано, зарзаватчията, който почина внезапно от пневмония и Енцо си дойде в отпуск, но не успя да го завари жив. Заедно отидохме и да утешаваме Паскуале, Кармен и майка им Джузепина, когато научихме, че бащата, бившият дърводелец, който уби дон Акиле, умрял в затвора от инфаркт. Бяхме заедно и когато се разчу, че дон Карло Реста, продавачът на сапуни и домашни потреби, бил пребит до смърт в приземното си магазинче. Дълго говорихме за това, целият квартал говореше, слуховете се носеха, къде истина, къде жестоки измислици; някой разказваше, че не могли да го уморят с бой и го намушкали в носа. Приписаха престъплението на дребни крадци заради дневната печалба в касата. Но впоследствие Паскуале ни каза, че подочул според него много основателни слухове: дон Карло имал дългове към майката на двамата Солара, защото играел комар на карти и взимал от нея, за да си плаща дълговете.

— Е, и какво? — попита го Ада, която винаги се отнасяше скептично, когато приятелят й правеше дръзки предположения.

— Ами това — не искал да си плати дълга на лихварката и Солара поръчали да го убият.

— Стига бе, само глупости говориш.

Паскуале може и да преувеличаваше, но първо, така и не се разбра кой уби дон Карло Реста и второ, помещението в мазето го взеха именно двамата Солара заедно с всичката стока за никакви пари, макар че оставиха вътре жената и големия син на дон Карло да движат търговията.

— От щедрост — каза Ада.

— Защото са гадове — каза Паскуале.

Не помня дали Антонио изказа мнение по този случай. Беше смазан от болезненото си състояние, а думите на Паскуале като че го изостряха. Струваше му се, че нарушенията в телесните му функции се разпростират върху целия квартал и се проявяват чрез тези престъпления.

Най-страшното ни се случи в една хладна пролетна неделя, когато аз, той, Паскуале и Ада чакахме долу на двора Кармела — беше са качила до тях да си вземе жилетка. Минаха пет минути, Кармен се показа на прозореца и извика на брат си:

— Паскуа̀, мама я няма, вратата на тоалетната е заключена отвътре, а тя не ми отговаря.

Паскуале взе стълбите две по две, и ние след него. Заварихме разтревожената Кармела пред вратата на банята, Паскуале притеснено почука, един-два пъти от учтивост, но наистина никой не отговори. Тогава Антонио каза на приятеля си, като сочеше вратата: не се притеснявай, аз ще я поправя, и като сграбчи дръжката, направо щеше да я изтръгне.

Вратата се отвори. Джузепина Пелузо беше лъчезарна, енергична, работлива, любезна жена, способна да се справи с несгодите. Никога не пропускаше да се погрижи за мъжа си в затвора, на чийто арест, когато го обвиниха, че е убил дон Акиле Карачи — спомнях си — се беше противопоставила с всички сили. Приела беше с разумна добронамереност поканата на Стефано да прекарат заедно новогодишната нощ преди четири години и беше завела на празника децата си, доволна от възможността за сдобряване на семействата. И беше се зарадвала, когато дъщеря й си намери работа благодарение на Лила в бакалията в новия квартал. Но сега, когато мъжът й почина, явно се беше уморила, превърнала се беше за кратко време в дребничка жена, лишена от някогашната енергия, кожа и кости. Откачила беше абажура на лампата в тоалетната, метална чиния на верига, и беше промушила в забитата в тавана кука желязна тел за простиране. После я беше надянала на врата си и беше увиснала.

Антонио пръв я видя и се разплака. Децата на Джузепина, Кармен и Паскуале, по-лесно се успокоиха от него. Повтаряше ми, ужасѐн: видя ли, че беше боса, а ноктите й бяха дълги и на единия крак бяха лакирани с пресен червен лак, а на другия не? Аз не бях забелязала, но той беше. Върнал се бе от казармата още по-убеден от преди, въпреки нервното заболяване, че задачата му на мъж е да се хвърля пръв в опасността, без страх, и че може да разреши всеки проблем. Но беше крехък. След тази случка седмици наред виждаше Джузепина във всички тъмни кътчета в дома си и състоянието му се влоши още повече, така че пренебрегнах част от задълженията си, за да му помогна да се успокои. Беше единственият човек от квартала, с когото се виждах сравнително редовно, преди да се явя на зрелостните изпити. А Лила само я мярнах до мъжа й на погребението на Джузепина, притискаше до себе си хълцащата Кармен. Тя и Стефано бяха изпратили голям венец цветя, върху чиято лилава лента се четяха съболезнованията на съпрузите Карачи.