Елена Феранте
Новото фамилно име (8)

7.

Пристигнали в Амалфи вечерта. Никой от двамата не бил спал в хотел, държали се много недодялано. Особено Стефано, който, почувствал се неловко от леко подигравателния тон на служителя на рецепцията, без да иска, заел подчинена позиция. Щом си дал сметка за това, взел да се държи грубо, за да замаже неудобството, а когато им поискали документите, ушите му направо пламнали. Междувременно се появил носачът, около петдесетгодишен мъж със съвсем тънки мустачки, но той го отблъснал, все едно е крадец, после размислил и презрително му връчил щедър бакшиш, въпреки че не се възползвал от услугите му. Поел нагоре по стълбите, натоварен с куфарите, а Лила тръгнала след него и, стъпало по стъпало — разказа ми — за пръв път добила усещането, че е изгубила по пътя момчето, за което се била омъжила сутринта, че е в компанията на някакъв непознат. Наистина ли Стефано имал толкова широко тяло, такива къси и дебели крака, дълги ръце и побелели кокалчета? С кого се била свързала завинаги? На мястото на беса, който я бил обзел по време на пътуването, се настанила тревожност.

Вече в стаята, той направил усилие пак да се държи мило, но бил уморен и все още изнервен, че се наложило да й удари шамар. Тонът му прозвучал неискрено. Похвалил просторната стая, отворил прозореца, излязъл на балкона, повикал я, ела да видиш какви ухания се носят, как блести морето. Но тя търсела начин да излезе от капана и отказала с разсеян жест, казала, че й е студено. Стефано веднага затворил прозореца, отбелязал, че ако искат да се поразходят и да вечерят навън, ще е добре да се облекат по-топло, казал й: на мен може да ми вземеш една жилетка, все едно живеели заедно от години и тя знаела как точно да му изрови от куфара жилетката, точно както би намерила и пуловер за себе си. Лила се направила, че ще го послуша, но в действителност не отворила куфарите и не извадила нито жилетка, нито пуловер. Излязла веднага в коридора, не й се стояло в стаята нито миг повече. Той я последвал с мърморене: на мен и така ще ми е добре, но се притеснявам за теб, ще вземеш да настинеш.

Повъртели се из Амалфи, стигнали до катедралата, нагоре по стъпалата и обратно надолу до фонтана. Стефано сега се опитвал да я забавлява, но той не умеел да бъде забавен, по-добре му се получавал драматичният тон или умозрителните изречения на мъж, който знае какво иска. Лила почти не му отговаряла и накрая съпругът й само й сочел едно или друго и възкликвал: гледай. Но тя, която при други обстоятелства би обърнала внимание на всеки камък, сега не се интересувала нито от красотата на тесните улички, нито от уханията на градините, нито от изкуството или историята на Амалфи и още по-малко от гласа му, който непрекъснато повтарял досадно: колко е хубаво, а?

Скоро Лила се разтреперила, не че било кой знае колко студено, а от нерви. Той забелязал и й предложил да се върнат в хотела, даже се осмелил да произнесе нещо от рода: ще се прегърнем и ще се стоплим. Но тя пожелала да се разхожда, още и още, докато умората я надвила и, макар изобщо да не била гладна, влязла, без да го пита, в един ресторант. Стефано търпеливо я последвал.

Поръчали какво ли не, без да хапнат почти нищо, пили много вино. По едно време той не се сдържал и я попитал още ли е сърдита. Лила направила знак, че не, и било вярно. Когато й задал въпроса, тя самата се учудила, че не открива в себе си поне малко омраза към братята Солара, към баща си и брат си, към Стефано. Всичко в главата й се било променило толкова бързо. Изведнъж цялата история с обувките престанала да я занимава, даже не разбирала защо толкова се е ядосала, когато ги видяла на краката на Марчело. Вместо това сега я изпълвала с ужас и мъка дебелата халка, която блещукала на безименния й пръст. Трудно й било да възприеме случилото се през деня: църквата, брачния обред, празненството. Какво направих, мислела си, замаяна от виното, и какво е това златно кръгче, тази блещукаща нула, в която съм пъхнала пръста си. И Стефано имал такава, блестеше между тъмночерните косми, имаше космати пръсти. Спомнила си го по плувки, както го била виждала на плажа. Широк торс, капачки на коленете, едри като обърнати паници. Не можела да извика в съзнанието си нито една подробност от него, която да носи някакво очарование. Вече го чувствала като същество, с което нищо не би споделила, което обаче било там, в костюм и вратовръзка, и мърдало плътните си устни, и се почесвало по месестото ухо, и често бъркало с вилицата в нейната чиния, за да опита от яденето й. Почти нищо общо нямал с продавача на колбаси, който я бил привлякъл, с амбициозното момче, уверено в себе си, но учтиво, с младоженеца от тази сутрин в църквата. Зейналите му челюсти ярко се белеели, езикът му червенеел в тъмното на устата, нещо в него и около него се било пречупило. На онази маса със сновящите наоколо сервитьори всичко, което я било довело чак до Амалфи, й се сторило лишено от логична последователност и едновременно с това непоносимо реално. Затова, докато очите на онова неразпознаваемо същество грейвали при мисълта, че бурята е отминала, че е разбрала основанията му и ги е приела, че най-после може да заговори за големите си планове, й минало през ума да отмъкне ножа от масата, за да му го забие в гърлото, когато се опита да я докосне в стаята.

В крайна сметка не го направила. При положение че в онзи ресторант, на онази маса, със замъгления от виното разсъдък цялата й сватба, от булчинската рокля до халката, й се разкрила като лишена от смисъл, тя решила, че всякаква сексуална претенция от страна на Стефано би изглеждала неуместна, най-вече за него. Така че първо измислила как да вземе ножа (преместила салфетката от коленете си и го покрила с нея, поставила ги в скута си и се приготвила да вземе чантата си, за да пусне вътре ножа и да върне салфетката на масата), но после се отказала. Болтовете, които крепели новото й положение на съпруга, ресторантът, Амалфи, й се сторили така разхлабени, че към края на вечерта гласът на Стефано вече не стигал до нея, в ушите й била настъпила шумотевица от вещи, живи същества и несвързани мисли.

На улицата той заговорил за добрите страни на братята Солара. Познавали важни хора в общината, казал й, имали връзки със Звездата и Короната, с неофашистите. Харесвало му да говори, сякаш наистина разбирал нещо от далаверите на Солара, и с тон на експерт по въпроса подчертал: политиката е лошо нещо, но е важна, ако искаш да направиш пари. Лила си припомнила как обсъждали с Паскуале преди време, а и с него, докато били сгодени, че ще се откъснат напълно от родителите си, от произвола, от лицемерието, от жестокостта на миналото. Тогава ми отговаряше с „да“, помислила си, твърдеше, че е съгласен, но не ме е слушал. На кого ли съм говорела. Този човек не го познавам, не знам кой е.

Въпреки това, когато я хванал за ръката и й прошепнал на ухото, че я обича, тя не се отдръпнала. Може би взела решение да го остави да вярва, че всичко е наред, че наистина са младоженци на сватбено пътешествие, за да го рани по-дълбоко, когато му каже с цялото отвращение, което чувствала вътре в себе си: да си легна с носача от хотела или с теб — и на двама ви пръстите са пожълтели от цигарите — за мен е еднакво отблъскващо. Или може би — според мен това е по-вероятно — била твърде уплашена и предпочитала да отложи реакцията си.

Щом влезли в стаята и той се опитал да я целуне, тя се отдръпнала. Отворила със сериозен вид куфарите, извадила нощницата си и пижамата на съпруга си, който й отправил доволна усмивка заради проявеното внимание и отново се опитал да я награби. Тя обаче се затворила в банята.

Останала сама, дълго плискала лицето си, за да прогони замайването от виното и усещането за изкривена реалност. Не успяла, даже добила чувството, че собствените й жестове са станали некоординирани. Какво да правя, помислила си. Да остана затворена тук през цялата нощ. И после?

Съжалила, че не е взела ножа, дори за момент си помислила, че го е взела, но после трябвало да се примири, че не е. Седнала на ръба на ваната, сравнила я злорадо с ваната в новия си дом, нейната била по-хубава. Пешкирите й също били по-качествени. Нейната, нейните? На кого всъщност принадлежали пешкирите, ваната, всичко? Станало й неприятно от мисълта, че собствеността над хубавите нови неща била гарантирана от презимето на именно този човек, който я чакал отвън. Собственост на Карачи, и тя също. Стефано почукал на вратата.

— Какво правиш, добре ли си?

Не отговорила.

Съпругът й почакал малко и пак почукал. Понеже нищо не последвало, размърдал нервно бравата и казал, развеселен:

— Да разбия ли вратата?

Лила не се съмнявала, че е способен да го направи, чужденецът, който я очаквал отвън, бил способен на всичко. И аз, помислила си, съм способна на всичко. Съблякла се, измила се, облякла си нощницата, като се презряла за старанието, с което я била избирала преди месеци. Стефано — просто едно име, което вече нямало отношение към състоянието на нещата и щенията отпреди броени часове — седял на края на леглото и скочил на крака, щом тя се появила.

— Много се забави.

— Колкото трябваше.

— Колко си хубава.

— Много съм уморена, искам да спя.

— Ще спим после.

— Сега. Ти на твоята страна, аз на моята.

— Добре, ела.

— Говоря сериозно.

— И аз.

Стефано се изхилил и опитал да я хване за ръката. Тя я измъкнала и той помръкнал.

— Какво ти е?

Лила се поколебала. Затърсила точния израз, после тихо казала:

— Не те искам.

Стефано заклатил неразбиращо глава, сякаш трите думи били на чужд език. Промърморил, че е чакал този момент от толкова време, ден и нощ. Хайде, подканил я умолително, посочил с някак отчаян жест виненочервеното долнище на пижамата си и прошепнал с крива усмивка: виж какво става с мен само като те видя. Тя погледнала, без да иска, потръпнала отвратено и веднага отместила поглед.

Тогава Стефано разбрал, че възнамерява пак да се затвори в банята и с животинска пъргавост я сграбчил през талията, вдигнал я във въздуха и я стоварил върху леглото. Какво ставало? Очевидно той не искал да разбере. Мислел, че са се сдобрили в ресторанта, питал се: защо Лина се държи така сега, като малко момиче е. Така че се хвърлил върху нея със смях и се опитал да я успокои.

— Хубаво е — казал й, — няма защо да те е страх. Обичам те повече от майка си и сестра си.

Обаче не, тя вече се изправяла, за да му се изплъзне. Колко било трудно да го проумееш това момиче: казва да, обаче е не, казва не и е да. Стефано прошепнал: стига вече капризи, и я възседнал, като притиснал китките й в кувертюрата на леглото.

— Твърдеше, че трябва да изчакаме и изчакахме — каза, — макар че не беше лесно да съм близо до теб и да се сдържам да не те пипна, измъчих се. Сега обаче сме женени, мирувай, няма страшно.

Навел се да я целуне по ръцете, но тя се измъкнала, като силно развъртяла глава наляво и надясно, извивала се, гърчела се и повтаряла:

— Остави ме, не те искам, не те искам, не те искам.

Тогава, сякаш против волята си, Стефано повишил тон:

— Сега вече ми писна от теб, Лина.

Повторил това изречение два-три пъти, все по-силно, като да възприеме напълно някаква заповед, която пристигала от много, много далеч, може би още от преди да се роди. Заповедта гласяла: трябва да бъдеш мъж, Стѐ; или й надвиваш сега, или повече няма да можеш; жена ти трябва веднага да разбере, че тя е жена, а ти си мъж и затова трябва да ти се подчинява. А Лила, като го слушала — писна ми от теб, писна ми от теб, писна ми от теб — и като го гледала такъв широк и тежък върху крехкия й таз, с член, изопнал плата на пижамата като рейка на палатка, си спомнила как преди години искал да й хване езика и да го пробие с игла, защото си била позволила да унижи Алфонсо на училищните състезания. Никога не е бил Стефано, сторило й се, че открива внезапно, винаги е бил големият син на дон Акиле. И тази мисъл, сякаш надигнала се в гърлото й, моментално разкрила по лицето на съпруга й черти, които дотогава предпазливо се криели в кръвта, но винаги ги имало, чакали били да настъпи техният час. Е, да, за да се хареса в квартала, за да се хареса на нея, Стефано се бил насилил да бъде друг: чертите му се смекчили от любезността, погледът му придобил мекота, гласът му се настроил на вълната на разбирателството, пръстите, ръцете, цялото му тяло се научило да сдържа силата си. Но сега контурите, които дълго удържал, били на път да се разпаднат и Лила била обзета от детински ужас, по-силен от когато слязохме в мазето да си търсим куклите. Дон Акиле възкръсвал от миязмите на квартала, като се захранвал с живата плът на сина си. Бащата разпуквал кожата му, променял погледа му, избухвал от тялото му. Ето го, наистина разкъсал нощницата на гърдите й, оголил ги и ги стиснал с настървение, навел се да й гризне зърната. Когато тя потиснала ужаса, както винаги била успявала, и опитала да го откъсне от себе си, дърпайки го за косата, а после замахнала с уста във въздуха, за да го ухапе до кръв, той се измъкнал, сграбчил й ръцете, блокирал ги под едрите си свити крака и й казал с презрение: какво правиш, стой мирна, виж се каква си клечка, ако поискам, ще те счупя. Лила обаче не се смирила, започна отново да хапе въздуха, извила гръб, за да се освободи от тежестта му. Напразно. Ръцете му сега били свободни и той, наведен над нея, й удрял леки шамари с върховете на пръстите си и я предизвиквал, като й повтарял: искаш ли да видиш колко е голям, а, кажи да, кажи да, кажи да, после извадил от пижамата твърдия си член, който, изпънат върху нея, й заприличал на кукла на конци без ръце и крака, пулсираща от беззвучни стенания, стремяща се да се отдели от по-голямата кукла, която й говорела дрезгаво: ей сега ще го усетиш, Лина, виж го колко е хубав, никой няма такъв като моя. И тъй като тя продължавала да се мята, й ударил два шамара, първо с дланта, после с опакото на ръката, и то с такава сила, че разбрала: ако още се съпротивлява, сигурно ще я убие, най-малкото ще го стори дон Акиле — нали затова целият квартал се боеше от него, защото се знаеше, че може да те запрати с небивала сила срещу стена или дърво, — така че престанала да се съпротивлява и се отдала на беззвучен ужас, докато той отстъпвал назад, за да й свали нощницата, и й шепнел в ухото: не си даваш сметка колко те обичам, но ще го разбереш и още утре сама ще поискаш от мен да те обичам както сега, че и повече, даже ще ме молиш на колене, и аз ще ти кажа добре, но само ако си послушна, и ти ще бъдеш послушна.

Когато след няколко несръчни опита разкъсал плътта й с груб ентусиазъм, Лила отсъствала. Нощта, стаята, леглото, целувките му, ръцете му върху тялото й, всяко нейно усещане били пропити от едно-единствено чувство: мразела Стефано Карачи, мразела силата му, мразела тежестта му върху себе си, мразела името и презимето му.