Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storia del nuovo cognome, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Новото фамилно име
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17 ноември 2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0121-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530
История
- — Добавяне
77.
После пак започна училището. Едва когато влязох в клас на първи октомври, си дадох сметка, че съм в трети клас на лицея, че съм навършила осемнайсет години, че времето за учене, в моя случай и без това продължило учудващо дълго, скоро ще свърши. И по-добре. С Алфонсо надълго обсъждахме какво ще правим след лицея. И той знаеше колкото мен. Ще се явяваме по конкурси, подхвърли, но всъщност не ни беше много ясно какво точно значи; казвахме да се явя на конкурс, да спечеля конкурс, но имахме само смътна представа: предаваш писмена работа и после те изпитват устно, това ли беше? И какво печелиш, заплата ли?
Алфонсо ми довери, че мислел да се ожени, след като спечели някой конкурс.
— За Мариза ли?
— Ами да.
На няколко пъти предпазливо го подпитах за Нино, но той не му беше симпатичен, даже не се поздравяваха. Така и не разбра какво намирам у него. Грозен е, казваше ми, един такъв изгърбен, кожа и кости. А Мариза намираше за красива. Но веднага добавяше, за да не ме обиди:
— И ти си красива.
Ценеше красотата и особено грижите за тялото. Самият той много се грижеше за своето, ухаеше на бръснар, купуваше си дрехи, ходеше да вдига тежести всеки ден. Разказа ми, че му било много забавно в магазина на Пиаца деи Мартири. Не било като в бакалията. Там можело да се облечеш елегантно, всъщност даже трябвало. Там можело да говориш на книжовен италиански, хората били възпитани, образовани. Там, дори когато коленичиш пред клиентките, за да им помогнеш да обуят обувките, можело да го правиш по изискан начин, като рицар на благородната любов. Но за съжаление, нямало начин да остане в магазина.
— Защо?
— Ами…
В началото го увърташе и аз не настоях. После ми разказа, че Пинуча вече си седяла повечето време у дома, за да не се преуморява, коремът й бил станал като торпила; така или иначе, ясно било, че като се роди детето, няма да има време да работи. Това на теория се очаквало да му разчисти пътя, двамата Солара били доволни от него и може би щял да успее да се уреди там веднага след като се дипломира. Обаче нямало никаква възможност — и тук изведнъж изскочи името на Лила. Само при споменаването му в стомаха ми лумна огън.
— Какво общо има тя?
Научих, че като си дошла от почивката, била като луда. Все така не успявала да забременее, морето не й помогнало, направо била откачила. Веднъж изпочупила всички саксии с цветя на балкона. Казвала, че тръгва за бакалията, а оставяла Кармен сама и ходела да се размотава. Нощно време Стефано се събуждал и не я намирал в леглото: обикаляла из апартамента, четяла и пишела. После внезапно се кротнала. Или по-точно, съсредоточила цялата си способност да съсипва живота на Стефано върху една-единствена цел: да го накара да назначи Джилиола в новата бакалия и да постъпи на работа на Пиаца деи Мартири.
Много се учудих.
— Микеле е този, който я иска в магазина — казах, — но тя все му отказваше.
— Едно време. Сега е решила друго и света ще обърне да я вземат там. Единствената пречка е, че Стефано е против. Но както знаем, накрая брат ми прави каквото тя поиска.
Не му зададох повече въпроси, не исках по никакъв начин да бъда всмукана отново в проблемите на Лила. Но изненадващо и за самата мен започнах да се питам: какво ли си е наумила, защо изведнъж иска да отиде да работи в центъра? После престанах да се занимавам с това, погълната от други неща: книжарницата, училището, изпитванията, учебниците. Някои си купих, други откраднах от книжаря, без изобщо да се чувствам виновна. Заех се отново здравата с учене, главно нощно време, при положение че следобедите — до коледната ваканция, когато напуснах работа — ми бяха заети в книжарницата. Веднага след това госпожа Галиани ми уреди да давам частни уроци на две места, с което най-отговорно се захванах. Между училище, уроци и учене нямаше място за нищо друго.
Когато в края на месеца давах на майка ми спечелените от мен пари, тя ги прибираше, без нищо да каже, но сутрин ставаше рано да ми приготви закуска, понякога даже ми разбиваше сурово яйце и толкова се стараеше — докато още се разбуждах в леглото, чувах почукването на лъжичката по стените на чашата, — че то ми се топеше в устата като крем, не оставаше нито едно неразтопено зрънце захар. Колкото до учителите в лицея, изглежда, че в тромаво задвижения, прашасал училищен механизъм им беше най-лесно да решат, че съм най-блестящата им ученичка. Влязох без проблем в ролята си на първа в класа, а откакто Нино завърши, се наредих и сред най-добрите в цялото училище. Но не ми беше нужно много време, за да усетя, че Галиани, колкото и щедра да си оставаше към мен, ми приписваше неизвестно каква вина, поради което не се държеше вече така сърдечно както преди. Например, когато й върнах книгите, й стана неприятно, задето били пълни с пясък, и си ги прибра, без да предложи да ми донесе други. Или например престана да ми дава вестниците си, така че бях принудена известно време да си купувам „Ил Матино“, после спрях, беше ми скучен, само си прахосвах парите. Повече не се случи например да ме покани у тях, макар че щеше да ми е приятно да видя отново сина й Армандо. Но все пак продължи да ме хвали на всеослушание, да ми пише високи бележки, да ме осведомява за разни конференции или за важни филми, които даваха в едно енорийско кино в Порт’Алба. И ето че веднъж, точно преди коледната ваканция, на излизане от училище ме повика и повървяхме заедно известно време. Без заобикалки ме попита какво знам за Нино.
— Нищо — отговорих.
— Кажи ми истината.
— Истина е.
Постепенно стана ясно, че след лятото Нино повече не се обадил нито на нея, нито на дъщеря й.
— Скъса с Надя по неприятен начин — каза го ядосано, като майка, — изпрати й няколко реда писмо от Иския и й причини голяма мъка. — После се взе в ръце и отново в ролята си на учителка, добави: — Но какво да се прави, млади сте, болката ви помага да пораснете.
Кимнах в съгласие. Тя ме попита:
— И теб ли остави?
Изчервих се.
— Мен?
— Не се ли видяхте на Иския?
— Да, но между нас нищо не е имало.
— Сигурно ли е?
— Напълно.
— Надя е убедена, че я е оставил заради теб.
Отрекох поривисто, казах й, че съм готова да се срещна с Надя и да я уверя, че нищо не е имало между мен и Нино и никога няма и да има. Остана доволна, обеща да й предаде. Нищо не споменах за Лила, разбира се, не само защото бях решила да не се интересувам от нея, а и защото, ако заговорех за нея, щях да се потисна. Опитах се да сменя темата, но тя се върна на Нино. Каза, че се носели различни слухове за него. Някои твърдели, че не само не се явил на изпити наесен, а даже бил приключил с учението; други се кълнели, че го били видели един следобед на Виа Аренача, сам и напълно пиян, да залита и да отпива от време на време от една бутилка. Но Нино, завърши, не е всеобщ любимец, така че сигурно на някого му доставя удоволствие да разпространява грозни слухове по негов адрес. Ако обаче са верни, колко жалко.
— Със сигурност са лъжи — казах.
— Да се надяваме. Но не е лесно да го разбере човек това момче.
— Да.
— Много е способен.
— Да.
— Ако успееш да разбереш какви ги върши, кажи ми.
Разделихме се и аз хукнах да си преподам урока по гръцки на едно момиче от гимназията, което живееше на улица „Парко Маргерита“. Но ми беше трудно. В голямата стая в постоянен полумрак, където бях приета с уважение, имаше тежки мебели, килими с ловни сцени, стари снимки на висши офицери и още редица признаци на поколения престиж и охолство, които у моята бледа ученичка предизвикваха някакво вдървяване в тялото и ума, а у мен пораждаха нетърпимост. В конкретния случай ми бе необходимо да положа особено усилие, за да бдя над наклоненията и спреженията. В съзнанието ми непрекъснато се връщаше образът на Нино, пресъздаден от госпожа Галиани: износено сако, развята вратовръзка, несигурни стъпки на дългите крака, празна бутилка, която след последната глътка разбива в камъните на „Аренача“. Какво се беше случило между него и Лила след Иския? Обратно на предвижданията ми, тя очевидно се беше осъзнала, беше сметнала всичко за приключило и беше дошла на себе си. Нино обаче не: от начетен младеж с добре обоснован отговор за всяко нещо се беше превърнал в несретник, повален от любовна мъка по жената на бакалина. Реших да попитам пак Алфонсо дали знае нещо за него. Реших да се срещна лично с Мариза и да я питам за брат й. Но скоро след това си наложих да си го избия от главата. Ще му мине, казах си. Той потърси ли ме? Не. А Лила потърси ли ме? Не. Защо да се тревожа за него или за нея, щом като тях не ги е грижа за мен? Проведох си урока и си продължих по пътя.