Елена Феранте
Новото фамилно име (76)

75.

Стефано пристигна в обичайното време. Направихме се и трите, че го посрещаме с радост; той се държа мило, но беше някак напрегнат, въпреки добронамереното си изражение, като че нещо го смущаваше. Понеже от този ден започваше почивката му, се учудих, че не си е донесъл багаж. Лила, изглежда, не обърна внимание, но Нунция забеляза и му каза:

— Виждаш ми се разсеян, Сте, проблеми ли имаш? Майка ти добре ли е? А Пинуча? С обувките какво става? Какво казват двамата Солара, доволни ли са?

Той й отговори, че всичко е наред и седнахме да вечеряме, но разговорът не вървеше. Лила първо се насили да се покаже в добро настроение, но тъй като Стефано й отговаряше с по една сричка и не проявяваше отзивчивост, се разсърди и се умълча. Само ние с Нунция се опитвахме по всякакъв начин да избегнем да се възцари мълчание. Когато стигнахме до плодовете, Стефано попита жена си с лека усмивка:

— Къпеш се в морето със сина на Сараторе, така ли?

Останах без дъх. Лила му отговори с неприязън:

— Понякога, защо?

— Колко пъти? Един, два, три, пет, колко? Лену̀, ти знаеш ли?

— Един път — отговорих, — беше тук преди два-три дни и се къпахме в морето всички заедно.

Усмивчицата се задържа на лицето на Стефано, докато питаше жена си:

— И сте толкова близки със сина на Сараторе, че като излизате от водата, се държите за ръка, така ли?

Лила впи очи право в лицето му.

— Кой ти го каза?

— Ада.

— А на Ада кой й го е казал?

— Джилиола.

— А на Джилиола?

— Джилиола те е видяла, идиотке. Идвала е тук с Микеле, минали са да ви видят. И не е вярно, че ти и оня тъпанар сте били в морето с Ленуча, били сте сами, и то ръка за ръка.

Лила стана и каза спокойно:

— Излизам да се разходя.

— Никъде няма да ходиш, сядай и отговаряй.

Лила остана права.

Внезапно заговори на италиански, с ясно изписана на лицето умора, която обаче — осъзнах — беше израз на презрение:

— Колко глупава съм била да се омъжа за теб, ти си едно нищо. Знаеш, че Микеле Солара ме иска в магазина си, знаеш, че по тази причина Джилиола, ако можеше да ме убие, щеше да го направи, и ти какво, вярваш й? Не искам да те слушам повече, оставяш се да те водят за носа като марионетка. Лену̀, ще дойдеш ли с мен?

Понечи да тръгне към вратата, аз тръгнах да се изправям, но Стефано с един скок я сграбчи за ръката и каза:

— Никъде няма да ходиш. Ще ми кажеш дали е вярно, или не, че си се къпала в морето със сина на Сараторе, и дали е вярно, че се размотавате хванати за ръце.

Лила се опита да се освободи, но не успя. Процеди през зъби:

— Пусни ми ръката, отвращаваш ме.

При което се намеси Нунция. Направи забележка на дъщеря си, че не бива да говори такива грозни неща на Стефано. Веднага след това обаче с изненадваща енергичност викна на зет си да престане, защото Лила вече му е отговорила, че Джилиола е казала онези неща от завист, че дъщерята на сладкаря е злобарка, че я е страх да не загуби мястото си на Пиаца деи Мартири, че иска да изгони оттам и Пинуча и да остане да се разпорежда сама като господарка в магазина, че тя нищо не разбира от обувки, даже и сладкиши не може да прави, а всичко, всичко, всичко се дължи на Лила, също и това, че новата бакалия върви добре, така че дъщеря й не заслужава такова отношение, не, не го заслужава.

Беше си истинско избухване: лицето й пламна, очите й се ококориха, по едно време като че ли взе да се задушава, понеже изреждаше нещата едно след друго, без да си поеме дъх. Но Стефано изобщо не се заслуша в думите й. Тъща му още говореше, когато повлече Лила към спалнята и й се разкрещя:

— Ти сега ще ми отговориш, веднага.

И тъй като тя го обиди много лошо и се хвана за вратичката на един шкаф, за да не му се даде, той я дръпна с такава сила, че вратичката се отвори и шкафът заплашително се наклони, а чиниите и чашите в него се раздрънчаха; Лила прелетя през кухнята и се блъсна в стената на коридора, който водеше към стаята им. Миг по-късно мъжът й я сграбчи отново и като я държеше за ръката, все едно държи чаша за дръжката, я избута в спалнята и затвори вратата зад гърба си.

Чух как ключът се превъртя в ключалката и този звук ме ужаси. В един дълъг миг видях как у Стефано наистина се вселява духът на баща му и сянката на дон Акиле издува вените на врата му и на сините разклонения под кожата на челото му. Но макар и уплашена, съзнавах, че не мога да си седя безучастно на масата като Нунция. Сграбчих дръжката на вратата и започнах да я блъскам нагоре-надолу, заудрях с юмрук по дървената врата и взех да се моля.

— Стефано, моля те, нищо не е вярно, остави я. Стефано, не й причинявай болка.

Той обаче вече беше потънал в собствения си бяс, чуваше се как се дере, че иска да чуе истината и понеже Лила не отговаряше, дори за известно време изглеждаше, че изобщо я няма в стаята, на моменти сякаш си говореше сам и междувременно си биеше шамари, удряше се, чупеше предмети.

— Отивам да извикам хазяйката — казах на Нунция и изтичах надолу по стълбите.

Исках да попитам жената дали има друга връзка ключове и дали племенникът й си е вкъщи, той беше едър мъж и можеше да изкърти вратата. Но напразно чуках, нея я нямаше, или ако беше там, не ми отвори. В това време стените се тресяха от крясъците на Стефано, които се носеха по улицата, над тръстиките, към морето и въпреки това като че достигаха само до моите уши, никой от близките къщи не се показа, никой не се притича на помощ. Чуваха се само, но приглушено, молбите на Нунция, които тя редуваше със заплахата, че ако Стефано продължава да удря дъщеря й, ще разкаже всичко на Фернандо и на Рино, и Господ й е свидетел, че те ще го убият.

Върнах се горе тичешком, не знаех какво да направя. Хвърлих се с цялата тежест на тялото си върху вратата, изкрещях, че съм извикала жандармите и че са на път за насам. После, тъй като Лила продължаваше да не дава признаци на живот, се разпищях:

— Лила, добре ли си? Лила, моля те, кажи ми как си.

Едва тогава я чухме да се обажда. Не се обръщаше към нас, а към мъжа си с леден глас:

— Истината ли искаш? Да, аз и синът на Сараторе влизаме в морето ръка за ръка. Да, плуваме навътре и се целуваме, и се опипваме. Да, оставих се да ме изчука сто пъти и така открих, че си пълна скръб, за нищо не ставаш, а само искаш от мен гадости, от които ми се повръща. Така добре ли е? Доволен ли си?

Мълчание. След тези думи Стефано повече не гъкна, аз престанах да блъскам по вратата, Нунция спря да плаче. Външните шумове са завърнаха — преминаващи коли, далечен глас, ударите с криле на кокошките.

Изминаха няколко минути и Стефано заговори отново, но толкова тихо, че не успяхме да чуем какво казва. Все пак долових, че търси начин да се успокои с кратки, несвързани изречения: дай да видя какво ти е, стой мирна, престани. Признанието на Лила трябва да му беше прозвучало толкова непоносимо, че накрая го беше приел за лъжа. Приел го беше като нейния начин да го нарани, като преувеличение, равняващо се на отрезвителен шамар, за да го накара да се опомни, като думи, които в крайна сметка означаваха: ако още не си разбрал в какви неоснователни неща ме обвиняваш, ей сега ще ти просветне, чакай аз да ти кажа.

На мен пък думите на Лила ми се сториха ужасяващи колкото и ударите на Стефано. Осъзнах, че както ме изумяваше неумолимата склонност към насилие, която се криеше зад любезното му държане и мекия израз на лицето му, така сега ми беше непоносима нейната смелост, нейното дръзко безочие, което й позволяваше да му изкрещи истината, сякаш му съобщава лъжа. Всяка дума, произнесена от Лила, беше послужила да го вразуми, сметната от него за лъжа, и болезнено беше пронизала мен, която знаех истината. Когато гласът на бакалина започна по-ясно да се чува, и двете с Нунция разбрахме, че най-страшното е отминало: дон Акиле се отдръпваше от сина си и го превръщаше отново в мекушавата си, отстъпчива версия. И Стефано, отново влязъл в образа, на който дължеше успеха си на търговец, сега беше като изгубен, не разбираше какво се бе случило с гласа му, с ръцете, с юмруците му. Макар че вероятно представата за Лила и Нино, хванати за ръце, още кръжеше из главата му, образите, извикани от Лила с пороя от думи, който изля, нямаше как да не му изглеждат очебийно нереални.

Вратата не се отвори, ключът не се превъртя в ключалката, докато не настъпи денят. Но думите на Стефано зазвучаха тъжно, като че произнасяше отчаяни молби; двете с Нунция стояхме отвън с часове и си разменяхме едва доловими, безнадеждни фрази. Мърмореше се отвътре, мърмореше се и отвън.

— Ако кажа на Рино — шепнеше Нунция, — ще го убие, със сигурност ще го убие.

А аз шепнех в отговор, все едно й вярвах:

— Моля те, не му казвай.

Но всъщност си мислех: Рино, а и Фернандо, след като Лила се омъжи, не си мръднаха и пръста за нея, да не говорим, че откак се е родила, я биеха, когато си поискат. И добавях наум: мъжете са всички еднакви, само Нино е различен. И въздишах, а огорчението ми нарастваше: сега вече е съвсем ясно, че Лила ще го има, макар и да е омъжена, и ще се махнат заедно от тази гадост, в която аз ще си остана завинаги.