Елена Феранте
Новото фамилно име (74)

73.

Добре че прочетох тетрадките й едва по-нататък. В тях се редуваха страница след страница за онзи ден и онази нощ с Нино, и тези страници разказваха точно това, което аз нямах за разказване. Лила не бе написала нито думичка, описваща сексуална наслада, нищо, което да ми бъде от полза, за да сравня нейното преживяване с моето. Обаче говореше за любов, и то по изненадващ начин. Твърдеше, че от деня на сватбата й до тези дни на Иския е била на път да умре. Описваше подробно усещането за настъпваща смърт: спад в енергията, сънливост, силно напрежение в центъра на главата, сякаш между мозъка и костите на черепа й имало непрестанно нарастващ въздушен мехур, чувството, че всичко се движи забързано, за да приключи, че прекалената скорост на всяко движение на хора и предмети я подлага на сблъсък, наранява я, причинява й физическа болка в корема и вътре в очите. Разказваше, че всичко това било придружено от притъпяване на сетивата, все едно са я обвили в памук и нараняванията й не били причинени от реалния свят, а от една пролука между тялото й и масата хигроскопичен памук, в който се чувствала обгърната. От друга страна, признаваше, че наближаващата смърт й се струвала толкова сигурна, че престанала да изпитва уважение към когото и да е, най-вече към самата себе си, сякаш нищо вече нямало значение и всичко заслужавало да бъде провалено. Понякога я обземал яростен порив да избълва всичко, без да я е грижа какво говори, за последно, преди да стане като Мелина, преди да пресече шосето точно когато преминава някой камион, за да я блъсне и отнесе. Нино беше променил това състояние, беше я изтръгнал от смъртта. Бе го направил още когато в дома на Галиани я покани на танц и тя отказа, ужасена от това, че й се предлага спасение. А после, на Иския, той бе израствал в ролята на спасител ден след ден. Възвърнал й бе способността да чувства. И най-вече, възкресил й бе усещането за нея самата. Да, възкресил. Ред след ред, и още, и още се занимаваше с идеята за възкресение: едно екзалтирано въздигане, краят на всяка обвързаност, и все пак радостта от една нова обвързаност, едно възраждане, което едновременно с това е и подтик към бунт: той и тя, тя и той заедно в едно ново разбиране за живота, от който изцеждат отровата и го пресъздават, превръщат го в чиста радост от възприятието и съществуването.

В общи линии, това беше. Думите й бяха много красиви, аз само ги предавам накратко. Ако ми ги беше споделила тогава, докато пътувахме, щях още повече да страдам, защото щях да разпозная обратната страна на тази нейна постигната пълнота — моята празнота. Щях да разбера, че се е впуснала в нещо, което аз си мислех, че познавам и че изпитвам към Нино, но всъщност не разбирах, и може би никога нямаше да го изпитам, освен в някаква лека, омекотена форма. Щях да разбера, че не си играе на лекомислени летни игрички, че в нея расте едно чувство с унищожителна сила, която щеше да я помете. Но докато се връщахме при Нунция след извършените от нас своеволия, не успявах да се отърся от обичайното усещане за неравенство, от чувството — периодично повтарящо се в нашите отношения, — че пропускам нещо, което тя пък придобива. Затова на моменти изпитвах нуждата да изравня нещата и да й разкажа как съм изгубила девствеността си между море и небе, в нощта на плажа Маронти. Можех да не споменавам бащата на Нино, мислех си, можех да си измисля някой моряк, контрабандист на американски цигари, и да й разкажа какво ми се беше случило и колко хубаво беше. Но осъзнах, че това, което ме интересува, не е да й разказвам за мен и за изпитаното удоволствие, че възнамерявам да проговоря само за да я накарам да ми разкаже и тя и да разбера колко удоволствие й бе доставил Нино, да го сравня с моето и да се почувствам — надявах се — във водеща позиция. За мой късмет интуицията ми подсказа, че няма да го направи и че по най-глупав начин ще се разкрия само аз. Запазих мълчание, точно както и тя.