Елена Феранте
Новото фамилно име (73)

72.

Опасявах се, че ще заваря двете жени будни, обаче спяха и двете. Не се бяха разтревожили дотолкова, че да не могат да заспят, смятаха ме за разумна, имаха ми доверие. Заспах дълбоко.

На следващия ден се събудих във весело настроение и дори когато Нино, Лила и случилото се на плажа Маронти ме връхлетяха отново с отделни детайли, продължих да се чувствам добре. Разговарях дълго с Нела, закусих със семейство Сараторе, не ме подразни фалшивата бащинска любезност, с която се отнесе към мен Донато. Нито за секунда не си помислих, че сексът с този понаедрял, суетен и бъбрив мъж е бил грешка. И все пак, като го гледах на масата, като го слушах, си дадох сметка, че точно той е отнел девствеността ми и ме побиха тръпки на погнуса. Отидох на плаж с цялото мило семейство, къпах се в морето с децата, оставих зад себе си диря от симпатия. Пристигнах във Форио точно навреме.

Извиках Нино, показа се веднага. Отказах да се кача, от една страна, трябваше да изчезваме по най-бързия начин, от друга, не исках да съхраня в паметта си образа на стаи, които Нино и Лила са обитавали сами почти два дни. Чаках, Лила не идваше. Внезапно отново ме обзе тревога, представих си, че Стефано е успял да тръгне още сутринта, че сега слиза от корабчето с няколко часа по-рано от предвиденото и че даже вече пътува към къщата. Извиках пак, пак се показа Нино и ми направи знак да почакам само още минута. Слязоха петнайсет минути по-късно, прегръщаха се и дълго се целуваха на вратата. Лила се затича към мен, но изведнъж спря, все едно е забравила нещо, върна се и отново го целуна. Отклоних поглед от неудобство и мисълта, че съм зле устроена, че не съм способна да изпитам истинско влечение, се върна с нова сила. А те двамата отново ми се видяха извънредно красиви, съвършени във всяко движение, така че когато извиках: „Лила, побързай“, сякаш прогоних образ, роден от въображението. Като че някаква жестока сила я дръпна, дланта й бавно се откъсна от рамото му, надолу по ръката, чак до пръстите, като в танцова фигура. Най-накрая дойде при мен.

Изминахме разстоянието с триколка, разменихме само няколко думи.

— Всичко наред ли е?

— Да. А с теб?

— Наред е.

Аз нищо не казах за себе си, тя също. Но причините за тази ни лаконичност бяха много различни. Нямах никакво намерение да облека в думи случилото се с мен: беше гол факт, отнасящ се до тялото ми и до начина, по който физиологията ми откликваше; това, че за пръв път в мен е проникнала миниатюрна част от тялото на друг човек, не ми се струваше от значение: нощните очертания на Сараторе не извикваха у мен нищо, освен чувство на отчужденост; какво облекчение, че се бяха изпарили като несъстояла се буря. Докато Лила, струва ми се, мълчеше, защото нямаше думи. Усетих, че е в състояние, лишено от мисли и образи, като че с откъсването си от Нино беше оставила у него всичко свое, включително и способността да изговори какво й се е случило, какво й се случва. Тази разлика между нас ме натъжи. Опитах да се разровя в моето преживяване на плажа, за да намеря нещо равностойно на това нейно болезнено-радостно състояние на несвяст. Осъзнах също, че на плажа Маронти и в Барано не бях оставила нищо, дори и онази нова „аз“, която ми се беше разкрила. Бях взела всичко със себе си и затова не изпитвах спешна нужда, каквато виждах в очите на Лила, в полуотворената й уста, в стиснатите й юмруци, да се върна назад, за да се събера с онзи, когото е трябвало да оставя. И ако моето положение на пръв поглед може да изглеждаше по-стабилно, по-солидно, ето че обаче, поставена до Лила, се чувствах някак мочурлива — парче земя, просмукано от вода.