Елена Феранте
Новото фамилно име (72)

71.

Донато ми каза, че Нела се била събудила, не ме намерила в къщата и се разтревожила. Лидия също се притеснила и го накарала да дойде да ме търси. Единственият, за когото било нормално да не ме намери в къщата, бил той. Успокоил жените, казал им: „Лягайте си, тя сигурно е отишла на плажа да гледа луната“. И все пак, за да им угоди, благоразумно бил дошъл да провери. И наистина, ето ме, седнала тук да слушам диханието на морето и да съзерцавам божествената красота на небето.

Това каза, повече или по-малко. Седна до мен, прошепна, че ме познава, както познава себе си. Бяхме еднакво чувствителни към красивите неща, изпитвахме същата нужда да им се наслаждаваме, същата необходимост да намерим точните думи, за да опишем колко нежна е нощта, колко ослепителна е луната, как блещука морето, как две души могат да се срещнат и да се разпознаят в мрака, в уханния въздух. Докато говореше, усетих ясно колко нелеп е звучният му глас, колко недодялан е опитът му да се изкаже поетично и как зад сладникавия лиризъм се крие натрапчивото желание да ме опипа. Но си помислих: може би наистина сме направени от едно тесто, може би наистина сме без вина осъдени на една и съща посредственост. Така че положих глава на рамото му и прошепнах:

— Малко ми е студено.

Той охотно обви талията ми с ръка, кротко ме придърпа към себе си и попита дали така е по-добре. Отговорих: „Да“ с едно придихание, а Сараторе повдигна брадичката ми с палец и показалец, положи леко устни върху моите и попита:

— Така как е?

После зачестиха все по-настоятелни целувки, докато шепнеше:

— А така?, а така?, още ли ти е студено, така по-добре ли е, по-добре ли е?

Устата му беше топла и влажна, приех я върху моята с нарастваща благодарност, така че целувката стана все по-дълга, езикът му докосна моя, блъсна се в него, потъна в устата ми. Почувствах се по-добре. Установих, че се съвземам, че студът се отдръпва, стопява се, че страхът се оказва безпочвен, че неговите ръце прогонват студа, но полека, все едно е направен от съвсем тънки пластове и Сараторе е способен да ги отмята внимателно и прецизно, един по един, без да ги повреди, и устата му също притежава тази способност, и зъбите, и езикът, и затова знае за мен много повече, отколкото Антонио някога е успял да разбере, и че дори знае онова, което и аз самата не знаех. Имаше в мен една скрита „аз“ — установих, — която пръстите, устата, зъбите, езикът знаеха как да намерят. Пласт след пласт другата „аз“ изостави скривалището си, дръзко излезе наяве, а Сараторе доказа, че знае как да я убеди да не бяга, да я освободи от срама, съумя да я задържи, сякаш е неоспоримата причина за чувствените му жестове и за натиска, който ми оказваше — ту кротък, ту трескав. През цялото време нито веднъж не съжалих, че приех това да се случи. Не изпитвах угризения и се почувствах горда от това, исках да бъде така, наложих си го. Може би ми помогна и фактът, че Сараторе постепенно се отказа от помпозните думи, че за разлика от Антонио, не ме въвлече да участвам и аз, не насочи ръката ми, за да го опипам, а се задоволи с това да ме убеди, че всичко у мен му харесва и се зае с тялото ми с вниманието, отдадеността, гордостта на мъж, решен да покаже колко дълбоко познава жените. Дори не го чух да констатира ти си девствена, вероятно беше толкова сигурен в това, че би се учудил на обратното. Когато ме връхлетя нуждата да изпитам удоволствие — толкова наложителна, толкова егоцентрична, че успя да заличи не само целия осезаем свят, но и тялото му, старо в моите очи, и съпътстващите го определения — баща на Нино, железничар-поет-журналист, Донато Сараторе, — той го усети и проникна в мен. Почувствах как най-напред се задвижи деликатно, после с един рязък, решителен тласък предизвика пронизващо разкъсване в корема ми, което веднага бе изместено от едно ритмично вълнообразно движение, едно приплъзване, блъскане, редуващо се усещане за празнота и пълнота, предизвикано от тласъците на обезумялото му желание. В един момент внезапно се отдръпна, обърна се по гръб на пясъка и издаде нещо като задавено ръмжене.

Запазихме мълчание, завърнаха се морето и страховитото небе; почувствах се замаяна. Това отново подтикна Сараторе към недодялания му лиризъм; реши, че ще ми помогне да се опомня с помощта на нежни слова. Но не можах да издържа повече от две изречения. Рязко се изправих, изтупах пясъка от косата и от цялото си тяло, приведох се в ред. Когато се осмели да попита: „Къде можем да се срещнем утре?“, му отговорих на книжовен италиански, със спокоен и самоуверен глас, че е в грешка, че не трябва да ме търси повече нито в Четара, нито в квартала ни. И понеже реагира със скептична усмивчица, му заявих, че това, което може да му направи Антонио Капучо, синът на Мелина, е нищо в сравнение с това, което би му сторил Микеле Солара, когото добре познавах, и че щеше много да загази само ако продумах и думичка пред Микеле. Той и без това само чака повод да му се нахвърли, казах му, защото му беше дал пари, за да напише за магазина на Пиаца деи Мартири, но Сараторе не беше изпълнил задачата както трябва.

Продължих да го заплашвам по целия път обратно, отчасти защото пак занарежда сладникави изреченийца и исках да е наясно с отношението ми, отчасти защото бях изненадана, че заплахите, които още от малка бях свикнала да отправям само на диалект, така добре ми се получаваха и на книжовен италиански.