Елена Феранте
Новото фамилно име (71)

70.

Семейство Сараторе се прибраха за обяд. Оставиха пясъчна диря по пода, разнесе се мирис на море и на пот. Закачливо ме смъмриха, че децата напразно ме чакали. Аз наредих масата, раздигнах, измих чиниите, отидох с Пино, Клелия и Чиро до тръстиковата горичка да им помогна да отрежат тръстика, за да си направят хвърчило. Почувствах се добре с децата. Докато родителите им си почиваха, а Нела дремеше в един шезлонг на терасата, времето отлетя, хвърчилото ме погълна изцяло и почти не мислих за Нино и Лила.

В късния следобед всички отидохме на плажа, Нела също, за да пуснем хвърчилото. Тичах напред-назад по плажа, следвана от трите деца, които застиваха, онемели и с отворени усти, когато хвърчилото се издигаше, и надаваха дълги викове, когато го видеха да се удря в пясъка след някой неочакван пирует. Опитах няколко пъти, но не успях да го накарам да полети въпреки инструкциите, които Донато ми крещеше от под чадъра. Накрая, плувнала в пот, се предадох и казах на Пино, Клелия и Чиро:

— Помолете татко си.

Децата задърпаха Сараторе, той дойде, провери рамката от тръстика, синята оризова хартия, връвта, после се огледа откъде духа вятърът и се затича на заден ход с енергични подскоци въпреки натежалото си тяло. Децата тичаха край него, въодушевени, оживих се и аз и се затичах с тях, накрая щастието, което излъчваха, обзе и мен. Нашето хвърчило се издигаше все по-високо, летеше, вече нямаше нужда да тичаме, достатъчно беше да се държи връвта. Сараторе беше добър баща. Показа им как с негова помощ могат да държат връвта и всички опитахме — и Чиро, и Клелия, и Пино, и дори аз. Наистина ми го даде, но остана зад мен и ми дишаше във врата с думите:

— Така, добре, дръпни малко, отпусни.

И дойде вечерта.

Вечеряхме, семейство Сараторе отидоха на разходка из селото — съпруг, съпруга и три деца, изгорели от слънцето и празнично облечени. Аз, макар и настоятелно поканена, останах при Нела. Разтребихме, тя ми помогна да разтворя леглото в ъгъла на кухнята, както обикновено, после седнахме на терасата на хлад. Луната не се виждаше, в тъмното небе имаше някой и друг набухнал бял облак. Обсъдихме колко хубави и умни са децата на Сараторе, после Нела задряма. И тогава изведнъж целият ден и настъпващата нощ ми се стовариха отгоре. Излязох от къщата на пръсти и слязох към плажа Маронти.

Кой знае дали Микеле Солара си беше замълчал за това, което видя. Кой знае дали всичко вървеше гладко. Кой знае дали Нунция вече спеше в къщата на пътя за Куото, или се опитваше да успокои зет си, пристигнал изненадващо с последното корабче, бесен, че не е заварил жена си. Кой знае дали Лила се беше обадила на мъжа си и уверила се, че е в Неапол, далече, в апартамента в новия квартал, сега беше в леглото с Нино без притеснения, тайна двойка, готова да се наслади на нощта. Всичко на света беше в неизвестност, крепеше се на чистия риск, и който не се наемаше да рискува, можеше да вехне в ъгъла, непригоден за живота. Внезапно разбрах защо не можах да имам Нино, а Лила успя. Не бях способна да се оставя на истинските си чувства. Не умеех да прекрача границите. Не притежавах емоционалната мощ, подтикнала Лила да направи всичко, за да се наслади на този ден и на тази нощ. Оставах назад, в очакване. А тя нещата си ги взимаше, искаше ги наистина, страстно ги желаеше, играеше на всичко или нищо и не я беше страх, че ще я презрат, ще й се подиграват, ще я заплюят, ще я бият. Накратко, тя Нино го беше заслужила, защото смяташе, че да го обича, означава да се опита да го има, а не да се надява, че той ще я пожелае.

Слязох в тъмното чак до долу. Сега луната се показваше иззад редките облаци със светли краища, вечерта беше изпълнена с ухания и се чуваше хипнотичният плисък на вълните. Когато стигнах на плажа, си свалих обувките; пясъкът беше студен, сиво-синкава светлина отвеждаше до морето и се разстилаше по разлюляната му повърхност. Помислих си: да, Лила е права, красотата на нещата е привидна, в небето царува страхът; жива съм, сега, на десет крачки от водата, и това изобщо не е красиво, ужасяващо е; заедно с този плаж и с морето съм част от гъмжилото на всички животински форми, от вселенския ужас; в този момент съм безкрайно малката частица, чрез която уплахата на всяко нещо се самоосъзнава; аз; аз, която чувам плясъка на морето, усещам влагата и студения пясък; аз, която си представям цялата Иския, увитите едно в друго тела на Нино и Лила, Стефано, който спи сам в новия, все по-малко нов дом, фуриите, които скланят глава пред днешното щастие, за да захранят утрешното насилие. Ах, вярно е, твърде много ме е страх, затова се надявам всичко да свърши бързо и образите от кошмарите да погълнат душата ми. Искам от този мрак да изскочи глутница бесни кучета, пепелянки, скорпиони, огромни водни змии. Искам, докато седя тук, на брега на морето, да изникнат от нощта убийци, които да обезобразят тялото ми. Да, да, нека бъда наказана за моята непригодност, да ми се случи най-лошото, нещо толкова разтърсващо, че да не мога да посрещна тази нощ, утрешния ден, и часовете, и бъдещите дни, които ще ми предоставят все по-смазващи доказателства за негодната ми направа. Такива бяха мислите ми, развихрени мисли на обезсърчено момиче. Оставих им се, не знам колко дълго. После някой каза: „Лена“, и докосна рамото ми със студени пръсти. Подскочих, сърцето ми замря в такава ледена хватка, че когато се обърнах рязко и познах Донато Сараторе, дъхът се пръсна в гърлото ми като глътка магическа отвара, от онези, които в стихотворенията връщат силата и жаждата за живот.