Елена Феранте
Новото фамилно име (70)

69.

Нела и семейство Сараторе ме посрещнаха с обичайния ентусиазъм. Сложих си най-меката маска, маската на баща ми, когато приемаше бакшиши, маската, изработена от предците ми, за да избегнат опасност, винаги наплашени, винаги подчинени, винаги любезно усърдни, и занареждах лъжа след лъжа по най-мил начин. Казах на Нела, че ако съм дошла да я притеснявам, то решението не е било мое, а ми се е наложило. Казах, че семейство Карачи имат гости и нямат място за мен тази нощ. Казах, че се надявам да не съм прекалила с тази си неочаквана поява, и че ако е проблем, ще се върна в Неапол за няколко дни.

Нела ме прегърна, нахрани ме и ме увери, че за нея е огромно удоволствие да съм й на гости. Отказах да отида на плаж със семейство Сараторе, макар че децата протестираха. Лидия настоя скоро да се присъединя към тях, а Донато заяви, че ще ме чака, за да влезем заедно във водата. Останах с Нела, помогнах й да разтреби къщата и да сготви обяда. За известно време ми поолекна от всичко: от лъжите, от представата за изневярата, която беше в ход, от това, че съм съучастница, от ревността, която си оставаше с неясен обект, защото ревнувах едновременно Лила, отдаваща се на Нино, и Нино, отдаващ се на Лила. Като се поразговорих с Нела, ми се стори, че вече не е толкова враждебно настроена към семейство Сараторе. Каза ми, че съпрузите са постигнали равновесие и понеже били добре, не тормозели и нея. Разказа ми за госпожа Оливиеро: била й се обадила специално, за да й каже, че съм ходила да я навестя — сторила й се много уморена, но оптимистично настроена. Течеше, общо взето, спокоен поток от информация. Но достатъчни бяха няколко изречения, едно неочаквано отклонение, и положението, в което се намирах, отново ми се стовари с цялата си тежест.

— Похвали те много — каза Нела, като имаше предвид госпожа Оливиеро, — но когато научи, че си ми била на гости заедно с две твои омъжени приятелки, ми зададе много въпроси, особено за госпожа Лина.

— Какво каза?

— Каза, че в цялата си учителска кариера никога не е имала толкова кадърна ученичка.

Напомнянето за някогашното първенство на Лила ме смути.

— Вярно е — признах.

Нела обаче се смръщи с категорично несъгласие и очите й блеснаха.

— Братовчедка ми е изключителен учител — каза, — но според мен този път е в грешка.

— Не, не е в грешка.

— Мога ли да ти кажа какво мисля?

— Разбира се.

— И няма да те засегна?

— Не.

— Госпожа Лина не ми хареса. Ти си много повече от нея, по-хубава и по-умна. Споделих го със семейство Сараторе и те са съгласни с мен.

— Говорите така, защото ме обичате.

— Не. Внимавай, Лену̀. Знам, че сте големи приятелки, братовчедка ми ми каза. А аз не искам да се бъркам в неща, които не са моя работа. Но ми стига един поглед, за да преценя някого. Госпожа Лина знае, че си нещо повече от нея и затова не те обича, колкото я обичаш ти.

Усмихнах се, престорено скептична.

— Значи, не ми мисли доброто?

— Не знам. Но тя знае как да навреди някому, изписано й е на лицето, достатъчно е да й види човек челото и очите.

Тръснах глава и потиснах задоволството си. Ех, де да беше всичко толкова праволинейно. Но аз вече знаех — макар и не както го знам днес, — че между нас двете всичко беше по-заплетено. И започнах да се шегувам, засмях се, разсмях и Нела. Казах й, че Лила никога не прави добро впечатление от първия път. Още от малка приличаше на дявол, и наистина беше, но в добрия смисъл на думата. Беше схватлива и каквото и да решеше да опита, й се удаваше; ако имаше възможност да учи, щеше да стане учена като мадам Кюри или голям романист като Грация Деледа, или дори щеше да стане като Нилде Йоти, съпругата на Толиати^[1]. А Нела, като чу двете последни имена, възкликна: „Олеле боже“, и се прекръсти на шега. После се позасмя, след малко пак се разсмя, а после вече не можеше да се спре; реши да ми каже на ухото нещо тайно и много забавно, което бил й казал Сараторе. Според него красотата на Лила била чак неприятна, от онзи тип, дето мъжете се омайвали, но и се плашели.

— От какво да се плашат? — попитах, говорейки тихо и аз.

А тя, още по-тихо:

— Да не би да не може да им стане онова нещо, или да им падне, или тя да извади нож и да им го отреже.

Разсмя се пак, гърдите й изхъркаха, очите й се напълниха със сълзи. Доста време не можа да спре и скоро се почувствах неловко, което с нея не ми се беше случвало преди това. Не беше смехът на майка ми, разпасаният смях на жена, която е наясно. В смеха на Нела имаше нещо хем непорочно, хем грубиянско, смях на престаряла девственица, който зарази и мен, но аз се смеех насила. Такава свястна жена като нея, казах си, защо й е да се забавлява по този начин? Тогава се видях остаряла, със същия смях на лукава невинност, напиращ в гърдите. Помислих си: някой ден и аз ще се смея така.