Елена Феранте
Новото фамилно име (69)

68.

Бях ядосана, ужасена, недоволна от всеки свой жест или дума. Щом Микеле и Джилиола се отдалечиха достатъчно, казах на Лила така, че и Нино да ме чуе:

— Той ви видя.

Нино попита притеснено:

— Кой е той?

— Един гнусен каморист, който се мисли за кой знае какво — каза Лила презрително.

Поправих я веднага, Нино трябваше да знае:

— Съдружник на мъжа й. Ще каже всичко на Стефано.

— Кое всичко — реагира Лила, — няма нищо за казване.

— Много добре знаеш, че ще се разклюкарят.

— Е, и? На кой му пука?

— На мен ми пука.

— Здраве да е. Така или иначе, и да не ми помогнеш, нещата ще станат, както трябва да станат.

И все едно ме нямаше, започна да се уговаря с Нино за следващия ден. Но докато тя, именно благодарение на срещата с Микеле Солара, изглеждаше сто пъти по-енергична, той приличаше на играчка, останала без батерия. Измънка:

— Сигурно ли е, че няма да си навлечеш неприятности заради мен?

Лила го погали по бузата.

— Отказваш ли се?

Погалването като че ли го съживи.

— Само се притеснявам за теб.

Разделихме се рано с Нино и се прибрахме. По пътя рисувах катастрофални сценарии.

— Довечера Микеле ще говори със Стефано, Стефано ще дотърчи тук още утре сутринта, като не те намери вкъщи, Нунция ще го изпрати в Барано, няма да те открие и там и ще загубиш всичко, Лила, послушай ме, така не само погубваш себе си, погубваш и мен, майка ми ще ме пребие.

Тя обаче само ме слушаше разсеяно и ми повтаряше в най-различни вариации едно и също твърдение: обичам те, Лену̀, и винаги ще те обичам, затова ти пожелавам да изпиташ поне веднъж в живота си това, което изпитвам в момента.

Тогава реших: толкова по-зле за теб. Вечерта си останахме вкъщи. Лила се държа мило с майка си, пожела лично да сготви, убеди я да се остави да бъде обслужвана, раздигна масата, изми чиниите, дори седна в скута й, обви врата й с ръце и опря чело в нейното, внезапно обзета от меланхолия. Нунция, ненавикнала на подобни нежности, изглежда се смути; по едно време се разплака и промълви през сълзи, като заваляше думите от притеснение:

— Моля те, Лина, никоя майка си няма дъщеря като теб, не прави така, че да умра от мъка.

Лила нежно се пошегува с нея и я придружи до стаята. На сутринта дойде да ме събуди; част от мен толкова се съпротивляваше, че не искаше да се събуди и да приеме, че вече е ден. Докато моторната триколка ни откарваше към Форио, й обрисувах други ужасяващи възможности, които я оставиха напълно равнодушна.

— Нела е заминала. Нела наистина има гости и няма място за мен. Семейство Сараторе решават да дойдат във Форио да видят сина си.

Тя ми отговаряше шеговито:

— Ако Нела е заминала, майката на Нино ще те посрещне. Ако нямат място, ще се върнеш тук и ще спиш при нас. Ако цялото семейство Сараторе почука на вратата в къщата на Бруно, ние няма да им отворим.

И продължихме така, докато, малко преди девет, пристигнахме, закъдето бяхме тръгнали. Нино чакаше на прозореца и хукна да отвори външната врата. Поздрави ме с кимване и дръпна Лила вътре.

Онова, което можеше да бъде избегнато до преди тази врата, от този момент се превърна в механизъм без заден ход. Поех със същата триколка, платена от Лила, към Барано. По пътя си дадох сметка, че не ми се удава истински да ги мразя. Изпитвах озлобление към Нино, със сигурност хранех враждебни чувства към Лила, дори бих си пожелала и двамата да умрат, но ако можеше някак магически да се спасим и тримата. Не ги мразех. По-скоро мразех себе си, презирах се. Ето ме, съществувам, на острова съм, въздухът, раздвижен от триколката, ме обгръща, понесъл уханията на растения, от които се изпарява нощта. Но това съществуване е прекършено, подчинено на чуждата логика. Изживявах се чрез тях, на втори план. Не можех да прогоня представата за техните прегръдки и целувки в празната къща. Тяхната страст ме беше завладяла и внасяше смут в мен. Обичах ги и двамата и затова не можех да обичам себе си, да почувствам себе си, да наложа една моя нужда да живея, която да притежава същата сила, глуха и сляпа, като тяхната. Така ми изглеждаше.