Елена Феранте
Новото фамилно име (68)

67.

Чух някой да ме вика и стреснато се обърнах.

— А, значи правилно съм видял — подигравателно изрече мъжки глас.

— Казах ти, че е тя — изрече женски глас.

Веднага ги познах и се изправих. Бяха Микеле Солара и Джилиола заедно с брат й, дванайсетгодишния Лело.

Посрещнах ги много радостно, но не ги поканих да се настанят. Надявах се, че имат причина да бързат и че веднага ще си тръгнат, но Джилиола грижливо разстла на пясъка своята кърпа и тази на Микеле, постави отгоре чантата, цигарите и запалката и каза на брат си: легни на топлия пясък, че духа вятър, плувките ти са мокри и ще настинеш. Какво да се прави. Умишлено не гледах към морето, сякаш така и на тях нямаше да им хрумне да гледат нататък, и най-любезно се заслушах в Микеле, който се разприказва с обичайния си лишен от емоция, равнодушен глас. Взели си били почивен ден, в Неапол било прекалено горещо. Корабче сутринта, корабче вечерта, чист въздух. И без това в магазина на Пиаца деи Мартири били Пинуча и Алфонсо, всъщност Алфонсо и Пинуча, защото Пинуча не вършела кой знае какво, обаче Алфонсо много го бивало. Именно Пина им препоръчала да дойдат до Форио. Ще видите, че ще ги срещнете, казала им, просто тръгнете по плажа. И наистина, както си вървели, Джилиола извикала: „Ама това не е ли Ленуча?“. И ето ни тук. Повторих няколко пъти колко хубаво, Микеле в това време стъпи с изцапаните си с пясък крака на кърпата на Джилиола, така че тя го смъмри — „малко по-внимателно“, — но напразно. След като разказа как са се озовали на Иския, знаех, че ще последва въпрос, прочетох го в очите му още преди да го формулира:

— Лина къде е?

— Във водата.

— В това бурно море?

— Не е чак толкова бурно.

Неизбежно беше: и той, и Джилиола се обърнаха да погледнат към морето, изпъстрено с бели къдрици. Но го направиха разсеяно, докато се разполагаха на кърпите. Микеле се скара на момчето, защото искаше да влезе пак във водата.

— Стой тука — му каза, — да не искаш да се удавиш? — и му тикна един комикс в ръцете, после добави към годеницата си: — Повече няма да го водим с нас.

Джилиола се зае да ме хвали.

— Колко добре изглеждаш, почерняла си и косата ти е изсветляла още повече.

Усмихнах се, заотричах, но мислех само едно: трябва да намеря начин да ги отведа нанякъде.

— Елате в къщата да си починете — казах, — Нунция е там, много ще се зарадва.

Отказаха, корабчето им тръгваше след два часа, предпочитаха да се попекат още малко и после щяха да тръгнат нататък.

— Да отидем тогава да си поръчаме по нещо на барчето — казах.

— Може, но да изчакаме Лина.

Както винаги в напрегнати ситуации се заех да запълня времето с думи и ги засипах с въпроси за каквото ми дойдеше на ума: как е сладкарят Спанюоло, как е Марчело, дали си е намерил приятелка, какво мисли Микеле за новите модели обувки, а какво мисли баща му, а какво мисли майка му, ами дядо му. По едно време се изправих и казах:

— Ще повикам Лина.

Отидох близо до водата и се развиках:

— Лина, излизай, тук са Микеле и Джилиола — но напразно, не ме чу.

Върнах се и пак се разприказвах, за да ги разсейвам. Надявах се, че докато се връщат към брега, Лила и Нино ще забележат опасността, преди Джилиола и Микеле да ги видят и съответно ще избегнат всякакви интимности. Но докато Джилиола ме слушаше, Микеле дори не се престори от любезност, че ме слуша. Беше дошъл на Иския специално, за да се види с Лила и да говори с нея за новите обувки, в това бях сигурна, и постоянно се взираше във все по-бурното море.

Накрая я видя. Видя я как излиза от водата с пръсти, вплетени в тези на Нино, бяха двойка, която не можеше да остане незабелязана, толкова бяха хубави, и двамата високи, и двамата с вродена грация, усмихваха се един на друг, а раменете им се докосваха. Бяха изцяло погълнати от себе си и не забелязаха веднага, че не съм сама. Когато Лила позна Микеле и издърпа ръката си, беше твърде късно. Джилиола като че не забеляза нищо, а брат й си четеше комикса, но Микеле видя и се обърна да ме погледне, сякаш да потърси на лицето ми потвърждението на това, което току-що беше видял с очите си. Сигурно го намери под формата на уплаха. Каза сериозно, с онзи бавен глас, с който взимаше бързи и наложителни решения:

— Десет минути, колкото да я поздравим, и си тръгваме.

Всъщност останаха повече от час. Когато чу презимето на Нино, когото представих, като подчертах, че става дума за наш съученик от началното училище и мой съученик от гимназията, му зададе възможно най-дразнещия въпрос:

— Да не си син на онзи, дето пише за „Рим“ и „Нощен Неапол“?

Нино кимна неохотно и Микеле дълго и втренчено го изгледа, все едно в очите му търсеше потвърждение за тази родствена връзка. След което повече не му проговори, заприказва се само и единствено с Лила.

Лила се държа сърдечно, с ирония, на моменти хапливо. Микеле й каза:

— Онзи самохвалко, брат ти, се кълне, че той е измислил новите модели.

— Вярно е.

— Значи, затова са такава отврат.

— Ще видиш, че тази отврат ще се продава още по-добре от предишната.

— Може и така да стане, но само ако в магазина дойдеш ти.

— Имаш си Джилиола, която чудесно се справя.

— Джилиола ми трябва в сладкарницата.

— Твоя работа, аз трябва да остана в бакалията.

— Ще видиш, че ще бъдеш преместена на Пиаца деи Мартири, драга ми госпожо, и ще имаш пълна свобода на действие.

— Пълна или непълна, избий си го от главата, добре съм си, където съм.

И така нататък в този дух, все едно играеха плажен тенис с думи. Ние с Джилиола от време на време се опитвахме да кажем нещо, особено Джилиола, вън от кожата си, че годеникът й борави със съдбата й, без дори да я пита. Що се отнася до Нино, беше — забелязах — стъписан, а може би възхитен, че Лила изнамира достойни реплики на диалект в отговор на Микеле, изобретателна и неустрашима.

Най-после младият Солара заяви, че трябва да тръгват, защото чадърът и багажът им са далече. Взе си довиждане с мен, взе си много топло довиждане с Лила, като повтори, че я чака в магазина още през септември. А на Нино каза сериозно, като на подчинен, когото изпращат да отиде за цигари:

— Кажи на татко ти, че доста зле е постъпил, като е написал, че не му харесва как е обзаведен магазинът. Когато взимаш пари, трябва да напишеш, че всичко е хубаво, иначе пари повече няма да видиш.

Нино застина от изненада, а може би от унижение, и не отговори. Джилиола му протегна ръка и той механично подаде своята. Двамата годеници се отдалечиха заедно с момчето, което продължи да си чете комикса, докато ги следваше.