Елена Феранте
Новото фамилно име (67)

66.

На другия ден наговорих такива измишльотини на Нунция, че ме хвана срам от самата мен, толкова бяха безочливи. В центъра на лъжите настаних госпожа Оливиеро, която се намираше в Потенца в кой знае какво ужасно състояние, беше моя идея, а не на Лила.

— Вчера — казах на Нунция — срещнах Нела Инкардо и тя ми каза, че братовчедка й се възстановява от прекарана болест и е пристигнала при нея да прекара почивка на море, която окончателно да я излекува. Утре вечер Нела организира празненство в нейна чест, на което покани мен и Лила, най-добрите ученички на госпожа Оливиеро. На нас много ни се иска да отидем, но ще стане късно, така че няма как. Обаче Нела ни каза, че можем да преспим у тях.

— В Барано? — повдигна вежди Нунция.

— Да, празненството е там.

Мълчание.

— Отиди ти, Лену̀, Лила не може, мъжът й ще се сърди.

Лила подхвърли:

— Няма да му казваме.

— Какво говориш?

— Мамо, той е в Неапол, а аз съм тук, никога няма да разбере.

— Нещата винаги се разбират, по един или друг начин.

— Не е така.

— Така е, и стига толкова. Лина, не ми се спори повече: ако Ленуча иска, да отиде, обаче ти оставаш тук.

Продължихме така повече от час, аз обяснявах, че учителката е много болна и кой знае, може това да е последната възможност да й изразим благодарността си, а Лила я притискаше така:

— Ти колко лъжи си казала на татко, признай си, и то не за лошо, а за добро, за да имаш малко време за себе си, за да направиш нещо хубаво, което той никога не би ти позволил.

От дума на дума Нунция първо й каза, че никога не е лъгала Фернандо, дори и съвсем мъничко, после призна, че го е излъгала веднъж, два пъти, много пъти; накрая й извика гневно, но и с майчинска гордост:

— Какво се е случило, когато съм те раждала? Произшествие ли някакво, хълцане ли ме е хванало, гърчове ли, токът ли е спрял, крушката ли е изгоряла, легенът с водата ли е паднал от шкафа? Все нещо трябва да се е случило, та да се родиш такава нетърпима, толкова различна от другите.

Тук се натъжи, изглежда се разнежи. Но бързо пак се окопити, заяви, че не може да излъжеш мъжа си само за да се видиш с учителката си. А Лила възкликна:

— На госпожа Оливиеро дължа и малкото, което знам, тя ми беше учителка през цялото време, докато ходех на училище.

И накрая Нунция отстъпи. Но ни определи точен час: в събота точно в два трябваше да сме вкъщи. Нито минута повече.

— Ако Стефано пристигне по-рано и не те завари? Внимавай, Лила, да не ме злепоставиш. Ясно ли е?

— Ясно.

Отидохме на плаж. Лила сияеше, прегърна ме, целуна ме, каза, че ще ми бъде признателна цял живот. Но аз вече съжалявах, че си бях послужила с госпожа Оливиеро, уж виновница за празненство в Барано; представях си я, каквато беше, когато ни преподаваше — изпълнена с енергия, а не каквато сигурно беше в момента: по-зле от тогава, когато видях да я отвеждат с линейката, по-зле от тогава, когато я посетих в болницата. Задоволството от изкусната лъжа, която измислих, се разсея, треската на съучастничеството премина, отново се озлобих. Запитах се защо изобщо подкрепям Лила, защо я покривам: в края на краищата искаше да изневери на мъжа си, да наруши свещената брачна клетва, да свали съпружеското бреме от гърба си, да извърши нещо, за което Стефано, ако я разкрие, ще й счупи главата. Внезапно ми дойде на ума какво направи тя със снимката си в сватбена рокля и ме сви стомахът. Сега, помислих си, се държи по същия начин, но не със снимка, а с личността си на госпожа Карачи. И пак, и в този случай, ме въвлича, за да й помогна. Нино е инструмент, да, да. Като ножиците и лепилото, нужен й е, за да се осакати. Към каква грозна постъпка ме тласка. И защо се оставям да ме тласка.

Заварихме го да ни чака на плажа. Попита тревожно:

— Какво стана?

Тя му каза:

— Да.

Затичаха се към водата, без дори да ме поканят с тях, но нямаше и да отида. Беше ме втресло от напрежението, пък и защо да влизам във водата, като ме беше страх от дълбокото и щях да си остана сама до брега?

Духаше вятър, облаци прошарваха небето тук-там, имаше леко вълнение. Хвърлиха се във водата без колебание, Лила нададе продължителен радостен вик. Бяха щастливи, заредени от случващото се с тях, изпълнени с енергията на онези, които получават това, което искат, каквото и да им струва. Веднага изчезнаха сред вълните с решителни махове.

Бях като окована във вериги от непоносимото чувство за приятелски дълг. Колко заплетено беше всичко. Аз бях тази, която накара Лила да дойде на Иския. Аз бях тази, която я използва, за да мога да последвам Нино, и то без да храня надежди. Отказала се бях от парите, които щях да спечеля от книжарницата на „Медзоканоне“, заради парите, които тя ми даваше. Бях се предоставила на нейно разположение и сега се намирах в ролята на слугинята, която помага на господарката си. Покривах изневярата й. Подготвях я. Помагах й да има Нино, да го има вместо мен, да се остави да я опъне — да, да я опъне, — да се чука с него цял един ден и цяла една нощ, да му прави свирки. Слепоочията ми запулсираха, избутах един-два-три пъти пясъка с пета и с наслада оставих думите от детството да звучат в главата ми, думи, натоварени с неясно сексуално значение. Изчезна гимназията, изчезна красивата звучност на написаното в книгите, на преводите от гръцки и латински. Загледах се в блесналото море, в дългата тъмносиня граница, настъпваща от хоризонта към светлото небе и към бялата мараня и едвам ги разпознах: Нино и Лила, две тъмни точици. Не разбрах дали продължаваха да плуват към струпаните на хоризонта облаци, или се връщаха обратно. Пожелах си да се удавят и смъртта да отнеме и на двамата радостите от следващия ден.