Елена Феранте
Новото фамилно име (66)

65.

Има моменти, в които прибягваме до безсмислени формули и предявяваме абсурдни претенции, за да прикрием логиката на чувствата си. Днес знам, че при други обстоятелства след известна съпротива щях да се предам на домогванията от страна на Бруно. Да, не ми харесваше, но и Антонио не ми харесваше особено. Към мъжете се привързваме лека-полека, независимо дали отговарят, или не, на модела за мъж, към който се придържаме в различни етапи от живота си. А Бруно Сокаво на този етап от своя живот беше учтив и щедър, лесно щеше да бъде да намеря в себе си място за известна привързаност. Но причините да го отблъсна нямаха нищо общо с някакви негови действително неприятни черти. Истината беше, че исках да озаптя Лила. Исках да й попреча. Исках да си даде сметка за положението, в което се поставяше и в което поставяше и мен. Исках да ми каже: добре, права си, върша грешка, няма повече да се уединявам в тъмното с Нино, няма да те оставям сама с Бруно: от този момент нататък ще се държа както подобава на омъжена жена.

Разбира се, това не се случи. Тя каза само:

— Ще говоря с Нино и ще видиш, че Бруно няма повече да ти се натрапва.

Така че ден след ден продължихме да се срещаме с момчетата в девет сутринта и да се разделяме с тях в полунощ. Но още във вторник вечерта, след обаждането до Стефано, Нино каза:

— Никога не сте идвали в къщата на Бруно. Искате ли да се качите?

Веднага отговорих, че не, престорих се, че ме боли коремът и казах, че искам да се прибера. Нино и Лила се спогледаха колебливо. Бруно нищо не каза. Заради силното им разочарование смутено добавих:

— Може някоя друга вечер.

Лила не коментира, но когато останахме сами, възропта:

— Не може да ми вгорчаваш така живота, Лену̀.

Отговорих й:

— Ако Стефано разбере, че сме отишли сами в къщата на тези двамата, ще се разправя не само с теб, но и с мен.

И не приключих с това. Когато се прибрахме, предизвиках Нунция да смъмри дъщеря си за прекаленото излагане на слънце, дългото стоене на плажа, размотаването до посред нощ. Стигнах дотам да кажа, все едно исках да сдобря майката и дъщерята:

— Госпожо Нунция, елате утре вечер на сладолед с нас, ще видите, че нищо лошо не правим.

Лила побесня, каза, че цяла година се жертва да седи в бакалията и че има право на малко свобода. Нунция също загуби търпение:

— Лила, какви ги говориш? Свобода? Каква свобода? Ти си омъжена, трябва да отговаряш пред мъжа си. Ленуча може да има малко свобода, но ти не.

Дъщеря й си отиде в стаята и тресна вратата.

Но на другия ден Лила надделя: майка й си остана вкъщи, а ние излязохме, за да се обади на Стефано.

— Да сте тук точно в единайсет — каза Нунция намусено, като се обърна към мен.

Отговорих й:

— Добре.

Хвърли ми дълъг, изпитателен поглед. Вече виждаше основания за тревога: беше там, за да ни контролира, но не й се удаваше; опасяваше се да не направим някоя беля, но си спомняше собствената си пожертвана младост и не й даваше сърце да ни забрани някое и друго невинно забавление. Повторих, за да я успокоя:

— В единайсет.

Обаждането до Стефано продължи най-много една минута. Когато Лила излезе от кабината, Нино пак попита:

— Тази вечер добре ли се чувстваш, Лену̀? Ще дойдете ли да видите къщата?

— Хайде — подкани ме Бруно, — ще пийнете по нещо и ще си тръгнете.

Лила се съгласи, аз не казах нищо. Отвън сградата беше стара и зле поддържана, но отвътре се оказа обновена: белосано и добре осветено мазе, натъпкано с вина и колбаси; мраморна стълба с парапет от ковано желязо; масивни врати, на които блестяха златни дръжки; прозорци с позлатени рамки; много стаи; жълти дивани, телевизор; в кухнята рафтове в морскосиньо, а в стаите гардероби, които приличаха на готически църкви. За пръв път свенливо си помислих, че Бруно наистина е богат, по-богат от Стефано. Помислих си: ако майка ми разбереше, че ме е ухажвал синът на господаря на мортаделата Сокаво, студент, и че, представете си, съм била на гости в къщата му, и че вместо да благодаря на Господ за късмета, който ми е изпратил, и да се опитам да го накарам да се ожени за мен, съм го отблъснала, и то на два пъти, щеше да ме смаже от бой. От друга страна, именно мисълта за майка ми и „потърпевшия й крайник“ (както тя наричаше куция си крак) ме накара да се почувствам функционално неподходяща дори и за Бруно. Неловко ми беше — в тази къща не си бях на мястото. Какво правех там? Лила се опитваше да се държи непринудено, често се смееше, а аз усещах, че ме втриса, в устата ми имаше горчив вкус. Започнах да отговарям само с да заради неудобството да кажа не. Искаш ли да пийнеш това, искаш ли да пусна тази плоча, искаш ли да погледаш телевизия, искаш ли сладолед. Късно забелязах, че Нино и Лила са изчезнали, но когато се усетих, се стреснах. Къде бяха отишли? Възможно ли е да са се затворили в спалнята на Нино? Възможно ли е Лила да е решила да прекрачи и тази граница? Възможно ли е… не исках дори да си го помисля. Скочих на крака и казах на Бруно:

— Стана късно.

Под милото му държане прозираше тъга. Прошепна:

— Остани още малко.

Каза ми, че на другия ден много рано ще замине, трябвало непременно да присъства на семеен празник. Осведоми ме, че ще отсъства до понеделник и че дните без мен ще бъдат мъчение. Внимателно хвана ръката ми, каза, че много ме обича и още подобни неща. Леко измъкнах ръката си, не потърси друг контакт. Но дълго говори за чувствата си към мен, той, който не беше от разговорливите, и ми беше трудно да го прекъсна. Когато ми се удаде случай, казах:

— Наистина трябва да тръгвам — и добавих на висок глас: — Лила, ела, моля те, десет и петнайсет е.

Минаха няколко минути и двамата се появиха. Нино и Бруно ни изпратиха до моторната триколка, Бруно се раздели с нас, все едно отиваше не до Неапол за няколко дни, а в Америка за остатъка от живота си. По пътя Лила ми каза съучастнически, все едно ми съобщаваше кой знае каква новина:

— Нино ми каза, че много те уважава.

— Аз не — троснато отговорих на мига. После процедих през зъби: — А ако забременееш?

Каза ми на ухото:

— Няма опасност. Само се целуваме и прегръщаме.

— Аха.

— Пък и все едно, няма да забременея.

— Веднъж се случи.

— Казах ти, че няма да забременея. Той знае какво да прави.

— Кой той?

— Нино. Би използвал презерватив.

— Какво е това?

— Не знам, така го нарече.

— Не знаеш какво е и му се доверяваш?

— Нещо, което се слага отгоре.

— Отгоре на кое?

Исках да я принудя да назовава нещата. Исках добре да разбере какво ми казва. Първо ме уверява, че само се целуват, после обяснява, че знаел как тя да не забременее. Бях бясна, исках да се засрами. А пък тя изглеждаше доволна от всичко, което й се беше случило и щеше да й се случи. Така че, когато се прибрахме, се държа мило с Нунция, подчерта, че сме се върнали доста по-рано, и се приготви да си ляга. Но остави отворена вратата на стаята си и когато видя, че съм готова да си лягам, ме извика:

— Ела за малко, затвори вратата.

Седнах на леглото, но се опитвах да й дам да се разбере, че ми е писнало от нея и от всичко.

— Какво имаш да ми казваш?

Прошепна:

— Искам да отида да спя при Нино.

Останах с отворена уста.

— А Нунция?

— Чакай, не се сърди. Малко време остава, Лену̀. Стефано пристига в събота, ще остане десет дни и после се връщаме в Неапол. И всичко ще свърши.

— Кое всичко?

— Това, тези дни, тези вечери.

Дълго го обсъждахме, стори ми се, че ясно осъзнава всичко. Промълви, че никога повече няма да й се случи подобно нещо. Пошепна ми, че го обича, че го иска. Използва глагола обичам на книжовен италиански, както го употребяваха в книгите и по филмите, в квартала никой не си служеше с него, най-много аз да си го кажа наум, другите предпочитаха диалектната му форма. Но не, тя обичаше. Обичаше Нино. Обаче отлично знаеше, че тази любов трябва да бъде задушена, че трябва да й се отнеме всяка глътка въздух. И щеше да го направи, щеше да го направи след събота вечер. Не се съмняваше, че ще бъде способна на това, а аз трябваше да й повярвам. Но искаше да се посвети на Нино през малкото останало време.

— Искам да бъда в едно легло с него една цяла нощ и един цял ден — каза. — Искам да спим прегърнати и да го целувам, когато си поискам, да го галя, когато си поискам, даже и докато спи. И после край.

— Невъзможно е.

— Трябва да ми помогнеш.

— Как?

— Трябва да убедиш майка ми, че Нела ни кани да прекараме два дни в Барано и че ще останем там за през нощта.

Замълчах за момент. Значи, вече имаше план, беше си го намислила. Със сигурност го беше решила с Нино, може би той бе накарал Бруно нарочно да замине. Кой знае откога са обсъждали как и къде. Край на разговорите за неокапитализма, неоколониализма, за Африка, за Латинска Америка, за Бекет, за Бертран Ръсел. Дрънканици. Нино не водеше вече подобни разговори. Блестящите им умове сега бяха впрегнати само в това как да измамят Нунция и Стефано, като използват мен.

— Ти си се побъркала — казах й, бясна, — дори майка ти да повярва, мъжът ти никога няма да повярва.

— Ако ти я убедиш да ни пусне в Барано, аз ще я накарам да не казва на Стефано.

— Не.

— Не сме ли вече приятелки?

— Не.

— Не си ли вече приятелка с Нино?

— Не.

Но Лила добре знаеше как да ме въвлече в каквото си наумеше. И аз не можех да устоя: от една страна, казвах стига, от друга, се отчайвах при мисълта да не съм част от живота й, от начина, по който го пресъздаваше. Какво друго беше тази лъжа, ако не още един от нейните изобретателни ходове, винаги толкова рисковани? Ние двете, заедно, на бой срещу всички, рамо до рамо. Щяхме да посветим следващия ден на това да преодолеем съпротивата на Нунция. На по-следващия щяхме да излезем рано, заедно. Във Форио щяхме да се разделим. Тя щеше да се усамоти с Нино в къщата на Бруно, а аз щях да взема лодка до Маронти. Тя щеше да прекара целия ден и цялата нощ с Нино, аз щях да отида у Нела и да остана да спя в Барано. На другия ден щях да се върна във Форио по обяд, щяхме да се срещнем у Бруно и да се приберем оттам заедно. Идеално. Колкото повече се разпалваше, докато напасваше до най-малката подробност всеки детайл от измамата, толкова повече и по-умело разпалваше и мен, прегръщаше ме, умоляваше ме. Ето, ново приключение, заедно. Ето как щяхме да си отземем онова, което животът не искаше да ни даде. Ето. Или предпочитах тя да се лиши от тази радост, Нино да страда, да загубят и двамата разума си и вместо прецизно да управляват желанието си, да рискуват то да ги съсипе? Имаше един момент, онази нощ, в който, докато следях нишката на логиката й, стигнах до извода, че ако я подкрепя в това начинание, то ще бъде не само един вид развръзка в нашите дългогодишни сестрински отношения, но и начин да покажа любовта си — тя го наричаше приятелство, но аз отчаяно мислех: любов, любов, любов — към Нино. Това ме накара да кажа:

— Добре, ще ти помогна.