Елена Феранте
Новото фамилно име (65)

64.

Отгоре на писмото беше написан адресът на Надя на Капри. Веднага щом корабчето със Стефано на борда се отдалечи от брега, радостната Лила отиде да купи марка и докато аз правех компания на Нунция, преписа адреса върху плика и го пусна.

Разходихме се из Форио, но аз бях твърде напрегната и разговарях само с Нунция. Чак когато се прибрахме в къщата, дръпнах Лила в стаичката ми, за да й заявя ясно какво мисля. Тя ме изслуша мълчаливо, но разсеяно, сякаш от една страна, схващаше сериозността на нещата, за които говорех, от друга, беше в плен на представи, които лишаваха всяка моя дума от смисъл. Казах й:

— Лила, не знам какво си си наумила, но според мен си играеш с огъня. Стефано сега си тръгна доволен и ако му се обаждаш всяка вечер по телефона, ще бъде още по-доволен. Но обърни внимание: ще се върне след седмица и ще остане до 20 август. Мислиш ли, че ще можеш да продължаваш така? Да си играеш с живота на хората? Знаеш ли, че Нино иска да зареже учението и да си търси работа? Какви си му ги наговорила? И защо го накара да остави приятелката си? Искаш да го съсипеш ли? И двамата ли искате да се съсипете?

Последният въпрос я оживи и тя се разсмя, но някак изкуствено. Заговори уж весело, но кой знае. Каза, че трябвало да се гордея с нея, защото се е представила в такава добра светлина. Защо? Защото била смятана за по-изискана във всичко и от свръхизисканата учителска дъщеря. Защото най-добрият ученик от моето училище, а може би и от Неапол, и от Италия, и от целия свят — ако слушаме, разбира се, какво говоря аз, — току-що е оставил тази госпожица от добро семейство не за друго, а за да угоди на нея, дъщеря на обущар, с начално образование, по мъж Карачи. Каза го с нарастващ сарказъм и като че най-после ми разкри някакъв жесток план за отмъщение. Нямаше как да не забележи свъсеното ми лице, но продължи още няколко минути в този дух, без да успее да се спре. Сериозно ли говореше? Така ли се чувстваше наистина в този момент? Възкликнах:

— За кого го играеш тоя театър? За мен ли? Искаш да ме убедиш, че Нино е способен да извърши всякаква лудост, за да ти угоди?

Смехът изчезна от очите й, помръкна и рязко смени тона си:

— Не, измислям си, тъкмо обратното е. Аз съм тази, която е готова на всякакви лудости, никога не ми се е случвало с никого и се радвам, че се случва сега.

Стана й неловко, дойде й много и отиде да си легне, без дори да ми каже лека нощ.

Потънах в изтощителен полусън, по време на който се убедих, че последната й реплика съдържаше повече истина от предишните й словоизлияния.

Получих доказателство за това през седмицата, която последва. Най-напред още в понеделник установих, че Бруно наистина ме е нарочил и е решил, че е дошъл моментът да се държи с мен, както Нино се държеше с Лила. Като се къпехме в морето, ме придърпа тромаво към себе си, за да ме целуне, от което се нагълтах с вода, разкашлях се и се наложи да изляза на брега. Стана ми неприятно, той го усети. Когато дойде да легне до мен с вид на виновно куче, мило, но твърдо му обясних нещо от рода на: Бруно, много си ми симпатичен, но към теб не мога да изпитвам нищо повече от сестрински чувства. Натъжи се, но не се предаде. Същата вечер, след телефонното обаждане до Стефано отидохме и четиримата да се разходим на плажа, после седнахме на студения пясък, а след това се излегнахме да гледаме звездите — Лила опряна на лакти, Нино с глава на корема й, аз с глава на корема на Нино, Бруно с глава на моя корем. Втренчихме се в съзвездията и заобсъждахме с възхита могъщата небесна архитектура. Не всички, без Лила. Тя мълчеше и едва когато привършихме запаса от изумени определения, каза, че гледката на нощното небе я плаши и че не намира в него никаква архитектура, а само стъклени отломки върху тъмносин асфалт. Това накара всички ни да млъкнем, а аз се ядосах на навика, който беше придобила, да говори последна; това й даваше много време за размисъл и й позволяваше с половин изречение да преиначи казаното от нас, което не бяхме имали време да обмислим.

— Какъв ти страх — възкликнах, — толкова е красиво.

Бруно веднага ме подкрепи. Нино обаче застана на нейна страна: с леко движение ми даде знак да се надигна от корема му, седна и започна да разговаря с нея, все едно са сами. Небето, храмът, редът, безредието. Накрая станаха и както си говореха, изчезнаха в мрака.

Аз останах да лежа, подпряна на лакти. Топлото тяло на Нино вече не ми служеше за възглавница, а положената върху корема ми глава на Бруно ми беше неприятна. Казах му да ме извини, като му докоснах косата. Той се надигна, хвана ме през талията, опря лице в гърдите ми. Измънках „не“, но въпреки това ме обърна на пясъка и потърси устата ми, като силно притискаше гърдите ми с една ръка. Тогава го отблъснах силно, извиках му да престане, като този път не се сдържах и процедих:

— Не те харесвам, как да ти го кажа?

Той спря, силно смутен, и седна. Каза много тихо:

— Възможно ли е поне малко да не ме харесваш?

Опитах се да му обясня, че не е нещо, което да може да се измери, и му казах:

— Не е въпрос дали някой е хубав, или не, дали е повече или по-малко симпатичен; просто мен някои хора ме привличат, а други не, независимо какви са в действителност.

— И аз не ти харесвам?

Изпуфтях.

— Не.

Но щом произнесох тази сричка, се разплаках и както плачех, занареждах неща от рода:

— Виждаш ли, плача без причина, виж каква идиотка съм, не си струва да си губиш времето с мен.

Той ме докосна с пръсти по бузата и отново се опита да ме прегърне, като шепнеше: искам да ти подаря толкова много неща, заслужаваш го, толкова си хубава. Откъснах се гневно от него и се развиках към тъмното с разтреперан глас:

— Лила, върни се веднага, искам да се прибера.

Двамата приятели ни изпратиха до началото на стъпалата и си тръгнаха. Още докато двете с Лила се изкачвахме в тъмното към къщата, й заявих отчаяно:

— Върви където искаш, прави каквото щеш, но аз повече няма да идвам с теб. Бруно за втори път посяга да ме опипва, не искам да оставам насаме с него, ясно ли е?