Елена Феранте
Новото фамилно име (64)

63.

Изпрати ме почти до къщата, чак се притесних да не би да срещнем Стефано и Лила. Сбогувах се набързо и поех по стъпалата.

— Утре сутрин в девет — извика.

Спрях се.

— Ако заминем, ще се видим в квартала, ела да ми се обадиш там.

Нино направи категоричен отрицателен знак.

— Няма да заминете — заяви, все едно отправяше заплаха към съдбата.

Махнах му за поздрав за последно и се затичах нагоре по стъпалата, разочарована, че не съм могла да проверя какво има в плика.

Атмосферата в къщата беше нажежена. Стефано и Нунция обсъждаха нещо само двамата, Лила трябва да беше или в тоалетната, или в спалнята. Когато влязох, и двамата ме изгледаха лошо. Стефано, свъсен, ме попита без заобикалки:

— Ще ми обясниш ли какви ги вършите ти и тя?

— В какъв смисъл?

— Твърди, че й е писнало на Иския, искала да отиде в Амалфи.

— Не знам нищо по въпроса.

Нунция се намеси, но не по обичайния си майчински начин:

— Лену̀, не й пълни главата с погрешни представи, парите не са, за да се хвърлят на вятъра. Какво е това Амалфи сега? Тук сме платили да останем до септември.

Възнегодувах:

— Грешите, аз правя това, което поиска Лила, а не обратното.

— Тогава отиди да я накараш да размисли — избоботи Стефано. — Другата седмица се връщам, ще прекараме почивните дни всички заедно и ще видите колко забавно ще ни бъде. Сега обаче не ми се слушат капризи. Майната му. Как си представяш, че сега тръгвам да ви местя в Амалфи? А ако не ви хареса в Амалфи, къде ще ви водя, на Капри ли? А оттам? Хайде стига, Лену̀.

Тонът му ме смути.

— Къде е? — попитах.

Нунция ми посочи към спалнята. Отидох при Лила, уверена, че ще заваря куфарите готови и че е решена да си тръгне, макар и с риск да изяде боя. Обаче беше по бельо, заспала на разхвърляното легло. Наоколо цареше обичайният безпорядък, но куфарите стояха в ъгъла един върху друг, празни. Разтърсих я:

— Лила.

Подскочи и веднага ме попита със замаян от съня поглед:

— Къде беше, видя ли Нино?

— Да. Това е за теб.

Подадох й неохотно плика. Отвори го, извади отвътре един лист. Прочете го и в миг разцъфна, сякаш сънливостта и лошото й настроение бяха пропъдени от инжекция с възбуждащи вещества.

— Какво пише? — попитах предпазливо.

— На мен нищо.

— А на кого?

— За Надя е, къса с нея.

Върна писмото в плика и ми го подаде със заръката да го скрия добре.

Стоях объркана, с плика в ръце. Нино къса с Надя? И защо? Защото Лила поиска така ли? За да й угоди? Бях толкова, толкова разочарована. Жертваше дъщерята на госпожа Галиани заради играта, на която играеха с жената на бакалина. Не казах нищо, стоях и гледах как Лила се облича и се гримира. Накрая попитах:

— Защо си поискала от Стефано такова абсурдно нещо, отде накъде Амалфи? Не разбирам.

Тя се усмихна.

— Нито пък аз.

Излязохме от стаята. Лила обсипа Стефано с целувчици и весело се отърка в него; решихме да го изпратим на пристанището, аз и Нунция с триколка, той и Лила с моторчето. Поръчахме си сладолед, докато чакахме корабчето. Лила се държа добре с мъжа си, заръча му хиляди пъти да се пази, обеща, че ще му звъни всяка вечер по телефона. Преди да се упъти към мостика, той обви раменете ми с ръка и ми пошушна на ухото:

— Извинявай, много бях ядосан. Не знам как щеше да свърши този път без теб.

Беше изречено любезно, но усетих нещо като ултиматум, който гласеше: кажи на приятелката си, ако обичаш, че ако дръпне нишката по-силно, може и да я скъса.