Елена Феранте
Новото фамилно име (63)

62.

Последва ужасна събота. Тя наистина не отиде на плаж, не отидох и аз, но през цялото време мислех за Нино и Бруно, които напразно ни чакаха. А не посмях да кажа: ще отскоча до плажа, колкото да се топна, и се връщам. Не посмях и да попитам: какво да правя, да си стягам ли багажа, ще си тръгваме ли, оставаме ли? Помогнах на Нунция да изчисти къщата, да сготви за обяд и за вечеря и от време на време проверявах Лила, която даже не стана, четеше си в леглото и си пишеше в тетрадката, а когато майка й я извика за обяд, не отговори, и когато я извика отново, затръшна вратата на стаята с такава сила, че цялата къща се разлюля.

— Прекалено много плаж изнервя — каза Нунция, докато обядвахме сами.

— Да.

— А дори не е бременна.

— Не.

В късния следобед Лила стана от леглото, похапна набързо, прекара часове в тоалетната. Изми си косата, гримира се, облече хубава зелена рокля, но лицето й си остана начумерено. Все пак посрещна мъжа си мило, а той, щом я видя, я целуна като на кино, с дълга, страстна целувка; ние с Нунция бяхме в ролята на смутените зрители. Стефано ми предаде поздрави от семейството ми, осведоми ни, че Пинуча престанала с капризите и разказа с подробности как братята Солара приели и одобрили новите модели обувки, създадени от Рино и Фернандо. Това сведение подразни Лила и настроението помежду им помръкна. До този момент се насилваше да се усмихва, но щом чу името Солара, му се нахвърли, заяви, че не й пука за ония двамата, че не смята да живее само за да се занимава с това, което те мислят или не мислят. Стефано се обиди, сбърчи вежди. Разбра, че магията на последните седмици вече я няма, но й отговори с обичайната си примирена усмивка и й каза, че просто искал да я държи в течение какво се случва в квартала и че няма нужда да му държи такъв тон. Напразно. Лила бързо превърна вечерта в един безкраен сблъсък. Стефано не можеше и дума да произнесе, без тя да реагира с нападки. Отидоха да си легнат скарани и ги чувах, че продължават кавгата, докато заспах.

Събудих се призори. Не знаех какво да правя: да си събера нещата и да чакам Лила да вземе решение; да отида на плаж, но с риск да се натъкна на Нино, което Лила нямаше да ми прости; да се въргалям цял ден, както правех в момента, затворена в стаичката. Реших да оставя бележка, в която им съобщавам, че отивам на плажа Маронти и ще се върна в ранния следобед. Написах, че не мога да си тръгна от Иския, без да си взема довиждане с Нела. Написах го най-чистосърдечно, но днес вече знам как работи съзнанието ми: исках да се оставя на случайността. Лила нямаше да може да ме упрекне, ако попаднех на Нино, защото е отишъл да иска пари от родителите си.

От това излезе един объркан ден и известно количество похарчени пари. Наех лодка, която ме закара до Маронти. Пристигнах на мястото, където обикновено се разполагаха семейство Сараторе и заварих само чадъра им. Огледах се и забелязах Донато, който се къпеше, видя ме и той. Заразмахва ръце за поздрав, излезе бързо, обясни, че жена му и децата отишли да прекарат деня във Форио с Нино. Много се разочаровах — случайността проявяваше не само ирония, а и пълно пренебрежение към мен: отнела ми беше сина и ме беше натресла на досадното бъбрене на бащата.

Опитах да се измъкна, за да отида до Нела, но Сараторе не ме остави на мира, а събра набързо нещата си, за да дойде с мен. По пътя най-невъзмутимо и със сладък гласец се разприказва за случилото се между нас преди време. Поиска ми прошка, измънка, че на сърцето не можеш да заповядваш, взе да ниже въздишки колко красива съм била тогава, да не говорим пък сега.

— Това е пресилено — казах, и макар да знаех, че трябва да остана сериозна, се разсмях от нерви.

Въпреки че беше натоварен с чадъра и с багажериите си, това не му попречи да произнесе една леко задъхана реч. Каза, че основният проблем на младите е липсата на очи, за да се видят, и на чувства, за да се възприемат обективно.

— Има си огледала — казах аз, — те са обективни.

— Огледала ли? Огледалото е последното нещо, на което да се довериш. Обзалагам се, че се мислиш за не толкова хубава като приятелките ти.

— Да.

— А пък си много по-хубава от тях. Бъди сигурна. Виж каква прекрасна руса коса имаш. И каква стойка. Ти трябва да осъзнаеш и да разрешиш само два проблема: първият е банският костюм, който не подчертава даденостите ти; вторият е моделът очила. Тези никак не стават, Елена, прекалено са тежки. Ти имаш толкова деликатно лице, така изящно оформено от нещата, които учиш. Трябват ти по-леки очила.

Слушах го с все по-малко досада, изявяваше се като специалист по женска красота. Пък и говореше с такава отчуждена компетентност, че по едно време ме накара да се запитам: ами ако е вярно? Може би не умея да се оценя. От друга страна, с какви пари да си купя подходящи дрехи, подходящ бански, подходящи очила? Тъкмо да подхвана оплакване на тема бедност и богатство, когато той ми каза с усмивка:

— Освен това, ако не вярваш на моята преценка, сигурно си забелязала, надявам се, как те гледаше синът ми, когато дойдохте при нас на плажа.

Чак тогава осъзнах, че ме лъже. Думите му целяха да погъделичкат суетата ми, да предизвикат благоразположение у мен и да ме тласнат към него от благодарност. Почувствах се глупава, наранена не от него, а от собствената си глупост. Срязах го така неучтиво, че замръзна.

Когато стигнахме, си поприказвах с Нела, казах й, че може би всички ще си заминем за Неапол вечерта и съм дошла да й кажа довиждане.

— Жалко, че си тръгваш.

— Ами да.

— Остани да хапнеш с мен.

— Не мога, трябва да се прибирам.

— Обаче, ако не заминете, обещай ми, че ще дойдеш пак и че няма да е за малко. Ще останеш с мен цял ден, а и през нощта, нали знаеш, че има легло за теб. Толкова много неща имам да ти разказвам.

— Благодаря.

Сараторе се намеси:

— Ще разчитаме, нали знаеш колко те обичаме.

Изхвърчах набързо, пък и една роднина на Нела отиваше с кола до пристанището и не исках да изпусна възможността да ме закара.

По време на обратния път думите на Сараторе, макар че през цялото време ги отричах, изненадващо започнаха да дълбаят в мен. Не, може и да не лъжеше. Може и да умееше да проникне отвъд привидностите. И да е успял наистина да забележи как ме гледа синът му. А щом бях хубава, щом Нино наистина ме намираше за привлекателна — знаех, че е така: в края на краищата ме беше целунал, държал ме беше за ръка, — време беше да погледна на фактите, каквито са: Лила ми го беше отнела; Лила го беше отдалечила от мен, за да го притегли към себе си. Може и да не го бе направила нарочно, но, така или иначе, го бе направила.

Изведнъж реших, че трябва да го потърся, да го видя на всяка цена. Сега, когато ни предстоеше да си заминем, когато Лила нямаше повече да оказва прелъстителното си въздействие върху него, сега, когато самата тя бе взела решение да се върне към живота, който й се полага, връзката ми с него можеше да започне отново. В Неапол. Под формата на приятелство. Можехме например да се срещнем, за да говорим за нея. И после да се върнем към нашите си разговори, към нашите четива. Щях да му докажа, че мога да споделям неговите влечения и интереси по-добре от Лила, може би дори по-добре от Надя. Да, трябваше веднага да говоря с него, да му кажа тръгвам си, да му кажа да се видим в квартала, на Пиаца Национале, на Виа Медзоканоне, където искаш, но възможно най-скоро.

Взех една моторна триколка до Форио, до къщата на Бруно. Извиках, никой не се показа. Отидох да се помотая из градчето във все по-тягостно настроение, после тръгнах пеша покрай плажа. Този път случайността реши нещата привидно в моя полза. От доста време вървях, когато го видях насреща си — Нино, извънредно щастлив, че ме вижда, едва сдържаше задоволството си. Очите му неестествено искряха, ръкомахаше прекомерно, гласът му беше превъзбуден.

— Търсих ви и вчера, и днес. Къде е Лина?

— С мъжа си.

Извади от джоба на панталона си един плик и ми го сложи в ръката с излишен замах.

— Ще й предадеш ли това?

Стегнах се.

— Безполезно е, Нино.

— Ти й го дай.

— Довечера си тръгваме, връщаме се в Неапол.

Направи страдалческа физиономия и дрезгаво попита:

— Кой го реши?

— Тя.

— Не вярвам.

— Така е, каза ми го снощи.

Позамисли се и посочи плика.

— Моля те, занеси й го все пак, веднага.

— Добре.

— Обещай ми, че ще го направиш.

— Казах ти, да.

Изпрати ме по един дълъг участък от пътя и започна злостно да критикува майка си, братята и сестра си. Измъчиха ме, каза, добре че си заминаха за Барано. Попитах го за Бруно. Направи неприязнен жест, учел бил; взе да говори и против него.

— А ти не учиш ли?

— Не мога.

Сви глава между раменете си, натъжи се. Взе да ми говори за това как човек бива заслепен само защото някой професор, по свои си причини, му е казал, че се справя добре. Установил бил, че нещата, които се опитва да изучи, никога не са го интересували наистина.

— Какви ги говориш? Така, изведнъж?

— Един миг е достатъчен да ти промени живота от така на ей така.

Какво ставаше с него, що за баналности, не можех да го позная. Обещах си, че ще му помогна да намери отново себе си.

— Сега си прекалено развълнуван и не се чуваш какво говориш — подхвърлих с най-убедителния си тон на съдник. — Но нека се видим, ако искаш, веднага щом се върнеш в Неапол, и да обсъдим въпроса.

Кимна в знак на съгласие, но веднага след това ядно избухна:

— Приключих с университета, искам да си намеря работа.