Елена Феранте
Новото фамилно име (61)

60.

В следващите дни положението постепенно се изясни. Обикновено Нино пристигаше с вестник или книга — това повече не се случи. Заглъхнаха разпалените дебати по проблемите на човечеството, съкратиха се до разсеяни фрази, произнесени в търсене на по-лични теми. На Лила и Нино им стана навик да плуват заедно дълго, докато престанат да се различават от брега. Или да ни повеждат на дълги разходки, които затвърдиха разделянето по двойки. И никога, просто никога не се случи аз да вървя с Нино, а Лила с Бруно. Приехме за естествено те да вървят зад нас. Ако се обърнех неочаквано, добивах усещането, че ги разкъсвам на две. Ръцете и устите им се дръпваха като от нервен тик.

Страдах, но трябва да призная, че страдах на постоянния фон на отказа да повярвам, поради което мъката ме заливаше на вълни. Струваше ми се, че присъствам на едно безсмислено представление: играеха си на годеници, а знаеха много добре, че не са и не могат да бъдат — той вече си имаше приятелка, а тя дори беше омъжена. На моменти гледах на тях като на паднали богове: някога толкова умни и знаещи, а сега толкова глупави, участници в глупава игра. Канех се да кажа на Лила, а и на Нино: за кои се мислите, стъпете отново на земята.

Не ми се удаде да го направя. След два-три дни нещата се промениха още повече. Започнаха да се държат за ръка, вече без да се крият, с обидно безсрамие, сякаш решили, че пред нас няма нужда да се преструват. Често се караха наужким, само за да се сграбчат, да се удрят, прегръщат, търкалят заедно в пясъка. По време на разходките, щом зърнеха някоя изоставена барака, скелет на стара плажна постройка или пътека, губеща се сред дивата растителност, се запътваха като децата да я изследват и не ни канеха да тръгнем с тях. Отдалечаваха се, той напред, тя след него, в мълчание. Когато лягаха да се пекат на слънце, скъсяваха максимално разстоянието. В началото им стигаше лекото докосване на раменете, допирът на ръцете, краката, ходилата. По-нататък, когато се връщаха от безкрайното ежедневно плуване, се излягаха един до друг на кърпата на Лила, която беше по-голяма, и скоро след това Нино съвсем естествено обгръщаше раменете й с ръка, а тя опираше глава на гърдите му. Стигнаха дотам един път да се целунат по устата през смях, весела и бърза целувка. Мислех си: луда е, луди са. Ако ги види някой от Неапол, който познава Стефано? Ако мине прекупвачът, който ни намери къщата? Или Нунция ей сега реши да се появи на плажа?

Не можех да повярвам колко са безотговорни, а те всеки път прекрачваха нови граници. Вече не им стигаше да се виждат само през деня — Лила реши, че трябва да се обажда на Стефано всяка вечер, но отхвърли грубо предложението на Нунция да идва с нас. След вечеря ме караше да ходим до Форио. Обаждаше се набързо на мъжа си и хайде на разходка, тя с Нино, аз с Бруно. Никога не се прибирахме преди полунощ, двете момчета ни изпращаха пеша по тъмния плаж.

В петък вечер, тоест в деня, преди да пристигне Стефано, изведнъж двамата с Нино се скараха, но този път не наужким, а сериозно. Ние тримата седяхме и ядяхме сладолед, Лила беше отишла да се обади по телефона. Нино мрачно извади от джоба си някакви листове, изписани от двете страни, и се зачете, без да ни дава обяснение, като по този начин се изолира от баналния разговор между мен и Бруно. Когато тя се върна, не я удостои с поглед, не прибра листовете в джоба си, а продължи да чете. Лила изчака минутка, после каза весело:

— Толкова ли е интересно?

— Да — отговори Нино, без да вдига поглед.

— Тогава чети на глас, искаме да чуем.

— За мен е, не ви интересува.

— Какво е? — попита Лила, но беше видно, че вече знае.

— Писмо.

— От кого?

— От Надя.

С непредвидим светкавичен жест тя се протегна и му изтръгна листовете от пръстите. Нино подскочи, все едно го е ужилило някое едро насекомо, но не направи нищо, за да си върне писмото, дори когато Лила започна да ни чете с много силен глас. Беше любовно писмо, малко детинско, ред по ред се повтаряха захаросани вариации по темата за отсъствието. Бруно слушаше мълчаливо, със смутена усмивка, а аз, като видях, че Нино не дава признаци да го е приел за шега, а мрачно е забил поглед в почернелите си крака под сандалите, пошепнах на Лила:

— Стига, върни му го.

Щом ме чу, престана да чете, но запази развеселения израз на лицето си и не му върна писмото.

— Срамуваш се, а? Ти си си виновен. Как може да ходиш с някаква, която пише така?

Нино нищо не каза, продължи да се взира в краката си. Бруно се намеси, и той весело:

— Човек като се влюби в някого, не го подлага първо на изпит, та да види дали може да пише любовно писмо.

Лила обаче дори не се обърна да го погледне, а продължи да говори на Нино, сякаш продължаваха някакъв техен си, таен спор, пред очите ни:

— Обичаш ли я? И защо? Обясни ни. Защото живее на булевард „Виторио Емануеле“ в къща, пълна с книги и стари картини? Защото говори с лигаво гласче? Защото е дъщеря на учителката ли?

Нино най-после се опомни и каза сухо:

— Върни ми листовете.

— Ще ти ги върна само ако веднага ги скъсаш, тук, пред нас.

На развеселения тон на Лила Нино отговаряше сериозно, с едносрични думи и доловими агресивни нотки.

— Тъй ли?

— После всички ще напишем писмо на Надя, в което ще й съобщиш, че късаш с нея.

— Тъй ли?

— И ще го пуснем още тази вечер.

Той не отговори веднага, после се съгласи.

— Да го направим.

Лила посочи листовете, невярваща.

— Наистина ли ще ги скъсаш?

— Да.

— И ще скъсаш с нея?

— Да. Но при едно условие.

— Да чуем.

— Че ти ще напуснеш мъжа си. Сега. Отиваме всички заедно на телефона и му го съобщаваш.

Тези думи предизвикаха у мен неистово вълнение. На първо време не осъзнах защо. Той така неочаквано повиши тон, докато ги произнасяше, че гласът му затрепери. А очите на Лила, щом го чу, веднага се превърнаха в цепки по начина, който добре познавах. Сега щеше да промени тона и тя. Сега ще стане лоша, помислих си. Действително каза му: как си позволяваш. Каза му: с кого си мислиш, че говориш. Каза му:

— Как ти идва на ума да сравняваш това писмо и лигавщините ти с тази никаквица от добро семейство с мен, мъжа ми, брака ми и всичко онова, което представлява животът ми? Много се надуваш, но от шега не разбираш. Даже нищо не разбираш. Нищо, добре ме чу, и не ми прави тая физиономия. Да вървим да спим, Лену̀.