Елена Феранте
Новото фамилно име (60)

59.

На другия ден, за да се нагодим към новия график на момчетата, пристигнахме на плажа в девет, вместо в десет, но тях ги нямаше. Лила започна да нервничи. Чакахме, но не дойдоха нито в десет, нито по-късно. Появиха се чак в ранния следобед с развеселени съзаклятнически физиономии. Обясниха, че понеже предстои да прекараме заедно вечерта, решили да изтеглят ученето по-рано. Лила реагира по начин, който ме порази: каза им да се махат. Нахока ги на грозен диалект, че могат да си учат колкото си искат — следобед, вечерта, веднага, — никой не ги задържа. И понеже Нино и Бруно направиха всичко възможно да не я взимат на сериозно и продължаваха да се усмихват, сякаш нападката й е просто някаква уместна шега, тя надяна плажната си рокля, грабна решително чантата и се отправи с едри крачки към пътя. Нино изтича след нея, но скоро се върна с погребална физиономия. Нищо не можеше да се направи, наистина се беше разсърдила и не искаше да слуша обяснения.

— Ще й мине — казах, като се правех на спокойна, и влязох с тях в морето.

Полежах да изсъхна на слънце, изядох един сандвич, поговорих вяло с двамата и заявих, че трябва да се прибирам и аз.

— А довечера? — попита Бруно.

— Лина трябва да се обади на Стефано по телефона, ще дойдем.

Избухването й много ме разтревожи. Какво означаваше този тон, това държане? Какво право имаше да се сърди, че не са дошли навреме? Защо не можеше да се овладее, а се отнесе с тях, все едно бяха Паскуале и Антонио, или дори братята Солара? Защо се държеше като капризно момиченце, а не като госпожа Карачи?

Пристигнах в къщата задъхана. Нунция переше плажни кърпи и бански, Лила беше в стаята си, седнала на леглото и, нещо също необичайно, пишеше. Беше подпряла тетрадката на коленете си с присвити очи и сбърчено чело, а на чаршафа се въргаляше една от книгите ми. От толкова отдавна не бях я виждала да пише.

— Реакцията ти беше прекалена — казах й.

Сви рамене, без да откъсва очи от тетрадката, и продължи да пише през целия следобед.

Вечерта се накипри, както когато посрещаше мъжа си, и ни закараха до Форио. Направи ми впечатление, че Нунция, която никога не се печеше на слънце и беше много бяла, бе взела от дъщеря си червило, за да придаде малко цвят на устата и на бузите си. За да не приличала на умряла, каза ни.

Веднага налетяхме на момчетата, стояха пред бара, неподвижни като часовои пред караулка. Бруно си беше останал по къс панталон, само си беше сменил ризата. Нино беше с дълъг панталон, с ослепително бяла риза, а непослушната му коса така яростно беше пригладена, че ми се стори не толкова хубав. Когато забелязаха, че с нас е Нунция, се стегнаха. Седнахме под един навес на входа на бара и поръчахме сметанов сладолед. За наше учудване Нунция се разприказва и изобщо не млъкна. Говореше само на момчетата. Похвали майката на Нино, спомняла си я толкова красива; разказа много квартални случки от военно време и попита Нино дали ги помни; когато той й отговаряше, че не, тя автоматично додаваше: „Попитай майка ти, ще видиш, че ще си спомни“. Скоро Лила взе да проявява нетърпение, обяви, че е време да се обади на Стефано, и влезе в бара, където имаше телефонни кабини. Нино замлъкна и Бруно с готовност го замести в разговора с Нунция. Забелязах с неприязън, че не се запъваше, както когато разговаряше с мен.

— Извинете ме за момент — каза Нино изведнъж, стана и влезе в бара.

Нунция се притесни и ми пошушна на ухото:

— Да не отиде да плати? Аз съм най-старата и се полага на мен.

Бруно я чу и съобщи, че всичко е вече платено, как щял да остави една дама да плаща. Нунция се примири и започна да го разпитва за фабриката за колбаси на баща му, похвали се и тя с мъжа си и сина си, които също бяха собственици, имаха фабрика за обувки.

Лила се бавеше, разтревожих се. Оставих Нунция и Бруно да си говорят и също влязох в бара. Откога пък един разговор със Стефано траеше толкова дълго? Отидох до телефонните кабини, бяха празни и двете. Огледах се, но така, като стърчах по средата, пречех на синовете на собственика, които сервираха по масите. Забелязах една отворена врата, оставена, за да влиза въздух — водеше към вътрешен двор. Надникнах колебливо; мирис на стари гуми се смесваше с миризмата от курника. Дворът беше празен, но открих, че в единия край на оградата има отвор, а от другата му страна се вижда градина. Прекосих мястото, осеяно с ръждясали железа, и още преди да стигна до градината, видях Лила и Нино. Зеленината се къпеше в светлината на лятната нощ. Бяха притиснати един в друг и се целуваха. Едната му ръка беше под полата й, тя се опитваше да я избута, но междувременно продължаваше да го целува.

Отстъпих бързо назад, като се постарах да не вдигам шум. Върнах се в бара и казах на Нунция, че Лила е още на телефона.

— Карат ли се?

— Не.

Усещах, че горя, но пламъците бяха студени и не ми причиняваха болка. Омъжена е, казах си, омъжена от малко повече от година.

Лила се върна без Нино. Безупречно изглеждаше, но усетих промяната в дрехите, в тялото й.

Почакахме малко, той не се появи, почувствах, че ги мразя и двамата. Лила стана и каза:

— Да тръгваме, късно е.

Когато вече се бяхме качили в колата, за да тръгнем към къщата, Нино ни настигна, весело си взе довиждане и извика: „До утре“, сърдечен, какъвто никога не го бях виждала. Помислих си: че Лила е омъжена, не е пречка нито за него, нито за нея, и тази констатация ми се стори толкова отвратително вярна, че ми се преобърна стомахът и закрих устата си с ръка.

Лила веднага си легна, напразно чаках да дойде и да сподели какво е направила и какво възнамерява да прави. Днес си мисля, че и тя не знаеше.